Ръкописът убиец

ГЛАВА ПЕТА

Какво друго ми оставаше. Като намерих в справочника на Бронкс домашния адрес на Рейчъл Абрамс и го потвърдих по телефона с някаква дама, успях да се напъхам в метрото по време на пиковия час и вече се поздравявах мислено с бързата работа. Не беше минал и час откакто шефа нареди да намеря роднините и приятелите на Рейчъл и аз вече влизах в стара многоквартирна къща на 180 улица недалече от Гранд Конкур.

Тук обаче разбрах, че съм избързал с радостта си. Жената, която ми отвори вратата на квартира 4Е, спокойно ме изгледа и попита без всякакви емоции в гласа си?

— Вие ли телефонирахте току-що? Нещо да не се е случило с моята Рейчъл?

— Вие майката на Рейчъл ли сте? — попитах аз. Тя усмихнато кимна с глава.

— От доста време. Във всеки случай никой не е твърдял противното. Какво се е случило?

За такъв обрат на нещата не бях добре подготвен. Считах за съвсем естествено някой журналист или полицай да съобщи тъжната вест преди моето идване. Бях подготвен за сълзи и вайкания, но съвсем не бях подготвен да съобщавам подобна новина на нещастната майка. Би било правилно да кажа цялата истина, но голямата гордост, с която майката каза: „моята Рейчъл“, не ми позволи да стана пратеник на смъртта. Не можеше да се извинявам и да казвам, че съм сбъркал номера, защото щях да проваля важно поръчение. В края на краищата се помъчих да се усмихна колкото се може по-широко, макар че гърлото ми бе пресъхнало.

Тя продължаваше да ме гледа дружелюбно.

— Може би трябва да ви поканя вътре — каза тя, но преди това ми кажете за какво става дума.

— Няма да ви отнема много време. По телефона ви казах, че се казвам Арчи Гудуин. Събирам материал за статия относно практикуващите стенографки. Вашата дъщеря обсъжда ли с вас работата си?

Тя леко се намръщи.

— Можете да я попитате сам. Нима не можете?

— Мога, ако вие имате основателна причина да не говорите за това.

— Защо трябва да имам такава причина?

— Не знам. Но да предположим, че тя печата разказ или статия на някакъв човек по поръчка. Би ли ви разказала за неговата външност и маниери или за съдържанието на написаното?

— Нима това противоречи на правилата? — продължаваше да се мръщи тя.

— Не, разбира се. Работата не е в правилата. Аз просто исках да направя статията по-жива, да включа роднини, приятели…

— Значи статията ще бъде посветена на Рейчъл?

— Да. — Тук не излъгах. Нито буква.

— И името й ще бъде отпечатано?

— Да.

— Моята дъщеря никога не е обсъждала работата си нито с мен, нито с баща си и сестра си, с изключение може би на финансовата страна. И то само защото дава част от изработеното на мен. Не за самата мен, а за семейни нужди. Една от сестрите й учи в колеж. Но тя никога не говори нито за клиентите си, нито за работата си. Ако някой прочете името й в печата, то трябва всичко за нея да е самата истина.

— Напълно сте права мисис Абрамс. Знаете ли…

— Споменахте за роднини и приятели. Баща й ще се върне в седем без двадесет. Сестра и Дебора седи тук и си пише домашното. Другата й сестра Нанси ще се прибера утре. Сега приятелите… Един млад човек… казва се Уилям Батърфилд и иска да се жени за нея, но…

Тя млъкна и очите й заблестяха.

— Моля за извинение, но това е твърде лично. Ако искате мога да ви дам адреса му.

— Ще ви бъда благодарен.

Тя ми продиктува номера на къща, намираща се на 76 улица.

— …нейна приятелка е Гулда Гринберг, живее под нас на втория етаж в 20 апартамент. Освен нея, Синтия Фри… е нейна близка… Но това не е истинското й име. Вие разбира се го знаете.

— Не. Боя се, че не го зная.

— Тя е актриса.

— Но да, разбира се, Синтия Фри.

— Да. Те учиха в едно училище с Рейчъл, но после тя заряза учението. Не искам да говоря лоши неща за нея. Моята Рейчъл е толкова вярна приятелка. По-добра трудно би се намерила. Ето, аз остарявам и се питам кой ще е до мен след време? Ще ви разкажа още неща, но първо влезте, седнете, мистър Гудуин… Ох, телефона звъни… Сега се връщам.

Тя влезе в стаята. Аз не помръднах. След няколко секунди чух гласа й:

— Ало… Да, на телефона е мисис Абрамс… Да… Рейчъл е моя дъщеря… Какво казахте?…

Знаех какво да правя по-нататък. Въпроса бе да затворя ли външната врата или да я оставя отворена. По-доброто бе първото. Тихичко притворих вратата и без шум заслизах по стълбите.

На улицата погледнах часовника си. Беше пет и двадесет и четири следобед. На кръстовището се огледах и след като забелязах аптека се отправих към нея. Помолих за телефона и завъртях номера на кантората. Слушалката вдигна Фриц и ме свърза с оранжерията.

— Успях да поговоря с майката на Рейчъл. Според нея дъщеря й никога не говори вкъщи за работата си. Тя не знаеше нищо за случилото се и много искаше да види името на дъщеря си във вестника. Сега ще й се изпълни желанието благодарение на онзи мръсник, с който се разминахме за три минути. Не съм й казал нищо, тъй като това означаваше само загуба на време. Утре, когато осъзнае, че подробностите за работата на дъщеря й могат да помогнат да бъде открит убиеца, може би ще си припомни нещо. Макар че едва ли ще стане така. Узнах имената на някои приятели, но живеят на различни места. Нека момчетата да ми позвънят на този номер… Бързо продиктувах номера на телефона.

— Инспектор Креймър настоява за среща с теб. Разказах му всичко и той изпрати човек да вземе бележника. Но иска да се види с теб лично. Мисля, че е ядосан. Може би трябва да прескочиш до него. Вее пак работим заедно.

— Добре. И откога работим заедно? Добре, добре, ще намина. Не се преуморявайте.

Зачаках на телефона. По реда на позвъняванията предадох за проверка Уилям Батърфилд на Сол, Гулда Гринберг на Фред и Синтия Фри на Ори като добавих, че е желателно да научим и други имена. След като привърших с наставленията тръгнах пеша към метрото.

В участъка на Западна 20 улица разбрах колко ми се сърди Креймър. Отдавна бях престанал да броя колко пъти през последните години са ме викали в това учреждение. Когато с Улф притежаваме (или Креймър мисли така) нещо, на което иска да сложи ръка, тутакси ме завеждат в неговото бюро. Ако е нещо дребно, с мен се занимава сержант Пърли Стебинс или някой от тяхната банда. Ако трябва да ми трият сол на главата, ме предават на лейтенант Рауклиф. Когато трябва да избирам между чука и наковалнята, високо задавам въпроса: къде е Рауклиф? С него сме наравно, тъй като аз му омръзнах толкова, колкото и той на мен. Но в един прекрасен ден ми дойде нова идея — трябва да започна да заеквам. Работата е там, че когато се ядоса, лейтенантът започва да заеква. Ето, че реших да го ядосам и после един-два пъти да го имитирам. Резултатът надмина всички очаквания. Рауклиф така побесня, че можеше само да мучи и да се запъва на всяка дума. После подадох молба, че ми се подиграва. Оттогава козовете са у мен и Рауклиф знае това.

С него си правехме компания цял час, и, според мен това беше съвсем безполезно, тъй като Улф им бе казал всичко и не ми оставаше какво да добавя. Рауклиф настояваше, че съм нарушил закона като съм претърсил стаята и съм взел бележника и твърдеше, че съм намерил още нещо, което крия от полицията. Така си седяхме и преливахме от пусто в празно, докато накрая не ми дадоха да подпиша показанията си. Аз подписах, той ги прочете и отново започна да ми задава едни и същи въпроси. Дълго търпях докато накрая ми писна.

— Слушайте — казах, — сам знаете, че говорите безсмислици. Какво искате: да с-с-с-с-сломите волята ми?

Рауклиф стисна зъби. Но трябваше да отговори.

— С удоволствие бих ти счупил врата — съобщи той. Сега се м-м-м-махай оттук, по дяволите!

Аз се махнах, но не нататък. Твърдо бях решил да поговоря с Креймър. Слязох във вестибюла, завих наляво и бутнах вратата на бюрото му без да почукам. Креймър отсъстваше, но вътре бе сержант Стебинс, който пухтеше над отрупано с хартии бюро.

— Сигурно си се заблудил? — заинтересува се той.

— Не. Дойдох да се предам. Т-т-т-току-що изпекох и изядох жив Рауклиф. Освен това мисля, че някой тук при вас е забравил да ми благодари. Ако не бях аз, момчетата от участъка сигурно щяха да го смятат за нещастен случай или самоубийство. Никой нямаше да узнае за записките в бележника.

— Вярно, ти го намери — кимна Стебинс.

— За това говоря.

— И го отнесе на Улф.

— А после без забавяне ви го предадох.

— Да. Прав си. Благодаря. Доволен ли си?

— Да. Само още един въпрос, за да не дочакам утрешните вестници. Какви са заглавията за Рейчъл Абрамс?

— Убийство.

— На кафе ли гледахте?

— Не. По шията й има следи от пръсти. Някой я е душил. Дали това е причина за смъртта ще покаже аутопсията.

— Закъснях само с три минути.

— Така ли? — иронично отбеляза Стебинс. Аз изругах на глас. После добавих:

— Стига ви един Рауклиф в отдела.

После излязох. В приемната взех телефона и се обадих на Улф.

— Извинявайте, че ви нарушавам вечерята, но ми трябват указания. В участъка съм, на 20 улица, и при това без белезници.

Прекарах един час с Рауклиф и си поговорих със Стебинс. Според петната по шията, изглежда са я удушили, а после са я изхвърлили от прозореца. Както ви казвах. Трите имена, които ми даде мисис Абрамс, разпределих между момчетата. Тази вечер или утре ще трябва да посетим още веднъж майката на Рейчъл. Може би Сол ще е по-приемлив за тази цел. А аз чакам указания.

— Вечерял ли си?

— Не.

— Връщай се вкъщи.

Хванах такси и си тръгнах. Дъждът все така не спираше.