Ръкописът убиец

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Бланш Дък ме изненада тази вечер: преди вечеря купи две дози от любимата си гърмяща смес: джин, вермут, сироп от нар и перно, и спря да пие. Край! Нито капка повече! Освен това дойде по скромна синя рокля, почти без грим. Най-главното бе, че танцуваше доста по-добре от Сю Дондеро. Не направи сензация в „Боболинк“, но и не се наложи да се изчервявам заради нея. Благодарение на присъствието й, дори оркестърът на заведението ми се видя по-добър. Около десет часа бях решил да платя половината от сметката, но сдържах порива си навреме. Все пак изпълнявах служебно поръчение.

Когато се върнахме на масата, след като бях танцувал най-сложната и смела самба в живота си, предложих на Бланш да си намокрим още веднъж гърлата. Тя ми отказа.

— Виж какво — възпротивих се, — няма да стане така. Трябваше да те напоя, за да си развържеш езика, а ти искаш да пиеш само вода. Как ще станеш по-приказлива ако не пиеш алкохол?

— Обичам да танцувам — заяви тя.

— Не се учудвам, като виждам как добре се справяш с всички танци. Аз също не съм за изхвърляне, но е време да изкопча нещо от теб.

Бланш поклати глава.

— Не пия когато танцувам, защото това ми пречи. Опитай по-добре утре през деня, когато си мия главата. Ако знаеш как мразя глупавите си коси! Защо мислиш, че знам нещо, което да представлява интерес за теб?

Келнерът увисна на главите ни и бях принуден да поръчам нещо.

— А как иначе? — реагирах аз. — След като считаш, че О’Мелли е убил Дайкс. Сигурно имаш някакви сведения…

— Съвсем не считам така.

— В сряда говореше друго.

— За да ядосам Елинор Грубър. Тя е луда по него. Що се касае до мен, аз мисля, че Дайкс се е самоубил.

— Така ли? А това твърдение кого ще ядоса?

— Никого. Може би Сю, но тя ми е симпатична и затова няма да кажа нищо повече.

— Сю Дондеро? И защо?

— Как да ти кажа… — Бланш се намръщи. — Ти въобще не познаваше Лен Дайкс, нали?

— Не го познавах.

— Беше малко странен. Беше симпатичен, но си имаше своите странности. Държеше се свенливо с момичетата, но винаги носеше със себе си снимката на сестра си. Вярно! Да не мръдна от мястото си ако лъжа! А веднъж…

Тя внезапно замълча. Оркестърът засвири конга. Нищо друго не ми оставаше. Станах и предложих ръката си. Бланш скочи и ние забързахме към дансинга. След четвърт час седнахме на масата и си разменихме пълни с възхищение погледи.

— Виж какво — предложих аз, — хайде да приключим с разпита и след това ще скачаме до припадък. Каза, че веднъж си видяла Дайкс… Какво правеше?

Бланш се обърка за миг, но успя да се съвземе бързо.

— Ах, да. Непременно ли трябва да го осъждаме?

— Аз трябва.

— Тогава добре. Видях как гледа Сю. Боже, какъв поглед! Пошегувах се във връзка с това, но изглежда не е трябвало да го правя. Дайкс реши, че трябва да си излее душата пред мен. Оказа се, че за първи път той…

— Кога се случи това?

— Преди година, а може би и повече. Оказа се, че за първи път е влюбен. На неговата възраст! Дотолкова загубил главата си, че имал симптоми на язва. Той най-щателно криел чувствата си без да брои мен и сега ме посвети във всички подробности. Много пъти се опитвал да я покани да излязат, но тя все отказвала. Попита ме какво да прави и аз помислих, че трябва да съчиня нещо. Казах, че Сю е много романтична натура и той трябва по някакъв начин да се прочуе. Да издигне кандидатурата си за сената, да играе в отбора на „Янките“ или да напише книга. Ето че написа книга, която издателите не харесали и може би затова той се самоуби.

Аз запазих каменно изражение.

— Той ли ти каза, че е написал книга?

— Не. Дори не е споменавал за това. По това време беше престанал да ми говори за Сю и аз съзнателно избягвах тази тема, за да не човъркам раните му. Но тъй като самата аз му предложих, после цялата каша се забърка заради този роман и не беше трудно да се досетя каква е работата.

Можех да кажа, Дайкс се е самоубил през декември, а това не се връзва с убийствата на Уейлман и Абрамс през февруари, но бързах да напипам главното докато оркестъра не бе започнал да свири. Усмихнах се лъчезарно и едва докоснах чашата си с устни.

— Може би си права за самоубийството, но не бъркаш ли адресите? Може да е бил влюбен в теб? Бланш въздъхна.

— В мен? Ако това е комплимент, не е от най-сполучливите.

— Не е комплимент. — Ръката ми се вмъкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна оттам сгънато на четири листче. — Това е отчет за канцеларски разходи, подготвен от Дайкс през май миналата година. — Аз разгънах листчето. — Канех се да те попитам как се е случило така, че той е записал тук номера на твоя телефон, но ти би могла да кажеш, че е звънял, за да те пита за Сю, така че въпросът ми е безсмислен. Започнах да сгъвам листчето.

— Номера на моя телефон?

— Ами да. Съмървил 34–620.

— Дай да видя.

Подадох листчето и тя се загледа в написаното. После го премести наляво, където имаше повече светлина, и отново се загледа.

— Това не го е писал Лен — заяви тя.

— Защо мислиш така.

— Не е неговият почерк.

— А чий е? Твоят?

— Не. Това е почеркът на Къриган. Неговият почерк е такъв… хм… квадратен. — Тя се намръщи. — А какво значи това? Откъде накъде Къриган ще записва номера ми в някакъв отчет?

— Добре, това не е толкова важно — наведох се към нея и взех хартията от ръката й. — Просто си помислих, че това е неговият почерк. Може би Къриган е искал да ти позвъни за нещо след работа. — В това време оркестърът започна да изпълнява нашумял фокстрот. Прибрах в джоба си листчето и се изправих.

— Хайде стига. Да видим дали ще се справим с този ритъм. Оказа се, че се справихме.

Когато се прибрах вкъщи беше около два през нощта и Улф отдавна спеше. Дръпнах резетата на предната и задната врата и изпих чаша мляко преди да се кача в стаята си. Човек все е недоволен. Като се завивах с одеялото, си мислех за превратностите на съдбата. Защо Сю не можеше да танцува като Бланш? Да се измисли как да се съединят красотата на едната и таланта на другата.

Откакто Марко Вукчич, който беше най-добрият приятел на Улф и собственик на ресторанта „Рустърман“, го убеди да постави билярдна маса на партерния етаж, неделното разписание се промени. В неделя сутрин Улф се мотаеше в кухнята с Фриц, където измисляха поредното умопомрачително блюдо. В един и половина идваше Марко и помагаше за дегустацията, след което отиваха в билярдната и пет часа гонеха топките по зеленото сукно. Рядко им правех компания, тъй като Улф побесняваше, когато правех по десетина карамбола един след друг.

Много ми се искаше тази неделя да променя разписанието и затова, още преди Улф да закуси, съобщих официално:

— Почеркът е на Джеймс А. Къриган, главен съдружник. Улф ме — погледна кръвнишки, след което се обърна към Фриц.

— Реших да се откажа от гъшата мазнина. Повиших глас:

— Почеркът е на…

— Не съм глух! Отнеси писмото на мистър Креймър и му го кажи.

Когато е в такова настроение, няма смисъл да минавам на кресчендо, затова се сдържах.

— Вие сте ме учили — отсякох аз — да запомням дословно всеки разговор, включително със вас самия. Вчера искахте да знаете кого сме уплашили и на кого е почеркът. Загубих цяла вечер и куп пари на Уейлман, за да го разбера. По-добре да изям това листче, отколкото да го дам на Креймър! Какво като днес е неделя? Ако наистина са уплашени, ще дойдат. Да им позвъня ли?

Улф стисна устни.

— Това е всичко.

— Добре. Това е напълно приемливо. С Фриц трябва да приготвим пилето по гвинейски, а нямаме време. Сам помисли, какво ще стане ако повикаме Къриган и му покажем листчето. Ще отрече всичко. Ще го попитам кой друг има достъп до отчета и ще се окаже, че всички са имали такъв. За това ще са необходими пет минути. А после какво?

— Измишльотини! Ако толкова искате да размахвате щеките в неделя, правете го. Но защо да дам отчета на инспектор Креймър?

— Защото в едно отношение той не ми отстъпва, а дори ме превъзхожда. На адвокатите ще им стане ясно, както и на мен, че някой от кантората е свързан с трите убийства. Този някой вече е изплашен и полицейският инспектор ще го уплаши още повече. Дори може да го принуди да се разкрие. Занеси листчето на Креймър и ме остави на мира. Билярдът, както знаеш, за мен не е развлечение, а тренировка.

Той решително се запъти към хладилника. Вече бях решил да чета поне два часа неделните вестници, но помислих, че такова отмъщение спрямо Улф няма да донесе никакъв резултат. Освен това не ми беше ясно накъде бие. Може би наистина иска да се отдаде на чревоугодничество и билярд вместо да впрегне мозъчните си клетки. Или пък бе замислил нещо. Доста често замисляше някоя хитрост без да ме посвещава в нея. Затова допуснах, че неслучайно ме кара да предам злополучния документ на Креймър. Преодолявайки пеш петнадесетте преки до 20 улица, стигнах до извода, че времето може да си направи лоша шега с мен. Например, да завали дъжд или сняг.

Креймър не беше в участъка, но вместо него открих Стебинс. Настани ме на стол пред бюрото си и изслуша разказа ми. Аз му разказах всичко, като спестих единствено ролята на Бланш в установяването на почерка на Къриган. Не виждам защо трябваше да я намесвам в случая. Казах, че имаме основания да се съмняваме, че този почерк прилича на почерка на Къриган. Пърли знаеше, че романа на Байрд Арчър се казваше: „Не се надявайте…“. Той доста време търси наоколо Библията, но безуспешно. Искаше сам да се увери в съдържанието на третия стих от сто четиридесет и петия псалм. Пърли бе настроен скептично, макар и по друг повод.

— Значи твърдиш, че Улф е видял документа вчера? — уточни той.

— Прав си.

— Нищо ли не е предприел?

— Прав си.

— Не е говорил с Къриган и с останалите?

— Пак си прав.

— Тогава какво искаш?

— Нямам представа. Просто изпълнявам гражданския си дълг.

Пърли се усмихна.

— Улф не може да подхвърли такова сочно парче без да го опита. На кого ги разправяш тези…?

— Ако не ти харесва — отговорих с достойнство аз, — ще си взема документа обратно. Може да открием специално за теб нещо по-горещо. Ще те устрои ли собственоръчното признание на убиеца с датата и мястото на престъплението?

— Ще ме устрои обяснение с твоя подпис за това, как сте се сдобили с документа.

— С удоволствие, стига да имаш пишеща машина.

Естествено, донесоха ми това, което очаквах: „Ундервуд“ — горе-долу на едни години с мен. Макар и доста трудно, но ми намериха нова лента, без която аз категорично отказах да печатам.

Като се прибрах у дома, подредих някои фирмени документи и седнах да прегледам вестниците. От време на време в стаята нахлуваше Улф и отмъкваше поредната страница от вестника. Около обяд той се настани в креслото си и поиска пълен отчет за срещата ми с мис Дък. Явно по-нататъшната съдба на пилето по гвинейски вече не го безпокоеше. Подчиних се, като разчитах, че по-късно ще ме посвети в подробностите на бъдещата операция, но в отговор получих само едно сухо кимване с глава.

С това неделната програма беше изчерпана, ако не се брои фактът, че ме поканиха на билярд, където успях да събера двадесет и девет точки. След вечеря ми бе наредено да съобщя на Ори, Сол и Фред да дойдат в единадесет сутринта.

Когато Улф се спусна по стълбите от оранжерията, тримата вече го чакаха в кабинета. Сол Панцер беше дребен, но жилав в своя износен кафяв костюм, Фред Даркин бе кръглолик, с румено лице и начеваща плешивина. А Ори Катър — късо подстриган, с квадратна челюст и изглеждаше достатъчно млад, за да играе ръгби. Отначало Улф изслуша Фред, после Ори и накрая Сол.

Ако съберяхме накуп това, което те разказаха, и което вече знаехме от полицейските архиви, това, което ни казаха момичетата и адвокатите, както и резултата от съботния контакт с Бланш, можеше да се твърди, че за Леонард Дайкс знаем всичко. Ако ви разкажа за него, сигурно ще изпиша поне петнадесетина страници и тогава ще знаете не по-малко от нас, но каква ще е ползата от това? Ако някой от хората, влезли в нашето полезрение, знаеше нещо за убийството на Дайкс, то той успяваше до момента да остане неизвестен. Сол, Фред и Ори бяха много добри детективи. Те разпитаха всички, които са имали и най-малкия контакт с него, с изключение на сестрите му, които живеят в Калифорния, но безрезултатно. Улф ги държа почти до обяд и едва тогава ги освободи. Сол, който като мен не можеше да се примири с факта, че не е открил нищо, предложи да поработи още ден-два за своя сметка, но Улф не се съгласи.

Като си тръгнаха, шефът седя в креслото, гледайки пред себе си без да произнесе дума цели три минути. После стана и макар че Фриц ни канеше за обяд, нареди да го последвам.

Едва се бяхме върнали в приемната, когато на вратата се позвъни. Случаите, когато аз изразявах радост при вида на стоящия пред вратата полицай, можеха да се изброят на пръстите на едната ми ръка, но този бе именно такъв. Дори появяването на обикновен патрулен полицай би означавало, че нещо се е случило. Сега обаче отпред бе лично инспектор Креймър. Аз го поканих да влезе, закачих палтото и шапката му и без предупреждение го въведох при шефа.

Креймър изломоти нещо като поздрав и шефът му отвърна по същия начин. Креймър седна, извади пура, огледа я, стисна я със зъби, след което я прехвърли от едната на другата страна и накрая я извади от устата си.

— Мисля откъде да започна — измърмори той.

— Мога ли да помогна? — осведоми се учтиво Улф.

— Да. Но ще мина без това. Първо: предупреждавам ви, че няма да викам и да тропам с крака. Това едва ли ще помогне. Както винаги, няма за какво да се захвана. Нашата договореност все още ли е в сила?

— Естествено. За какво става дума?

— Ами за това, че трябва да ми изясните някои неща. Когато решихте по втория начин да ни насъскате срещу Къриган, защо избрахте именно него?

Улф поклати глава.

— Започнете отново, мистър Креймър. Първият опит е несполучлив. Никакъв втори начин…

Креймър го прекъсна грубо, като добави солена ругатня.

— Казах, че няма да викам — продължи той, — и не се каня, но съдете сами. Вие сте получили документа с надписа, който е първата сериозна улика, която свързва някого от кантората с Арчър, а следователно и с убиеца. Наистина безценна находка. Можехте да я използвате по различен начин, но предпочетохте да ми я изпратите. Днес аз изпратих там лейтенант Рауклиф. Къриган се е съгласил, че почеркът прилича на неговия, но категорично отрича да е писал върху документа, да го е виждал или да знае какво означава надписа. Останалите също отричат.

Креймър наклони глава настрани.

— Не съм броил колко пъти съм седял тук с разперени уши и съм изслушвал хипотезите ви, които са основани на доста победни предпоставки от моите. Не зная как сте получили образец от почерка на Къриган, но това не е кой знае колко сложно. Не знам кой от вас двамата с Гудуин е надраскал тия знаци върху листчето, и не ми пука. Вие сте твърде умни и мързеливи, за да го правите от любов към изкуството. Затова аз не се горещя и не разхвърлям слюнка по килима. Вие на нещо сте разчитали. На какво?

Той отново стисна пурата между зъбите си. Улф внимателно го погледна.

— По дяволите! Така нищо няма да направим.

— Защо? Мисля, че разсъждавам съвсем правилно.

— Съгласен съм. Но ние не можем да намерим общ език. Вие сте съгласни да ме слушате само ако призная, че аз и мистър Гудуин сме написали онези букви и цифри, като сме подправили почерка на Къриган и няма да слушате, ако предложа своя хипотеза съгласно която писаното е от някой друг и е направено с измамна цел не от нас. Или ще ме изслушате?

— Опитайте.

— Много добре. Някой бе решил да ми подхвърли улика, която би потвърдила моята линия на разследване, но такава улика и по такъв начин, че да не се придвижим напред нито крачка. Връзката с Къриган може да е случайна, но може да бъде и преднамерена. Все пак някой трябва да е на топа на устата. А може би защото той е практически неуязвим. Аз не исках да се окажа в глупава ситуация, затова предпочетох да действат други, защото отново щях да се сблъскам с куп отричания. Така както стана с лейтенант Рауклиф. В случая аз останах настрани. Те не знаят, и той не знае моите намерения. Аз също не знам кой е той, какви са му плановете, нито мотивите, които са го подбудили да ми хвърли ръкавица, но ми се иска да узная. Ако още веднъж се опита, много е вероятно да разбера.

Улф обърна дланта си нагоре.

— Това е всичко.

— Аз не ви вярвам.

— Друго не съм и очаквал.

— Добре. Аз внимателно ви изслушах, сега ме чуйте вие. Сам сте написали ТОВА и ми го предадохте. Защо?

— Жал ми е за вас, мистър Креймър, но съм безсилен да ви помогна. Не разбирам защо си губите времето с мен.

— Нямам и намерение — Креймър стана и решението му да не се ядосва се изпари. Той хвърли незапалената пура в моето кошче за хартия, не можа да го улучи и за отмъщение ме ритна в глезена — мръсен, лъжлив, бирен мех! — изсъска той и излезе навън.

Решех, че такова отношение не заслужава учтиво сбогуване и не се помръднах от мястото си. После реших, че може да се опита да ни надхитри, станах, закуцуках до външната врата, после погледнах през едностранното стъкло. Някой услужливо му придържаше вратата на полицейската кола, докато той се вмъкваше в нея.

Когато се върнах, Улф се бе облегнал назад със затворени очи и смръщени вежди. Аз седнах. Надявах се, че той не се чувства толкова безпомощен и безполезен като мен. После отново се вгледах в лицето му и малко се окуражих. Погледнах часовника. Стрелките показваха два часа и петдесет и две минути. Когато погледнах втори път, вече бе четири без шест минути. Реших да се прозина, но после реших, че не ми е позволено и сподавих прозявката.

— Къде е мистър Уейлман? — изръмжаването на Улф ме извади от състоянието на вцепенение, в което бях изпаднал.

— В Пеориа. Той замина още в петък. Улф отвори очи.

— Колко време лети самолета до Лос Анджелис?

— Десет, единадесет часа.

— Кога е най-близкият полет?

— Не зная.

— Научи. Почакай. Според това, което помниш някога, някой да ни е притискал до стената както сега?

— Не.

Наистина бях съгласен с него. Тази история с надписа защо е? По дяволите! Все въпроси без отговор.

— Имаш ли адреса на сестрата на Дайкс в Калифорния?

— Да, сър.

— Позвъни на мистър Уейлман и му кажи, че те изпращам да се срещнеш с нея. Кажи, че ако не се съгласи си измиваме ръцете. Ако е готов да плати разходите, запази си място за следващия полет и си приготви багажа. В това време аз ще ти подготвя план за действие. В касата има ли налични пари?

— Да.

— Вземи колкото мислиш, че са ти необходими. Готов ли си да прекосиш страната със самолет?

— Готов съм да поема риска.

Той трепна. За него дори пътуването с такси през пет квартала бе безумна авантюра.