Ръкописът убиец

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

От няколко години не бях ходил на западното крайбрежие. Почти цялата нощ спах в самолета и когато сутринта стюардесата донесе кафето, се събудих и погледнах земята през илюминатора. Наближавахме големия град.

Часът бе десет и десет, когато самолетът спря окончателно на бетонната писта в. Лос Анджелиското летище, затова върнах часовника с два часа назад. Времето бе топло, имаше лека мъгла и слънцето бе скрито от облаци. Докато получа куфара си и намеря такси, станах мокър от влагата във въздуха. В колата свалих прозореца и ме духна ветрец, но при мисълта, че мога да хвана бронхопневмония в чужд град, бързо вдигнах стъклото. Хората изглеждаха Също като тези в Ню Йорк, но палмите и архитектурата сякаш бяха излезли от картинка. Едва бяхме стигнали до хотела и заваля дъжд.

Закусих, и като се настаних в стаята, взех душ. Намирах се в „Ривиера“, стените бяха многоцветни, но това не ме безпокоеше. Лъхаше малко на плесен, но заради дъжда не се реших да отворя прозореца. Когато се избръснах, облякох и приготвих, наближаваше обяд. Побързах да позвъня на телефонистката, за да ми продиктува номера на Кларънс О. Потър, живуща в Глендейл, на Уайткрест авеню 2819.

Набрах номера и след три позвънявания женски глас произнесе:

— Ало!

— Бъдете любезна, моля да повикате на телефона мисис Кларънс Потър — казах вежливо аз.

— Аз съм.

— Мисис Потър, с вас говори Джордж Томпсън. Вие не ме познавате, тъй като току-що пристигам от Ню Йорк. Тук съм по работа и бих искал да се срещнем и поговорим по един важен въпрос. Готов съм да се срещнем в удобно за вас време, но колкото по-скоро, толкова по-добре. Обаждам се от хотел „Ривиера“ и мога да дойда веднага, ако е удобно за вас.

— Как казахте, че се казвате? Томпсън?

— Точно така. Джордж Томпсън.

— Но за какво съм ви аз? За какво става дума?

— Въпросът е твърде личен. Не се безпокойте, не продавам нищо. Трябва да разбера някои неща за вашия покоен брат Леонард Дайкс и от нашия разговор няма да възникнат за вас никакви неприятни последствия. Може дори да е от полза. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако се видим днес.

— Какво искате да знаете за брат ми?

— Боя се, че разговора не е за телефона, мисис Потър. Позволете ми да дойда и да ви обясня.

— Какво пък, елате. Ще си бъда у дома до три.

— Благодаря. Тръгвам незабавно.

Така и направих. Взех си шапката и шлифера и напуснах стаята. Долу обаче ме спряха. Вече влизах, когато някой извика: „Мистър Томпсън!“ И тъй като бях изцяло погълнат от предстоящата среща, едва на развалих работата. Навреме се усетих и, когато се обърнах, видях, че портиерът дава на регистратора жълт плик.

— Имате телеграма, мистър Томпсън.

Върнах се, взех плика и го отворих. Телеграмата гласеше: „Дявол те взел! Съобщи дали си пристигнал благополучно!“. Излязох, взех такси, дадох му адреса в Глендейл, но преди това го помолих да спре до някой пощенски клон. Когато това стана, изпратих следния отговор: „Пристигнах благополучно. Отивам на среща с интересуващия ни обект“.

Докато пътувахме към Глендейл, се изсипа доста дъжд. Изглежда Уайткрест авеню току-що беше удължена, защото не бе асфалтирана. Къщата номер 2819 беше в самия край на улицата и до нея бе посадено някакво дърво с малки листа и цветове.

Пред къщата имаше две наклонили се палми и още едно дърво. Таксито спря до канавката, а в нея течеше поне две стъпки вода. Шофьорът каза:

— Пристигнахме.

— Добре — съгласих се, — но аз не съм тюлен. Спрете по-близо до къщата.

Той измърмори нещо и даде назад, после се вмъкна в някаква пътека, която трябваше да се превърне в асфалтова алея, и спря на десетина крачки от вратата на някаква розова кутия с кафяво по края. Аз му бях казал предварително, че не е нужно да ме чака, затова платих, излязох и се спрях под козирката на входната врата, която бе широка като носна кърпа. Когато натиснах звънеца, пред мен се появи цепнатина около шест на три инча и се чу женски глас:

— Мистър Джордж Томпсън?

— Да, самият той. Мисис Потър?

— Аз съм. Извинете мистър Потър, но аз позвъних на мъжа ми и той ми каза да не пускам никого вкъщи. Тук е още рядко населено… Затова ми кажете какво вя интересува…

Водните струи въобще не се съобразяваха с навеса с размери на носна кърпичка. Те ме поливаха навсякъде, където не бях защитен от шлифера. Отдолу бях също толкова мокър, защото непрекъснато се потях. Положението не бе отчаяно, но приличаше на такова.

— Виждате ли ме през прозореца? — попитах аз.

— Да. Затова е направен.

— Как изглеждам?

— Мокър — тя се изкикоти тихо.

— Приличам ли на престъпник?

— Според мен не.

Малко се зарадвах. Прелетях три хиляди мили, за да се срещна с тази жена и ако тя ме беше посрещнала с разтворени обятия, щях да се чувствам малко гузен. Сега, след като стоях под проливния дъжд по заповед на съпруга й, не се срамувах и най-малко.

— Вижте какво ще ви предложа. Аз съм литературен агент от Ню Йорк. Ще ни трябват не повече от двадесет минути за разговор. Обадете се на някоя приятелка, която живее наблизо. Кажете й да не затваря и отворете. Върнете се на бегом и кажете на вашата приятелка да не затваря и след това. Аз ще вляза и ще седна в другия край на стаята. Ако направя дори крачка, приятелката ви ще разбере. Става ли?

— Знаете ли, ние се преместихме тук само преди месец и моята приятелка живее на много мили оттук.

— Добре. Имате ли табуретка?

— Табуретка? Разбира се.

— Донесете я, седнете и ще говорим през процепа.

Пак се чу някакво хихикане. После секретът изщрака и вратата се отвори.

— Глупости — предизвикателно каза тя. — Влезте.

Преминах прага и се озовах в малко антре. Тя стоеше до вратата и се опитваше да изглежда храбра. Свалих шлифера си. Тя извади от стенния шкаф закачалка и го провеси на нея. От него течеше вода. После го закачи в ъгъла на вратичката на шкафа. Там закачих и шапката си.

— Оттук — кимна тя надясно и, като завих зад ъгъла, се оказах в голяма стая, едната стена на която бе заета от плътно затворени стъклени врати. На противоположната стена имаше изкуствена камина, в която пламтяха изкуствени цепеници.

Тя ми предложи да седна и аз незабавно го направих. После седна на такова разстояние от мен, че ми бяха необходими поне три крачки, за да я достигна. Но нямаше нужда да го правя. Освен това моята домакиня беше с три дюйма по-ниска, с няколко години по-възрастна и поне с десет фунта по-тежка от идеала, който би заслужавал подобно усилие. На лицето й горяха тъмни красиви очи, които безспорно я правеха привлекателна.

— Ако сте се намокрили, елате по-близо до камината — предложи тя.

— Благодаря. Всичко е наред. Навярно тази стая е много светла, когато грее слънце.

— На нас също много ни харесва — тя седна на края на стола, като се стремеше да пази дистанция помежду ни. — Знаете ли защо ви пуснах? Заради ушите ви. Аз определям хората по ушите. Познавахте ли Леонард?

— Не. Никога не съм го виждал — кръстосах крака и се обърнах на стола, демонстрирайки, че не се Каня да нападам. — Много съм благодарен на ушите си, че ме приютиха от дъжда. Мисля, че ви казах, че съм литературен агент?

— Да.

— Пристигнах при вас, защото, доколкото знам, вие сте единствената наследница на брат си. Той ви остави всичко, нали?

— Да — тя се настани по-удобно. — Благодарение на него купихме тази къща. Изплатена е изцяло в брой без всякакви ипотеки.

— Това е много хубаво. Ще бъде още по-хубаво, когато спре дъждът и изгрее слънце. Работата е там, мисис Потър, че след като вие, съгласно завещанието на покойния ви брат, сте негова единствена наследница, всичко, което той е притежавал, е ваше. Интересува ме нещо, което, според мен, той е имал — не се плашете, това няма отношение към благата, които вече сте ползвали. Напълно е възможно да нямате представата това. Кога видяхте брат си за последен път?

— Преди шест години. След като се омъжих и се преместих в Калифорния, не сме се виждали нито веднъж — тя се изчерви. — Когато той умря, не бяхме на погребението, защото не беше по джоба ни. Разбира се, ако знаех, че ни е оставил пари и акции, щях да отида, но тогава това не ми беше известно.

— Пишехте ли си? Получавахте ли от него писма?

— Винаги си пишехме по веднъж в месеца — кимна тя, — понякога и по-често.

— Споменавал ли ви е, че е написал книга, роман? Или че пише?

— Не — тя внезапно се намръщи. — Почакайте за момент, може и да е споменавал. Виждате ли, брат ми винаги е искал да направи нещо значително, но мисля, че освен на мен, не го е казвал на никого. Останах му, след смъртта на родителите само аз, при това по-млада от него. Той беше против брака ми и известно време, след като се омъжих, прекратихме писането си. По-късно отново започнахме да си пишем. Писмата му бяха дълги, по няколко страници. Нима е написал книга?

— Запазихте ли писмата му?

— Да.

— Тук ли са?

— Да. Но мисля, че трябва да ми обясните какво искате.

— Съгласен съм с вас — скръстих ръце и огледах внимателно нейното кръгло, пълно с напрегнато внимание личице. Дъждът вече не ме мокреше и започнаха да ме измъчват съмнения, тъй като бе настъпил най-важният момент, когато трябваше да реша да я излъжа ли, или да кажа истината. Улф ми бе предоставил възможността за избор: „Ще поговориш с нея и ще решиш“. Погледнах я още веднъж в лицето, видях угасналите й очи и внезапно взех решение. Ако направех грешка, щях, вместо със самолет, да се пренеса в Ню Йорк с ритник в задника.

— Слушайте ме внимателно, мисис Потър. Ще ме слушате ли?

— Разбира се.

— Добре. Ето какво ще ви кажа. Казвам се Джордж Томпсън и съм литературен агент. Притежавам екземпляр от ръкопис на роман, който е написан от Байрд Арчър. Имам основание да смятам, че Байрд Арчър е псевдоним, използван от вашия брат. Всъщност не съм уверен, тъй като ми липсват доказателства. Имам основание да смятам, че мога да продам романа на голяма филмова компания за голяма сума пари. Около петдесет хиляди долара. Вие сте единствена наследница на вашия брат. Искам заедно да прегледаме писмата му и да потърсим потвърждение на това, че романът е написан от него. Независимо от това дали ще намерим доказателства или не, аз ще оставя ръкописа в една от местните банки, а вас ще ви помоля да напишете писмо до юридическата кантора, където брат ви е работил. В него трябва да споменете, че имате екземпляр от ръкопис на роман, съчинен от брат ви под псевдонима Байрд Арчър, да споменете заглавието на книгата и факта, че агент на име Томпсън, смята, че може да продаде романа на филмова компания за петдесет хиляди долара. Затова искате да се консултирате с тях, тъй като не знаете как се извършват подобни сделки. Добре е да добавите, че Томпсън е прочел ръкописа, а не вие.

— Но ако вие не можете да го продадете… — тя ме гледаше с широко отворени очи. Все пак тя бе голяма душичка. Перспективата да получи петдесет хиляди долара биха отворили всякакви очи, колкото и честни да са те. — Ако книгата ми принадлежи, защо да не мога да ви кажа просто: „Продайте я?“ — попита тя.

— Виждате ли — упрекнах я, — не сте ме слушали внимателно.

— Как не съм. Аз слушам…

— Не, не сте слушали. Предупредих ви, че това е, което всъщност ще кажем, но то не е истина сто процента. Има нещо вярно, но то е много малко. Аз действително смятам, че брат ви е написал роман под името Байрд Арчър и бих искал да видя дали в писмата си той не споменава за това. Ръкописът обаче не е в мен и надежда да го продам няма. Освен това аз не съм литературен агент и не се казвам Томпсън. Сега…

— Значи всичко е лъжа?

— Не. То щеше да… — Тя се изправи.

— Кой сте вие? Как се казвате?

— Нали ушите ми не са се променили?

— Какво искате?

— Искам да ме изслушате. Това, което ви казах, не може да се нарече лъжа, тъй като ви предупредих, че говоря само образно.

Сега ще ви кажа истината и ви съветвам да седнете, тъй като разказът ми ще бъде доста дълъг.

Тя седна, като зае не повече от една трета от стола.

— Казвам се Арчи Гудуин — започнах аз, — и съм частен детектив. Работя за Ниро Улф, който също е частен детектив…

— За Ниро Улф?

— Точно така. Ще му бъде приятно да разбере, че сте чували за него. Той е нает от човек на име Уейлман, за да открие убиеца на дъщеря му. Убито е още едно момиче, на име Рейчъл Абрамс. Преди това са убили вашия брат. Ако ви интересуват подробности, по-късно ще ви ги разкажа. Сега ще кажа само, че съгласно нашата версия брат ви е убит, защото е написал този роман. Джоан Уейлман е загинала, защото го е чела, а Рейчъл Абрамс, защото го е напечатала.

— Романа, който е написал Леонард?

— Да. Не ме питайте що за роман е, защото не знам. Ако знаех, нямаше да идвам тук. Дойдох да ви моля да ми помогнете да открия човека, който е убил трима души, включително и вашия брат.

— Но, аз… — преглътна тя, — с какво мога да ви помогна?

— Обясних ви. Можех да ви накарам да ми помогнете с измама, както направих преди малко, за да получите петдесет хиляди долара, щяхте да се съгласите на всичко. Знаете, че съм прав. Щяхте да ми разрешите да прочета писмата на брат ви и да напишете писмото до онази юридическа кантора. Това е всичко, за което ви моля, и ви говоря сега откровено. Щом щяхте да бъдете готова да го направите за пари, в което няма съмнение, не ви ли се струва, че сте задължена да го направите, за да може убиецът да бъде наказан?

Тя се намръщи, като се мъчеше да събере мислите си.

— Но аз не разбирам… Вие искате само да напиша писмо?

— Да. Ние мислим, че брат ви е написал романа и това е изиграло съществена роля за трите убийства. Мислим, че е замесен един от служителите в тази кантора, който или сам е извършил престъпленията, или знае кой ги е направил. Според нас той не иска нито една жива душа да се запознае със съдържанието на романа. Ако сме прави и вие изпратите писмото, за което говорихме, той ще трябва да прибегне до действия, при това прибързани, което ще ни позволи да го разкрием. Ако грешим, това писмо няма да навреди на никого.

Тя продължи да се мръщи.

— Какво трябва да напиша в това писмо?

Аз обясних всичко отначало, като добавих още някои подробности. Накрая тя бавно поклати глава.

— Но това значи — каза тя, когато млъкнах, — че ще трябва да лъжа, като казвам, че вие имате екземпляр от ръкописа. Не мога така нагло да лъжа!

— Може и да е така — съгласих се аз, — може да сте от хората, които нито веднъж не са лъгали в живота си й сега ще ви е трудно да го направите, но тази лъжа ще помогне в търсенето на убиеца на вашия брат и на две млади жени. Едната е прегазил с кола, а другата е изхвърлил през прозореца. Дори в случай, че вашата лъжа няма да причини някому вреда, не бих ви карал просто така да произнесете, или да напишете първата в живота си лъжа.

— Не бъдете ироничен! — бузите й леко порозовяха. — Не съм казвала, че никога не съм лъгала. Аз не съм светица. Вие сте прав, бих го направила за пари, ако не знаех, че е лъжа. — Очите й внезапно заблестяха. — Защо не започнем отначало, а после да направим, както предлагате.

Поиска ми се да я прегърна силно.

— Ще караме подред — предложих аз. — Преди всичко, трябва да прегледаме писмата му. Нали нямате нищо против? А после ще решим как да действаме по-нататък, тук ли са писмата?

— Да — тя стана. — Те са в гаража, в една кутия.

— Да ви помогна ли?

— Не — каза тя и излезе.

Аз станах и се приближих до прозореца, за да се полюбувам на калифорнийския климат. Ако бях тюлен, сигурно щях да го харесам. Всъщност, ако намеря в едно от писмата на Дайкс това, което търся, сигурно може и да го харесам, казах си. Надявах се да открия не преразказ на романа, а просто някакво споменаване за него.

Когато тя се върна по-бързо от очакваното — в ръцете й имаше две пачки писма, превързани с панделка. Постави ги на покрита със стъкло масичка и развърза панделката.

Аз се приближих.

— Започнете с писмата от март миналата година. — Аз приближих стола си. — Дайте ми няколко.

— Ще се справя сама — поклати глава тя.

— Вие можете да пропуснете нещо важно. Някакъв нюанс, например.

— Няма да пропусна. Извинете мистър Томпсън, но не мога да ви позволя да четете писмата на моя брат.

— Не съм Томпсън, казвам се Арчи Гудуин.

— Извинете, мистър Гудуин — тя започна да разглежда пощенските печати на пликовете.

Явно бе, че нямаше да мога да я убедя и реших да се въздържа от това си намерение. Още повече, че си имах важна задача. Извадих бележник и писалка и започнал да съчинявам писмото.

Аз се замислих. В това време мисис Потър прехапа устни. Четеше едно от писмата. Реших да продължа да пиша, а ако се наложи, да зачерквам. Това нямаше да представлява проблем. Продължих да пиша.

Не мога да твърдя, че текстът вървеше гладко. Много пъти зачерквах и променях, докато не стигнах до окончателния вариант, който цитирах по-горе. Написах всичко на чисто, прочетох го още веднъж и като помислих известно време, стигнах до извода, че в него има само едно съмнително изречение. Помолих се на Господ да не се налага да го зачерквам.

Моята съобщничка упорито четеше писмата едно след друго. Реших да гледам как вървят нещата. Отдясно до нея лежаха четири прочетени писма, значи ако бе почнала от март, сега четеше писмо от юли. Ужасно ми се прииска да грабна следващото по ред, но се въздържах. Когато свърши да чете и започна да слага листа в плика, станах и реших да се разтъпча. Тя четеше много бавно. Отидох до противоположния край на стаята и погледнах през стъклените врати. На улицата растеше неотдавна посадено дърво, високо колкото моя ръст, умножен по две, и аз се опитах да се съсредоточа на по-нататъшната му съдба, но мислите ми бяха прекъснати от тържествуващ глас:

— Знаех си аз, че има нещо такова! Ето го. Слушайте!

Аз се върнах до нея.

Мисис Потър ме погледна, после премести очи върху купчината писма.

— Видяхте ли? Забравила съм заглавието, но си спомням… Не! Какво правите? — тя се опита да задържи писмото в ръцете си, но бе твърде късно. С един скок се озовах до нея и с лявата ръка грабнах листа. С дясната измъкнах от ръката й плика и отстъпих назад.

— Успокойте се — казах аз. — За вас съм готов да мина през огън, тъй като през вода вече минах, но това писмо, независимо от това дали искате, или не, ще отлети с мен. То е единственото доказателство, което съществува, че романът е написан от вашия брат. То ми е по-скъпо от писмото на Елизабет Тейлър, с което тя ме молеше да й позволя да ме хване за ръка. Ако в него има нещо, което не трябва да бъде огласено в съда, то няма да бъде прочетено. Писмото и плика обаче са ми нужни за доказателство. Ако исках да избягам, можех да ви нокаутирам и да се измъкна. По-добре вижте още веднъж ушите ми.

— Нямаше защо да дърпате писмото от ръцете ми — възмущаваше се тя.

— Моля да ми простите, но действах импулсивно. Мога да ви го върна и после да ми го дадете, но ако не го направите, ще ви го отнема със сила.

Очите й заблестяха и тя едва не си изчерви. После протегна ръка. Аз сгънах листа, сложих го в плика и го оставих в ръката й. Тя го погледна, после премести погледа си върху мен и накрая ми го върна.

— Правя това — тържествено каза тя, — защото моят брат би искал да постъпя така. Бедният Лени! Мислите, че са го убили, защото е написал този роман, така ли?

— Да. Сега съм сигурен. От вас зависи дали ще заловим убиеца. — Аз извадих бележника си, откъснах изписаната страница и я подадох. — Сега ви предстои да напишете това писмо на своята пощенска хартия. Останалото ще ви обясня после.

Тя започна да чете. Аз седнах и зачаках. Тя ми се виждаше прекрасна. Прекрасни ми изглеждаха и фалшивите дърва във фалшивата камина.

Даже дъждът, който валеше непрестанно… Хайде стига толкова!