Ръкописът убиец

„Реших да напиша това писмо без подпис накрая. Мисля, че го правя, за да си облекча душата, но не само заради това. След миналогодишните събития загубих вяра във всичко. Може би някъде дълбоко в мен все още тлее уважение към истината и справедливостта, което придобих на млади години, благодарение на религиозното и светското ми образование. Може би с това се обяснява желанието ми да напиша това писмо. С една дума какъвто и да е истинският мотив…“

„С една дума, какъвто и да е истинският мотив, аз ще напиша писмото, а после ще реша дали да го изпратя, или да го изгоря.

Дори да го изпратя, то ще бъде без подпис, защото не искам да му придавам форма на юридически документ. Вие, разбира се, ще го предадете на полицията, но без моя подпис то не може да бъде публикувано и аз да съм посочен за автор. Тъй като от съдържанието на писмото ще стане известно, че съм го писал аз, това обстоятелство може да ви се стори безсмислено, но и без подпис то ще послужи на желаните от мен цели. Те са от нравствен, а не от правов характер.

Ще се постарая да не бъда многословен за мотивите си. Те ме безпокоят повече от самите събития, но за вас и за другите около вас само фактите имат значение. Вас преди всичко ви интересува да получите моето признание за авторството на анонимното писмо до съда, относно подкупа на О’Мелли на старшия съдебен заседател, но аз бих искал да добавя, че моята постъпка е мотивирана по съвсем друг начин. Няма да отричам, че главната причина бе желанието ми да стана старши съдружник, което увеличава властта, авторитета и доходите, но не по-малка роля изигра желанието да запазя авторитета на кантората. Да имаш за старши съдружник човек, който е способен да подкупи съдебни заседатели, е не само нежелателно, но и опасно. Ще попитате защо не казах всичко това в лицето на О’Мелли и не го помолих да се оттегли. Не исках да издавам автора на моята информация, още повече, че бе трудно да се представят доказателства. Освен това отношенията между съдружниците в кантората бяха достатъчно напрегнати и аз не бях уверен, че те ще ме подкрепят. Затова написах до съда анонимното писмо.“

„О’Мелли бе лишен от практика, но това не се отрази пагубно на кантората. Аз станах старши съдружник, а Кастин и Бригс съдружници. След няколко месеца отново стъпихме на краката си. През лятото и есента на миналата година нашите приходи бяха по-високи от всякога. Това се дължеше както на превъзходната работа на Кастин, като наш представител в съда, така и на моето умело ръководство. В понеделник — 4 декември — тази дата няма да забравя никога, стига да остана жив — се върнах в офиса вечерта — трябваше ми някакъв документ и го потърсих в бюрото на Дайкс. Там, където го търсех, го нямаше, и аз започнах да отварям чекмеджетата едно след друго. В едно от тях видях сива чанта, в която надникнах. Документът, който търсех, не се оказа там, но в замяна на това открих куп акуратно сложени изписани страници. На най-горната страница имаше заглавие: «Не се надявайте…» — роман за безнравствеността на днешните адвокати от Байрд Арчър. Проявих любопитство и обърнах първата страница. Романът започваше с изречението: «Не всички адвокати са разбойници и грабители.» Прочетох още малко, а после седнах на стола на Дайкс и започнах да чета, без да спирам.

До ден-днешен не мога да повярвам, че Дайкс се е оказал такъв глупак. Благодарение на работата си в кантората той би трябвало да е наясно със закона на клеветата и въпреки това бе написал такъв слаб роман с надежда да го публикува. Няма да отричам, че понякога адвокатите, притиснати до стената, вършат незаконни неща, както в случая с О’Мелли, но Дайкс видимо бе решил, че след като пише под псевдоним, е неуязвим.

Романът, в по-голямата си част, описваше дейността на нашата кантора и съществуващите в нея взаимоотношения. Естествено, имената бяха измислени, както и по-голямата част от събитията, но явно бе, че става дума за нас. Романът бе написан лошо и никога не би увлякъл един обикновен читател, но аз го четях на един дъх. Разказваше се как О’Мелли е дал подкуп (назовавам нашите имена, вместо измислените от Дайкс) и аз, след като съм узнал, съм изпратил до съда анонимно писмо. После О’Мелли е бил лишен от практика. Края Дайкс бе съчинил посвоему. В романа О’Мелли се пропива и завършва живата си в отделението за алкохолици в клиниката Белвю. Когато аз съм го посетил преди смъртта му, той ме бил посочил и крещял: «Не се надявайте…»В това отношение романът бе пълен абсурд. Предполагаше се, че той е узнал кой го е издал, но не се описваше откъде е получил информация за това.

Отнесох романа вкъщи. След като се бях натъкнал случайно на него и го бях прочел, каква бе гаранцията, че някой друг няма да го намери. След като се прибрах, дълго се мъчих да заспя, но после станах, облякох се, взех такси и тръгнах към Съливан стрийт, където живееше Дайкс. Вдигнах го от леглото и му казах, че съм намерил романа и съм го прочел. Тъй като бях развълнуван, извърших ужасна грешка. Попитах го откъде знае, че съм написал доноса срещу О’Мелли. Трябваше да се сетя, че това е измислица, но не го направих.

Това, естествено, нямаше значение. Той наистина знаеше.

Бях съчинил писмото вкъщи, където и сега пиша тези редове. От предпазливост бях напечатал доноса на машина в «Клуба на пътешествениците». Шансът да ме открият бе едно на милион, но и той се оказа достатъчен. Във връзка с факта, че нашата кантора се бе наела със защитата на О’Мелли, ни бяха предоставени всички веществени доказателства, включително и анонимното писмо. Дайкс доста добре владееше ориентацията в документите и съгласно установената практика бе обработил и анонимката. Беше забелязал, че буквата «т» се различава от останалите и е наклонена вляво. Този недостатък бе открил и при други документи. Бе го открил в паметната бележка, която бе адресирана до него и написана преди два месеца на пишещата машина в «Клуба на пътешествениците» от мен. Бях забравил за това, но и да бях си спомнил, нямаше да му отдам необходимото внимание. Дайкс се бе вкопчил в този на пръв поглед нещо неозначаващ факт и с лупа бе сравнил двата документа. Бил твърдо убеден, че двата документа са написани на една и съща машина. Не че имаше някакво значение, но за него това е било достатъчно.

фактът, че съм намерил и прочел ръкописа, го разтърси здраво. Той ми се кълнеше, че не е имал намерение да ме издава и аз му повярвах. Аз го упрекнах, че може би е споделил това с други лица, но той се закле, че не го е направил. Според думите му ръкописът, открит от мен, е втори екземпляр от романа, върнат му от издателството «Шол и Хан», където го бил предложил. Стенографският запис и напечатаният екземпляр от романа, направени от някаква машинописка, също бяха у него. Той ми ги даде и аз ги унищожих. След два дни прочетох ръкописа, който бе у мен отново и унищожих и него.

Мислех, че опасността е отминала. Нищо престъпно не бях извършил, но ако се разбереше, че съм написал анонимен донос против съдружника си, репутацията и кариерата ми щяха да рухнат. Не ставаше дума за О’Мелли, а за сегашните ми партньори и много други хора, с които съм свързан. Щях да бъда свършен човек. Засега се чувствах вън от опасността. Ако Дайкс не лъжеше, а аз бях уверен, че той казва истината, всички екземпляри на ръкописа бяха унищожени. Той ми даде дума, че няма да каже никому нищо, но аз се надявах повече на това, че той самият е заинтересуван да си държи езика зад зъбите. Неговото собствено благополучие зависеше от това на кантората. С рухването на едното щеше да загине и другото.

Няколко пъти посещавах Дайкс по вечерно време и веднъж направих глупава и необмислена постъпка, макар че тогава не осъзнавах това. Всъщност греша — случката стана не у тях, а в офиса ни в работно време. Бях извадил молбата на Дайкс за напускане и я бях сложил на бюрото си. Доколкото си спомням, попитах го без всякакъв повод от Шекспир ли е взел заглавието на романа. Не, каза ми той. Взето е от третата строфа на псалм 145 и аз написах на ъгъла на молбата му Пс. 145–3.“

„Бях убеден, че нищо не може да ми се случи, но въпреки това не бях на себе си. В края на декември ме очакваше неприятна изненада. В един прекрасен ден в кабинета ми се яви Дайкс и поиска увеличение на заплатата с петдесет процента. Надявал се да си повиши доходите от продажбата на романа, но тъй като се наложило да се откаже от него смята, че е справедливо да му се повиши заплатата. Веднага разбрах нещо, което трябваше да е ясно от самото начало. Дълго време, ако не цял живот, щях да бъда шантажиран и че неговият апетит щеше да расте според желанията му. Бях обхванат от паника, но съумях да я прикрия и му казах, че това трябва да се обсъди с останалите съдружници. Помолих го да дойде у нас на следващата вечер, събота, 30 декември, за да поговорим.

Още преди той да се появи у дома, бях взел решение да го убия. Това не се оказа особено трудно, тъй като той не очакваше подобно развитие на нещата и бдителността му бе притъпена. Когато се настани в креслото, минах отзад и го ударих по главата с тежкото преспапие. Той се повали без звук и аз го ударих още веднъж. През следващите четири часа, докато чаках движението по улиците да намалее, се наложи да го удрям още четири пъти. През това време докарах колата си пред входа. Когато настъпи подходящият момент, го свалих долу и го поставих в колата, без някой да ме види. Отидох до северната част на града при пристана на Ийст ривър, в района на Деветдесета улица, и там хвърлих трупа във водата. Сигурно не съм бил толкова спокоен, защото бях убеден, че той е мъртъв. Едва когато прочетох след два дни във вестниците, че е намерен труп в реката, разбрах, че макари в безсъзнание той е бил жив, когато съм го хвърлил във водата.

Беше два часа през нощта, но аз трябваше да свърша още нещо. Слязох към Съливан стрийт до жилището на Дайкс, където влязох с ключа, който бях взел от джоба му. С голи ръце жилището му можеше да бъде обискирано за не повече от час, но аз бях с ръкавици и това ми отне почти три часа. Намерих три документа, които си заслужаваха загубеното време. Двата бяха разписки, написани от Рейчъл Абрамс за получени пари след напечатването на романа на машина, а третият бе писмо, адресирано до Байрд Арчър — до поискване в пощенския клон на Клийтън стейшън. То бе написано на бланка на издателството «Шол и Хан» и подписано от Джоан Уейлман. Споменах, че обискирах щателно жилището на Дайкс, но на лавиците имаше много книги и аз не ги прелистих, тъй като времето нямаше да ми стигне. Ако го бях направил, щях да намеря списъка с псевдонимите, където той си е избрал името Байрд Арчър и вие никога нямаше да го видите, а аз нямаше да пиша това писмо.

Повече от седмица не предприех нищо по отношение на двете жени, но после започнах да се безпокоя. Едната беше прочела ръкописа, а другата го бе напечатала. Съдът над О’Мелли и съдебния заседател бяха отразени в пресата едва преди година.

Какво щеше да стане, ако едната от тях или двете забележеха сходството между романа и измислените събития в романа на Дайкс и действителността. Ами ако те споделяха това с някого или вече го бяха направили? Естествено, те бяха далеч по-малко опасност от Дайкс, но тя не трябваше да се пренебрегва.

Все по-често мислех над това и накрая реших да действам. На тридесет и първи януари позвъних в издателството на Джоан Уейлман. Представих се с името Байрд Арчър и предложих да заплатя за съветите и помощта от нейна страна при новата редакция на романа. Предложих да се срещнем в петък вечерта в пет и половина. Срещнахме се в хотел «Чърчил», почерпихме се и разговаряхме. Тя се оказа симпатична и приятна жена и аз вече се чудех как ще й причиня зло, когато изведнъж тя каза, че събитията в романа удивително напомнят реални, случили се преди година в Ню Йорк. Каза, че не си спомня фамилията на лишения от практика адвокат, нарече го O’Mapa или нещо подобно. Попита ме дали си спомням.

Отговорих че не си спомням за подобни събития. Обясних, че все пак романът ми е близко до действителността, така че подобни съвпадения са възможни. Тя каза, че доколкото си спомня, във вестниците не е било написано, че O’Mapa е бил предаден от един от съдружниците си и би било интересно да се разбере дали моето подсъзнание е повторило написаното във вестниците и по интуиция съм проникнал в същността на събитията. Това ми бе повече от достатъчно.

Докато вечеряхме, се опитах да я уговоря да отидем до нас в Бронкс, за да погледнем още веднъж ръкописа. Преживях неприятен момент, когато ме попита защо, след като живея в Бронкс, съм дал пощенски клон на Клинтън Стейшън, но бързо намерих отговор, който я задоволи. Каза ми, че ще дойде за ръкописа, но до апартамента няма да се качва. Бе неприятен фактът, че срещата ни бе на токова оживено място, но тъй като нито аз, нито тя видяхме някакви познати, реших да осъществя замисъла си.

Докарах колата пред хотела и тя се качи вътре. Тръгнахме към Вашингтон Хайтс. В една странична улица всичко се оказа далеч по-просто отколкото с Дайкс. Казах, че стъклото се е изпотило и посегнах уж за носната си кърпа, а измъкнах предварително приготвения гаечен ключ, с който я ударих по главата. Тя не произнесе нито звук. Още веднъж се наложи да я ударя, когато по едно време се размърда.

В парка влязох в глуха и безлюдна алея, но тъй като бе едва десет вечерта, се уплаших, че за беля може да се появи случаен минувач, затова напуснах парка и още два часа обикалях из града. Накрая се върнах в същата тази пуста алея. Сега рискът бе минимален и трябваше да го поема. Измъкнах я от колата и я оставих близко до банкета. После минах през нея. Напуснах веднага местопрестъплението и се отправих на запад. След като се отдалечих достатъчно, спрях да огледам колата за следи от кръв. Всичко бе чисто, тъй като аз минах през нея съвсем бавно.“

„Жив остана само един човек, който да е в течение на съдържанието на романа — Рейчъл Абрамс. Логиката ми подсказа как да постъпя.

Преди три месеца нито за миг не бих допуснал, че в мен живее потенциален убиец. Мислех, че познавам себе си, както и болшинството от хората. Разбирам, че за оправдание на стореното с О’Мелли има известен елемент софистика, но без този интелектуален източник нито един човек не може да запази чувството си за достойнство. Явно бе, че след хвърлянето на тялото на Дайкс във водата, бях станал съвършено друг човек. Тогава не го знаех, но сега съм уверен. Промяната бе станала не толкова в мислите ми, колкото в душата ми. Ако процесът на подсъзнанието може въобще да бъде изразен с рационални термини, то това, което ставаше в душата ми, можеше да се разпредели между няколко констатации: а) Аз хладнокръвно убих човек, б) Не съм по-малко порядъчен и хуманен от всички останали хора и в никакъв случай не съм зъл или извратен и затова: в) Традиционното възприемане на акта на извършването на убийството няма законна сила и не е безнравствено.

Нямах право да си позволя чувството на отвращение във връзка с ликвидацията на Джоан Дайкс, поне такова, че да спре по-нататъшните ми действия. Ако се приеме, че смъртта й е морално неприемлива, то как да се оправдае убийството на Дайкс? След смъртта на Джоан Уейлман аз престанах да се съмнявам. Сега, при наличието на мотив, бях способен да убия неограничено количество хора, без да изпитам и най-малко угризение на съвестта.

Когато замислях разправата с Рейчъл Абрамс, мислех само дали тя е необходима и мога ли да я осъществя, без да поемам излишен риск. Реших, че е необходима, а за риска се оставих на обстоятелствата. Но не можех да използвам същия подход, както при Джоан Уейлман, тъй като тя познаваше Дайкс като Байрд Арчър. Планът ми се оказа толкова прост, че не можеше да се нарече план. В един прекрасен, но дъждовен ден, аз се появих без покана в бюрото й. Ако тя не бе сама, или се беше появило някакво друго обстоятелство, то аз просто щях да си тръгна. Оказа се, че целият й офис се състоеше само от една стая, в която тя бе сама. Казах й, че ми е необходимо да препечатам нещо и я хванах за гърлото. Като изпадна в безсъзнание, отворих прозореца и я изхвърлих навън. За съжаление нямах време да търся дали при нея е запазен още един екземпляр от ръкописа на Дайкс. Измъкнах се от стаята и слязох на по-долния етаж, където влязох в асансьора. Когато излязох от сградата, тялото й лежеше на тротоара, а около него се събираше тълпа. След три дни, когато ви посетих с партньорите си, разбрах, че с мистър Гудуин сме се разминали за две минути. Значи късметът ми работи, реших аз, въпреки, че мистър Гудуин откри името на Байрд Арчър в бележника й. Ако я беше заварил жива, щеше да узнае съдържанието на ръкописа.

Когато за първи път дойдохме при вас преди девет дни, инстинктивно усетих, че ме грози опасност, но бях сигурен, че ще съумея да я предотвратя. Бяхте научили за Байрд Арчър и ръкописа, бяхте свързали събитията с нашата кантора, но това бе всичко. Забелязахте бележката Пс 145–3, направена от мен върху молбата на Дайкс за оставка, и правилно я разшифровахте, но това с нищо не ме заплашваше. Всеки би могъл да подправи почерка ми и аз, и съдружниците ми с лекота убедиха полицията, че вие сте го направили, за да ни измамите.

Когато в сряда получихме писмото на мисис Потър, дори за миг не подозирах, че зад него стоите вие. Приех го за смъртоносен удар, нанесен от съдбата в най-неподходящо време. Писмото ми бе донесено лично, но тъй като то бе адресирано не до мен, а до кантората, и тъй като деловодителят го бе видял, се принудих да го покажа на съдружниците си. Обсъдихме създалото се положение и решихме, че един от нас трябва да излети за Калифорния. Бяхме разделени в мненията си кой да пътува, но аз, като старши сътрудник, настоях за моята кандидатура. Никой не го оспори и излетях с първия самолет.

Всичко, което се случи там, ви е известно. Рискувах, но смятах, че съм в безопасност, докато в стаята на Финч не видях Гудуин. От този момент положението ми ставаше безнадеждно, но аз отказах да сложа оръжие. Разбрах, че с помощта на Гудуин вие ще узнаете съдържанието на ръкописа и моята роля в дискредитацията на О’Мелли, но бях уверен, че не ме грози обвинение в убийство. През цялата нощ седях на няколко метра от Гудуин и обмислях по-нататъшните си ходове.

От Лос Анджелис позвъних на един от съдружниците си и те всички ме очакваха в кантората, където отидох сутринта направо от летището. Те единодушно решиха да ви посетят и да поискат да се запознаят с ръкописа. Настоявах за друг начин на действие, но не успях да ги убедя. Когато дойдохме при вас, очаквах да ме обвините в доноса за О’Мелли, като ни уведомите за съдържанието на ръкописа, но вие ми нанесохте поредния удар. Вие не казахте нищо, освен това, че още не сте готов за действие, тъй като ви липсват някои подробности. За мен това означаваше само едно нещо: не искате да стане публично достояние доноса за О’Мелли, докато не го свържете с убийствата. Нямаше да заемете такава позиция, ако не бяхте сигурен, че всеки момент това ще стане. Какви подробности ви трябваха, аз не знаех, и това нямаше значение. Не се съмнявах, че съм в ръцете ви, или че скоро ще бъда.

Съдружниците ми решиха да се посъветват още веднъж на обяд, но аз казах, че съм уморен от пътуването и се прибрах у дома. Отново бе заработило подсъзнанието ми, тъй като се бе появила мисъл за самоубийство. Не пожелах да се боря с нея. Реших да се подчиня. Не бях решил единствено дали да ви оставя писмено доказателство за моите нещастия или за причините, довели до тях. Седнах и писах няколко часа. Сега ще прочета написаното и ще взема решение. Ако го изпратя, то ще бъде единствено до вас, тъй като вие сте причината да се убия. Накрая отново ме интересуваше какви са мотивите за моите постъпки, какво ме накара да напиша това писмо и защо да го изпратя точно на вас, а не на някой друг? Но ако започнех да разсъждавам, сигурно никога нямаше да завърша писането. Ако все пак ви го изпратя, то знайте, че не се опитвам да ви диктувам какво да правите с него, тъй като вие — разбирам това — ще постъпите както сметнете за нужно. Същото правя и аз постъпвам така, както е нужно.“