Ръкописът убиец

ГЛАВА ОСМА

Не си спомням друг път цяла група външни лица да се е събирала в оранжерията при отсъствието на Улф. Върху Теодор падна страшната тежест на отговорността. Той гледаше със свито сърце някой да не обърне лавицата със саксии или да не откъсне уникален хибрид, но и внимаваше за масата с подозрителни напитки, които бях сложил при него. Тъй като посетителките доста често посещаваха масата, на Теодор му ставаше лошо при мисълта, че някой може да изсипе чаша със силна напитка в някоя саксия, която той е отглеждал десет години. Жал ми беше за него, но исках гостите да се почувстват като у дома си.

Идеята ми заработи. Позвъниха ми само седем от тях, но съдейки по всичко станало, те здравата бяха обсъдили предложението ми в кантората и дойдоха на две групи по пет. Още две бяха телефонирали докато ме нямаше. Работата беше неотложна. Отидох до Бронкс, за да поговоря с мисис Абрамс. Тя не беше във възторг от посещението ми, но аз се извиних и изпълних дълга си докрай като я поканих на празненството. В края на краищата тя се съгласи макар и против волята си. Оставаше ми още да завербувам и Джон Р. Уейлман и тук ми провървя. Достатъчно бе едно обаждане до хотела.

От моя гледна точка моите дами бяха на средно ниво и за мен би било по-просто да се запозная с тях, да утоля жаждата им, да ги развличам с приказки за орхидеи, ако не бях така зает мислено да ги нареждам в редици предвид бъдещето. Можех да ви избавя от това да слушате как подготвях всичко, още повече, че едва ли някой друг би рискувал да повтори моя подвиг. Сега мога да ви разкажа всичко с подробности, но тогава нямаше никакво време да правя справки за посетителките си.

И така, работех като каторжник, запомних имената им и попивах трохите информация за тяхното положение в работата. Когато вечерята пристигна, вече имах що-годе представа за всяка една от тях. Шарлота Адамс бе на 48 години и беше секретарка на старшия съдружник Джеймс А. Къриган. Суховата и жилава, тя явно не бе дошла да се весели. На едни години с нея бе единствено пухкавата стенографка, която, казвайки името си, радостно хихикаше: Хелън Трой. По възраст следваше Бланш Дък — трицветната Блондинка. Бях напълнил цял шейкър с нейната напитка. Досега тя два пъти ходеше до масата и накрая за икономия взе със себе си целият шейкър.

Още една или две от оставащите седем бяха на около тридесет, но повечето от тях едва бяха прекрачили прага на двадесетте. Една от тях стоеше малко встрани. Казваше се Доли Харитън и беше член на адвокатската колегия. Сивоока и миловидна, тя все още не бе в ръководството на кантората, но съдейки по увереността й, и по умния й проницателен поглед това нямаше да закъснее. Движеше се между проходите сред орхидеите сякаш събираше сведения за цветар, който се е отказал да изплаща издръжка на изоставената си съпруга.

Следваше стенографката Нина Пърлман — доста висока, с красива осанка и тъмни, малко тъжни очи. Машинописката Мейбъл Мур бе крехка и добродушна, с очила в червени рамки. Секретарката на Емет Фелпс се казваше Сю Дондеро, имаше изящна глава и не употребяваше помада. Напълно по вкуса ми. Деловодителката Порция Лис, която трябваше да обърне повече внимание на зъбите си или да се смее по-малко. Стенографката Клер Берхард, която или наскоро бе завършила гимназия или пък се преструваше на гимназистка. Накрая секретарката на Луис Кастин — Елинор Грубър, която бих поканил в случай, че трябваше да избера само една от тях. На пръв поглед можеше да се помисли, че трябва да свали някой и друг килограм, но ако се опитате да кажете откъде — не бихте могли да откриете подходящо място. Ще предпочетете да оставите нещата такива, каквито са, Можеше да се помисли, че е разногледа, но истината бе друга — очите й бяха леко дръпнати встрани.

До времето, когато трябваше да седнем на масата, бях успял да измъкна някои подробности главно от Бланш Дък, Сю Дондеро и Елинор Грубър. Във вторник след работно време старшият съдружник Къриган ги събрал и им казал, че Пе-3-12-12 е телефонът на Ниро Улф, а Арчи Гудуин е негов помощник. Напълно е било възможно Улф да действа в интересите на пострадалата страна в едно от делата проведено от тяхната кантора. Той ги е призовал да не обръщат никакво внимание на записките в кутиите и да удвоят бдителността си.

В седем и двадесет събрах цялата орда в оранжерията и им съобщих, че виното е студено и ако някой предпочита предишната си напитка, то аз нямам нищо против. Бланш Дък вдигна ръката си с шейкъра и каза, че ще продължи с предишната си отрова. Всички одобрително зашумяха и побързаха да се натоварят с бутилки, сламки, чаши и други атрибути на веселбата. Хелън Трой заклещи обувката си в процеп на пода и залитайки събори две саксии с Оницидиум варикозум. Започнаха безкрайните „Ах“ и „Ох“.

Аз проявих великодушие.

— Браво! Какво присъствие на духа трябва да имаш, за да не изтървеш бутилката! След мен, красавици, да атакуваме орхидеите!

Долу в столовата ни очакваше маса наредена като за официален прием, покрита с белоснежна покривка, по която бяха наредени сребърни прибори и кристални чаши. Естествено, присъстваха и орхидеи в специални вазички. Помолих присъстващите да заемат места, където пожелаят, като не забравят да ми оставят свободно председателското място. После тихичко се измъкнах в кухнята, където беше Фриц.

— Тук ли са?

Той кимна утвърдително.

— Горе в южната стая. Там е уютно и не е скучно.

— Много добре. Ти предупреди ли ги, че ще трябва да имат малко търпение?

— Да. Съгласни са. Как са твоите успехи?

— Всичко върви съгласно плана. Две от тях не пият, но като цяло публиката е доста развеселена. Всичко готово ли е?

— Разбира се.

— Тогава, пълен напред!

Присъединявайки се към компанията аз заех място начело на масата. Място, което винаги бе заемано от Улф. Такава чест ми се падаше за първи път. Чашите бяха вдигнати едновременно в чест на моето завръщане. Останах трогнат и реших да възнаградя това отношение. В момента, когато в гостната влезе Фриц с огромен супник в ръце, аз станах и избутах стола си назад. Порция Лис продължаваше да врещи като сврака, но членът на колегията на адвокатите Доли Харитън й цъкна с език.

— Оле! Оле! — възкликна Хелън Трой. Започнах речта си:

— Уважаеми дами! Толкова много неща ми се иска да ви кажа, но ще бъда кратък. Благодаря ви, че приехте поканата ми. Ако на света има зрелище по-красиво от орхидеите, то това сте само вие! (Ръкопляскания) Мистър Улф отсъства, но съгласно установения от него ред ми позволете да ви представя най-ценния обитател на дома ни — мистър Фриц Бренър, който в момента сипва супата по чиниите. Фриц, моля те да се поклониш! (Аплодисменти) Искам да ви помоля нещо. Вчера ми позвъни една доброжелателна дама, която отказа да каже името си. Моля ви да ми помогнете да я разконспирираме. Ще се опитам да възпроизведа нашия разговор, но предварително моля за извинение, защото съм лош имитатор.

Тя каза: „Мистър Гудуин, длъжна бях да ви позвъня. Естествено това не е редно, но тъй като ние сме непознати и никога няма да се срещнем, то аз ще запазя името си в тайна. Това са най-красивите орхидеи, които някога съм виждала! Тази вечер съм на парти с приятели, там всички са свои… но те ще ахнат от учудване, когато видят орхидеите. А знаете ли какво ще кажа, когато ме попитат от кого са? Мога да кажа, че са от известен обожател, но…“

Нямаше смисъл да продължавам, защото гласът ми се загуби сред избухналата какафония от викове и крясъци. Дори мисис Адамс се усмихна с ъгъла на устните си. Клер Беркхард се задави с кифличка, а аз тържествуващо седнах и се захванах със супата. Когато шумът утихна, попитах:

— Как се казва?

В отговор всички закудкудякаха едновременно и трябваше да уточня името при съседката ми отдясно. Кора Барт. В моята картотека такова име не присъстваше.

Тъй като Фриц трябваше да обслужва едновременно единадесет души аз поех задължението да се справя с напитките. Имах известно преимущество, защото вече знаех кой какво пие и можех да напълня изпразнените чаши без да задавам излишни въпроси. Сю Дондеро пожела да ми помогне. Не само, че това задължение й доставяше удоволствие, но когато ми се представи удобен случай (докато се суетяхме около масата с напитките) й предложих да направи това, което много ми се искаше да накарам да направи някой от компанията. Сю се съгласи и се разбрахме да й подам сигнал като се почеша по дясното ухо.

— Радвам се, че прехвърляте на вермут със сода — добавих аз. — Момиче с такава външност има задължения пред обществото. Продължавайте в същия дух!

— Не пред обществото, а пред правописа — възрази тя. — След уиски или джин на сутринта ме цепи главата и буквите подскачат пред очите ми. Представете си само: вместо „тъмна личност“ аз написах „тъмно личице“!

— Ужасно наистина! — сигурно в същото време сте наблюдавали Нина Пърлман!

Като отдадоха нужното внимание на супата, те се захванаха с баничките. Що се касае до светския разговор и развлеченията, всички се оправяха и без мен. Все пак успях да вмъкна няколко думи в подходящия момент. Бях доволен, че Улф избяга и си спести душевната травма, която неизбежно би получил, виждайки как всички, с изключение на Елинор Грубър и Хелън Трой, се отнасят с патицата. Момичетата така се бяха натъпкали, че силите им стигнаха само да човъркат разсеяно в чиниите си. След като ги наблюдавах известно време, реших, че нещата не вървят на добро и повиших глас:

— Уважаеми дами. Искам да се посъветвам с вас. Тук…

— Реч, реч, искаме реч! — исписка Клер Беркхард.

— За това и става дума, глупачке! — поясни нечий глас.

— Оле! Оле! — обади се Хелън Трой.

— У нас е демокрация — казах аз. — Насила никой не може да слага в устата ви храна, макар и приготвена от Фриц. Като ваш домакин и таен обожател искам да ви доставя удоволствието, когато си тръгнете, да кажете: Арчи Гудуин е момче на място. На него може да се разчита. Бяхме напълно във властта му, но той ни даде възможност да кажем „да“ или „не“.

— Да! — извика Бланш Дък.

— Благодаря ви! — учтиво склоних глава. — Исках да попитам коя от вас иска да опита салатата? Фриц ще бъде щастлив да ви обслужи. Ако ли не… И така, да или не?

Преброих шест или седем „не“.

— Все още ли сте съгласна, госпожице Дък?

— Разбира се, че не! Не знаех, че имате предвид салатата.

— Добре. Ще считаме, че на салатата не й е провървяло. Но за бадемовия мус няма да гласуваме. Опитайте поне с върха на езика си. — Обърнах се към Фриц. — Извинявай старче, но така се получи!

— Да, сър — той започна да прибира чиниите с недокоснатите патенца, едно от коронните му ястия. Не му изразих съчувствие, тъй като го бях предупредил. Имах значително повече възможности отколкото той, да се запозная с гастрономическите вкусове на американките. Виж, в обществото на любителите на патици това блюдо би било сензация.

Горчивината, изпитана от Фриц, бе донякъде подсладена с проявената спрямо бадемовия мус реакция на гостенките. Порция Лис възкликна:

— Но Боже мой! Божествено е! Какво ще кажете, мис Адамс?

— Не зная, Порция, още не са ми сипали.

Минути по-късно тя призна макар и доста сдържано:

— Наистина вкусно. Просто превъзходно.

Останалите не скъпяха похвалите си. Хелън Трой първа привърши с десерта. Тя стана, избутвайки стола си и се опря с длани на масата.

— Оле! Оле! — езикът й видимо се заплиташе.

— Кой ще държи реч? — извика някой.

— Аз. Това е моминска реч! Някой се изкикоти.

— Да, моминска, макар и на моята възраст. Седях си и мислех какво можем да направим за мистър Гудуин? Да гласуваме една от нас да се приближи до него, да го прегърне и да го целуне като го назове: Арчи.

— Коя ще бъде? — попита Мейбъл Мур.

— Сега ще гласуваме. Предлагам себе си.

Чуха се протести. Клер Беркхард, която седеше отляво на Хелън Трой, я хвана за лакътя и я накара да седне. Появиха се първите предложения. Някой предложи да се хвърля жребий. Само преди половин час не бих се намесил, надявайки се, че ще провърви на Сю или на Елинор, но сега не можех да рискувам. Така се бяха разпалили, че бе трудно да бъдат спрени.

— Не ви ли се струва, че трябва да се посъветвате с мен?

— Не се намесвайте — предупреди ме Бланш Дък.

— Моля за извинение, но съм принуден. Рискът е голям. Ако някоя се приближи и ме целуне, може да си спомня, че съм домакин, но мога и да не си спомня. От друга страна…

— За кого става дума? — хорово извикаха всички.

— От друга страна продължавах без да отговарям на въпроса, — ако се случи друга, може да не съм в състояние да скрия разочарованието си. Не разчитайте, че ще произнасям нечие име. Така че да оставим тази идея. Още повече, че никой не подкрепи Хелън и сега вашите намерения са противозаконни.

Дръпнах дясното си ухо.

— Самата идея е поставена с краката нагоре. Ако излезе както искате, на кого ще се хареса това? Само не на мен. Аз много повече обичам да целувам, отколкото да бъда целуван. Моля да бъда разбран правилно. Вие сте мои гости и ще направя всичко, за да ви угодя. Имате ли предложения?

— Цели две! — Сю Дондеро не ме изложи.

— Добре. Кажете ги едно по едно.

— Първо: предлагам всички да ви казват Арчи.

— Това се разбира от само себе си. Ако и аз мога да ви наричам Шарлота, Бланш, Доли, Мейбъл, Порция, Елинор, Клер, Нина, Хелън и Сю?

— За Бога, разбира се! И второ: вие сте детектив. Разкажете ни нещо любопитно от вашата професия.

— Какво пък… — огледах се смутено. — Може пак да гласуваме като за салатата? Да или не?

Мисля, че не всички, но повечето от тях казаха „да“. Фриц беше сложил чашките и наливаше кафето.

— Ще ви кажа какво ще направя — казах накрая аз. — Мога да ви разкажа за някои стари и отдавна разкрити престъпления, но мисля, че повечето от вас ще харесат случая, с който се занимаваме сега. Ще премълча някои подробности, ако ми позволите. Съгласни ли сте?

Всички хорово отговориха с „да“. Може би с изключение на мисис Адамс, която сви рязко устни и Доли Хъритон, в чиито умни сиви очи прочетох неодобрение.

— Ще засегна само главното — казах небрежно. Иначе ще ни отнеме цяла нощ. Става дума за убийства. Убитите са трима. Мъж на име Леонард Дайкс, който работеше във вашата кантора, девойка, на име Джоан Уейлман, която беше редактор в едно издателство и момиче на име Рейчъл Абрамс, стенографка и машинописка.

Чу се шепот и моите гостенки се спогледаха една друга. Нина Пърлман каза с непроменен от шестте коктейла кадифен глас:

— Аз не съм ги убивала.

— Един ли е убиецът на тримата? — попита Елинор Грубър.

— Да не изпреварваме събитията. За първи път се сблъскахме с този случай съвсем случайно. При нас дойде полицай и ни показа списък с петнадесет имена, съставен от Леонард Дайкс. Полицията го намерила между страниците на книга в библиотеката на Дайкс. Ние с мистър Улф бегло го прегледахме, тъй като в него нямаше нищо интересно. След това…

— А защо полицаят ви е показал този списък? — опита се да уточни Доли Харитън.

— Защото в полицията не са открили хора с такива имена и полицаят е решил за всеки случай да хвърли въдицата. Може пък някой от нас да го осени велика мисъл. Уви, нищо не се получи. След шест седмици при нас дойде някой си Джон Р. Уейлман и помоли да разследваме гибелта на дъщеря му, чието тяло са намерили във Ван Кортленд парк прегазено от автомобил. Той мислеше, че това е убийство, а не нещастен случай. Мистър Уейлман ни показа копие от писмо на дъщеря му, което тя изпратила до вкъщи. В писмото се съобщава, че и е позвънил мъж, който се е нарекъл Байрд Арчър и бил автор на романа, изпратен във фирмата, в която е работила Джоан преди няколко месеца.

— Господи! — прошепна мрачно Бланш Дък. — Пак този Арчър!

— Ако не ви е интересно, мога да спра дотук — предложих аз. Всички хорово възразиха на това предложение.

— Добре. Джоан е прочела романа на Арчър и го е отхвърлила. Той й предложил по телефона двадесет долара на час, ако тя се съгласи да обсъдят романа и му помогне да го редактира. Уговорили са се да се срещнат на следващия ден след работа. Същата вечер е била убита.

Протегнах се към чашата с кафе, отпих и отново се облегнах на стола.

— Сега внимавайте. Ще ви напомня, че от деня, в който полицаят ни показа списъка, бяха изминали шест седмици. Но бе достатъчно само да погледнем в писмото на Джоан, за да се досетим веднага, че името Арчър е едно от имената в списъка на Дайкс. Значи Дайкс и Джоан са били свързани по някакъв начин. Тъй като двамата са загинали внезапно и то от насилствена смърт, а Джоан в деня на смъртта си е трябвало да се срещне с Арчър, беше логично да се предположи, че двете убийства са свързани и нишката води към Арчър. Когато вие поискахте да ви разкажа нещо от живота на детективите, сигурно сте си представяли преследване и стрелби в Сентръл парк… Това си има своята красота, но аз се гордея, с бързината с която свързахме двата случая с Арчър. Ако не бяхме ние, то един полицай щеше да се занимава с Дайкс в Манхатън, а друг негов колега — с делото на Джоан Уейлман в Бронкс. Сега цяла армия върви по следите и вие знаете това.

Ще ви издам една тайна. Но ако това, което ще ви кажа, стигне до пресата, ще си имам неприятности с полицията, макар че и сега там не ме обичат много. Рейчъл Абрамс е работила като машинописка в стая на седмия етаж в една сграда на Бродуей. Преди два дни пада на тротоара и загива. Интересно, нали? Ако не бях наминал няколко минути по-късно в стаята й, всички щяха да смятат смъртта й за нещастен случай. В едно от чекмеджетата на бюрото й открих кафяв бележник, в който е записвала приходите си. Там съществува запис, в който се казва, че през септември миналата година Байрд Арчър й е платил тридесет и осем долара.

Доли Харитън ахна. Чуха се и други възклицания.

— Ще го сънувам този Арчър — каза на висок глас Нина Пърлман.

— Вече го сънувам — уверих я аз. — Ние сме сигурни, че Джоан Уейлман е убита, защото е чела ръкописа. Също така сме сигурни, че Рейчъл Абрамс е умряла, защото го е печатала. Съвсем естествено е нашето желание да се доберем до Арчър и до ръкописа. Има ли предложения?

— О, господи! — възкликна Сю Дондеро.

— Ами намерете копието на романа — предложи Порция Лис. Наоколо се чу кикотене.

— Вижте — казах аз, — с ваше позволение искам да направя нещо. Сега в този дом се намират двама души, които имат отношение към това дело. Мисля, че си струва да ги помолим да дойдат при нас и да ни разкажат какво знаят. — Натиснах с крак копчето на пода. — Ако не сте се изморили, разбира се?

— Кои са те? — пожела да узнае мисис Адамс.

— Бащата на Джоан Уейлман и майката на Рейчъл Абрамс.

— Не са най-веселата двойка на света — отбеляза Доли Харитън.

— Права сте. До помощта на детектива прибягват обикновено тези, на които не им е до смях.

— Искам да ги видя — високо обяви Хелън Трой. На вратата се появи Фриц.

— Къде са мисис Абрамс и мистър Уейлман, Фриц? В южната стая ли?

— Да, сър.

— Бъди така добър да ги помолиш да дойдат при нас.

— Добре, сър.

Фриц излезе от стаята. Аз попитах дали на някой не му е пресъхнало гърлото и получих три поръчки.