Ръкописът убиец

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В 3.23 позвъних на Улф от телефонна будка някъде в Глендейл. Винаги ми е било приятно да чуя от него, след успешно изпълнена задача, фразата: „Всичко е правилно“. Този път получих по-голяма похвала. Когато му разказах всичко с пълни подробности, включително и съдържанието на писмото на Дайкс, което беше в джоба ми, и писмото на мисис Потър, което вече бях пуснал в пощенската кутия на Глендейлската поща, настъпи петсекундно мълчание. После се чуха думите: „Всичко е много правилно“. Като пуснах още пет долара на монети и обсъдихме плановете за бъдещето, в това число и непредвидените обстоятелства, които можеха да възникнат, аз се гмурнах в дъжда, за да се настаня на задната седалка на чакащото ме такси. Дадох на шофьора адрес в долната част на Лос Анджелис. Дъждът ни съпровождаше по целия път. На един кръстопът се разминахме на сантиметър с голям камион и шофьорът се извини, като каза, че не е свикнал да кара в дъждовно време. Скоро ще привикнете, казах му, и това, естествено, не му хареса.

Офисът на детективската агенция заемаше половината от десетия етаж на стара сграда, асансьорите на която се придвижваха със стонове и скърцане. Преди много години бях идвал тук, и тъй като преди да изляза от хотела, се бях обадил, че мога да намина, малко или много ме очакваха. В ъгловата стая насреща ми се изправи юначага на име Фердинанд Долман, който имаше две гуши и четиринадесет косъма на главата.

— Радвам се да те видя, старче! — той ми протегна приятелски ръка и се засмя. — Как се чувства нашият шишко?

Много малко хора познаваха дотолкова Улф, че да го наричат „Нашия шишко“, и този Долман не влизаше в числото им, но сега нямах време да го уча на добри маниери и затова просто отминах думите му. Разменихме някои общи приказки, след което преминах на същината на работата.

— Имам точно такъв човек — заяви ми той. — Имаш късмет, че досега изпълняваше много трудна задача и днес е тук. Просто ти провървя. — Той вдигна телефона и се разпореди: — Изпратете ми Гибсън.

След минута вратата се отвори и влезе някакъв тип. Погледнах едното му ухо, приличаше на зелев лист, а очите му можеха да пробият бетонна стена.

Долман започна да говори, но аз го прекъснах.

— Не — заявих категорично, — не става. Не е необходимият типаж.

Гибсън се усмихна. Долман му нареди да излезе и той се подчини. Когато вратата се затвори след него, реших да бъда откровен.

— Ти си много нахален, след като ми препоръчваш подобна личност. Ако току-що е изпълнил трудна задача, как да не ми бъде жал за онези, които изпълняват по-леки. Трябва ми образован човек или поне да може да говори като такъв. Не много млад, но не и стар, съобразителен, бърз, способен да възприема бързо куп нови обстоятелства, за да се възползва след това от тях.

— Господи — скръсти ръце зад главата си Долман, — да не искаш да ти доставя самия Дж. Едгар Хувър?

— Не ме интересува как се казва, но ако нямаш такъв, кажи и ще го търся другаде.

— Защо мислиш, че нямам? Имам, разбира се. При мен работят повече от петдесет души. Ще ти намеря някой, който да отговаря на изискванията.

— Действай тогава.

Накрая трябва да си призная, че намерих подходящия кандидат. Преди това обаче прекарах в детективското бюро пет часа и отхвърлих поне десет души. Може би бях прекалено взискателен, тъй като не изключвах възможността цялата му дейност да се състои в това — да се получава двайсетарката плюс разходите. Освен това, след като бях съумял да канализирам разследването в нужната посока, не можех да си позволя и най-малката грешка. Човекът, когото избрах, беше горе-долу на моите години и се казваше Натан Харис. Лицето му се състоеше само от ъгли, беше доста костелив, а очите му, според мен, бяха подходящи. Не съдех за хората по ушите като Пеги Потър.

Взех го с мен в хотела. Хапнахме в стаята и до два през нощта му разяснявах какво искам от него. Трябваше да се върне вкъщи, да си вземе необходимото и да се регистрира в хотел „Южни морета“ под името Уолтър Финч. Там да получи стая, която да отговаря на МОИТЕ изисквания. Позволих му да си води записки, с уговорката, че по времето, когато те ще са нужни, е длъжен да запомни всичко наизуст. За да не го занимавам с подробности, дадох му само такива разяснения, които задоволяват литературния агент Финч. Когато си тръгна, нищо не знаеше за Джоан Уейлман, Рейчъл Абрамс и Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс.

Когато си легнах, оставих прозореца леко открехнат, и на сутринта локвата вода бе стигнала до килима. Часовникът на нощната масичка показваше 9 и 20 местно или 12 и 20 нюйоркско време. В пощата ми бяха казали, че писмото ще тръгне със самолет, който ще се приземи на „Ла Гуардия“ около осем сутринта, тамошно време. Значи в тази минута, в която се прозявах и протягах, може би бе пристигнало по предназначение.

Имах основание за безпокойство относно мисис Потър. Тя ме уверяваше, че мъжът й, независимо от всичко, няма да се намесва в разследването, но когато си помислих какво може да стане, ако той реши да изпрати телеграма до „Къриган, Фелпс, Кастин и Бригс“, стомахът ме присви. Повече не издържах. Без да затварям прозореца и без дори да посетя банята, набрах номера в Глендейл. На телефона бе тя самата.

— Добро утро, мисис Потър. Арчи Гудуин се обажда. Исках само да попитам… Разказахте ли на мъжа си за нашето начинание?

— Разбира се. Аз ви казах, че ще го направя.

— Да, спомням си. Как реагира той? Трябва ли да говоря с него?

— Според мен не е нужно. Той не разбра много добре това, което му разказах. Обясних му, че вие не притежавате екземпляр от ръкописа и е напълно възможно такъв да не съществува, но той смята, че трябва да се опитаме да го намерим и да го продадем на кино-продуцентите. Казах му, че ще трябва да почакаме отговора на моето писмо и той се съгласи с мен. Мисля, че ако добре размисли, ще разбере всичко, за което говорихме.

— Не се съмнявам. Що се касае до мистър Финч, то аз го открих. Той живее в хотел „Южни морета“. Висок е малко над средното и изглежда на около тридесет и пет. Има костеливо лице, дълги костеливи пръсти и тъмнокафяви очи, които изглеждат черни. Когато разговаря с някого, гледа право в очите му и има приятен баритонов глас. Искате ли да си запишете?

— Не, ще го запомня.

— Сигурна ли сте? — Да.

— Да се надяваме. Ще бъда целия ден в стаята си в хотел „Ривиера“. Ако нещо се случи, звънете ми по всяко време.

— Непременно.

Какво умна жена, помислих си, докато слагах слушалката. Много добре знае, че мъжът й е тъп, но не иска за нищо на света да си признае. Поръчах вестник и закуска. После се измих, обръснах се и закусих, без да свалям пижамата. После се обадих в „Южни морета“ и помолих да ме свържат с Уолтър Финч. Той беше в стаята си с номер 1216 и каза, че успешно се справя с домашната работа. Наредих му да не мърда, докато не позвъня отново.

Като се облякох, позвъних да ми донесат списания. Знаех, че не трябва да очаквам телефонен разговор през цялото време, защото нервите може да ми потрябват през следващото денонощие. Въпреки това, докато прелиствах списанията си, често поглеждах часовника си, смятайки на ум разликата в часовете. Единадесет и петдесет, значи в Ню Йорк е два и петдесет. Дванадесет и двадесет и пет, значи три и двадесет и пет, два без четири, значи пет без четири, един и четиридесет и пет, значи четири и четиридесет и пет, почти настъпва краят на работното време. Оставих настрани списанията и застанах пред прозореца. Полюбувах се на дъжда, след това си поръчах обяд.

Докато дъвчех парченце от филе тон, телефонът зазвъня. За да докажа на себе си колко съм спокоен, продължих да дъвча докато не преглътнах парчето риба и чак тогава вдигнах слушалката. Беше мисис Потър.

— Мистър Гудуин, току-що ми позвъни мистър Къриган. Добре, че бях преглътнал залъка си.

— Чудесно! Какво каза?

— Разпитваше ме за мистър Финч. Казах му всичко, както наредихте. — Тя се вълнуваше, затова говореше доста бързо, но аз не я прекъснах. — Попита къде е ръкописът и аз казах, че е у мистър Финч. Попита дали съм го видяла, или чела, и аз казах, че не съм. Каза ми да не подписвам никакви договори и с нищо да не се съгласявам, докато не се видим. Каза, че ще бъде в Лос Анджелис утре в осем сутринта и ще дойде тук направо от аерогарата.

Ставаше забавно. Имах чувството, че още преглъщам парчето риба, макар че можех да се закълна, че то отдавна е в стомаха ми.

— Според вас дали нещо е заподозрял?

— В никакъв случай! Аз играх ролята си отлично!

— В това не се съмнявам. Ако бях до вас, непременно щях да ви погладя по главичката. А може би щях да направя още нещо, ето защо е добре, че не съм там. Да дойда ли да направим репетиция? Какво ще му кажете?

— Не е необходимо. Аз помня всичко.

— Добре. Той ще иска по-скоро да се свърже с Финч, но може да попита за писмото на брат ви, в което той споменава за романа. Какво ще му кажете?

— Ще му кажа, че съм го запазила.

— Правилно. Къриган ще бъде при вас около девет часа. Кога излиза за работа съпругът ви?

— В осем и двадесет.

— Добре. Едва ли ви грози опасност, ако той е убиецът, защото знае, че вие сте виждали ръкописа, но въпреки това не искам да рискуваме. Няма да мога да дойда, тъй като трябва да съм в стаята на Финч, когато дойде Къриган. Затова ето какво ще направим: точно в осем сутринта при вас ще дойде човек, който ще ви представи документ, че е от детективска агенция. Скрийте го така, че да може да наблюдава всичко. Например в…

— Това пък защо? Нищо няма да ми се случи.

— Не съм сигурен. Заради този ръкопис вече загинаха трима. Ще дойде при вас около осем и …

— Мъжът ми може да поиска разрешение от работата си и да си остане вкъщи.

— Не. Извинете, но такъв вариант е изключен. Вашият разговор с Къриган ще е доста сложен, за да се намесва друг човек, бил той и вашият съпруг. Като дойде човекът от агенцията, пуснете го, скрийте го добре и след като измине поне час от тръгването на Къриган, го пуснете да си ходи. Или така, или ще трябва да дойда аз, но това може да провали цялата работа. В кой хотел е Финч?

— В „Южни морета“.

— Опишете го.

— Достатъчно висок, над тридесет години, с костеливо лице и костеливи ръце, има тъмни очи и когато говори ви гледа право в очите.

— Отлично. За Бога, да не сбъркате и да ме опишете мен! Помнете, че при вас е идвал Финч…

— Нима се съмнявате в мен, мистър Гудуин?

— Не, не се съмнявам.

— Тогава защо е този разговор?

— Добре, да го оставим настрана. След обяд няма да съм в стаята си. Ако нещо ви потрябва, предайте, че сте се обаждали. Успех, мисис Потър.

— Пожелавам го и на вас.

Филето беше изстинало, но аз с удоволствие го доизядох. Позвъних на Финч и му казах, че рибата е клъвнала куката и ще мина към него сутринта около осем. Той отговори, че е в бойна готовност. Реших да позвъня в Ню Йорк, но после размислих. Глупаво е за Джордж Томпсън да се обажда на Ниро Улф. Реших, че не си струва да рискувам. Взех си шапката и шлифера и излязох от хотела. Намерих телефонна будка и от нея се обадих на шефа, когато му разказах за новото развитие на нещата, той изсумтя и толкоз. Никакви инструкции или нареждания. Имах впечатлението, че съм го откъснал от нещо важно, например от решаване на кръстословици.

Не успях да се измокря до кости, докато намеря такси, което да ме закара до детективското бюро. Този път нямаше нужда да бъда толкова придирчив спрямо хората на Долман, защото всеки идиот би могъл да се намеси успешно и да предотврати убийството на жена си под собствения нос. Но дори и в този случай не исках да имам работа с Гибсън или някой от себеподобните му. Долман ме запозна с един приемлив юначага и аз го инструктирах относно държането му в дома на мисис Потър. После го накарах да повтори още веднъж всичко. Оттам отидох до хотела на Финч, без да му се обаждам, за да го проверя и да огледам стаята му. Заварих го да чете книга със странното заглавие „Смрачаването на абсолютното“, което ми се видя доста странно за детектив, но от друга страна Финч беше литературен агент, затова се въздържах от коментар. Стаята бе много хубава, нито голяма, нито малка, с баня и тоалетна, както и гардероб. Не се задържах дълго при него, защото нервите ми бяха опънати до скъсване. Трябваше бързо да се върна в стаята си в хотела. Ако нещо се случеше, трябваше първи да узная за това. Например ако внезапно Мистър Потър се върне от работа вкъщи. Ако нещо го е усъмнило и е решил да действа сам.

До късно вечерта телефонът упорито мълчеше.