Шестима братя

Десета глава

Препускахме по магистралата, когато се досетих, че вече бях минавала по този път.

— Къде отиваме? — попитах. Беше горещо и въздуха, който духаше в колата, беше задушен. Двамата с Джейс седяхме на задната седалка, а Мариана и татко бяха отпред.

— Ще видиш — каза загрижено Мариана с едва доловим колумбийски акцент.

Погледнах към Джейс, който прехвърляше погледа си от Мариана към баща ми, след което го спря върху мен, а на лицето му се изписана тревога. Поставих ръка с дланта нагоре върху горещата кожена седалка между нас и размърдах пръсти. Джейс се усмихна, сбръчквайки ъгълчетата на тъмните си очи, хвана ръката ми и я стисна. Когато стигнахме до къщата на Мариана, баща ми спря колата, паркирайки отзад, за да не ни види никой и стомахът ми се преобърна. Тъй като бях израснала в такава среда, знаех, че щом баща ми започнеше да се крие и да действа потайно, нещата бяха на път да се влошат и то със светкавична скорост. Когато влязохме в апартамента на Мариана, същия, в който живееше и Джейс, ни беше наредено да седнем на дивана срещу татко и Мариана.

— Тате — казах с пресипнал глас, — какво има?

Той въздъхна, взря се многозначително в преплетените ни ръце, стиснати окуражително помежду ни, и очите му добиха измъчен и състарен вид.

За сметка на това Мариана не въздъхна, а се усмихна, карайки красивото си лице да светне от чувства, отдавна забранени за любовницата на вицепрезидента на Джипси Брадърс. Защото, въпреки че името навеждаше на мисълта, че са безделници и скитници, същото не можеше да се твърди за семействата, децата и любовниците им. Всички те бяха заплетени в мрежи от лъжи и кръвопролития, от които им беше забранено да се откъснат, тъй като зоркото око на клуба ги наблюдаваше неотлъчно.

— Заминаваме — каза тя, а в погледа ѝ затанцува надежда. Да се уповава на същата тази надежда, която носеше в себе си, беше изключително опасно и опустошително.

Кимнах и погледнах към Джейс, който изглеждаше така, сякаш щеше да превърти.

— Ще дойдеш с нас, hijo² — каза нежно Мариана, протягайки ръка, за да погали бузата му. — Няма от какво да се страхуваш. Винаги ще се грижа за теб като за свой собствен син.

Продължавах да гледам баща си, притеснена от една-единствена мисъл, която намирах за недостатък в плана им.

— Мама ще идва ли? — попитах, забелязвайки най-накрая начина, по който Мариана и татко бяха седнали един до друг, как коленете им се докосваха, начина, по който го докосваше по рамото, как се взираше в очите му, и как той отвръщаше на погледа ѝ. Гърлото ми се сви, като забелязах това, което се бяха опитвали да скрият толкова дълго.

— Не — отвърна татко с натежал глас и буквално можех да вкуся вината, която струеше от думите му. Не отместих поглед, тъй като някакво силно чувство премина между нас. Исках да знае, че разбирах защо щеше да остави на вълците съпругата и майката на детето си.

Защото тя бе една от тях.

— Добре — казах твърдо. — И без това само щеше да ви изпорти.

При думите ми татко наведе глава, дали от облекчение или мъка, никога нямаше да разбера.

— Ти си добро момиче, Джулиет — каза той, а думите му се забиваха като стрели в гърдите ми.

Няколко седмици по-късно всички бяхме или мъртви, или се молехме да сме.

Преди да се усетя, бяхме стигнали до жилището на Джейс. Не се беше преместил, дори след като бяха убили Мариана в него. Бях изпаднала в шок, мислейки си за всичките пъти, в които ръката ми беше посягала към слушалката, за да му се обадя и да му кажа, че бях в безопасност, и че бях обичана от някой, въпреки че този някой не можеше да е той. Чудех се какво го беше принудило да остане тук и осъзнах, че откакто майка му беше починала, това трябва да е било единственото място, на което се е чувствал като у дома.

Помогна ми да вляза, подминавайки дивана от спомените ми, а мъката в мен заплашваше да ме разкъса и да разкрие всичките ми тайни. Джейс ме постави на леглото си, завивайки ме с одеялата, и аз преглътнах сълзите и остатъците от смръкнатия хероин, които бяха полепнали по гърлото ми.

— Заспивай — каза той нежно и в същото време настоятелно.

Отворих уста да възразя, но вече беше излязъл от стаята.

Часове по-късно се събудих внезапно. Къде се намирах, по дяволите? Усетих мириса на кафе и бекон и коремът ми запротестира, сякаш за да ми напомни, че не беше получавал храна от доста време.

Вкусът в устата ми беше ужасен — горчив и застоял, и аз закопнях за кафето като наркоман, който се нуждаеше от дозата си. Отметнах завивките и внимателно се изправих, изпробвайки дали раненият крак щеше да издържи тежестта ми. Болеше, но по-малко от преди и ако прехвърлях по-голямата част от теглото си върху здравия крак и се придържах за стените, можех да докуцукам до кухнята.

Джейс беше зает да чупи яйца в тигана и да обръща цвърчащите парченца бекон. Стомахът ми се сви отново. Бях умряла от глад. Стоварих се върху един от столовете на кухненския плот, намествайки крака си в най-безболезненото положение. Видях две чаши с кафе пред мен и хванах дръжката на тази, която беше по-близо, придърпвайки я през плота. Кафето беше горещо и горчиво, от силен колумбийски бленд, точно както Мариана обичаше да го приготвя, и се зачудих още какво друго Джейс продължаваше да прави като нея.

Питах се дали и той мислеше, че приличах на нея? Дали се бе опитвал да ме оприличи на някой, или още от самото начало ме беше взел за нейна по-висока и по-бледа двойничка?

— Как е кракът ти? — попита Джейс, докато мажеше две препечени филийки с масло.

Кимнах.

— Благодаря, добре.

— Той се захили и аз изчаках да ми обясни какво намираше за смешно.

— Няма да ми благодариш, като видиш касапницата, която представляват шевовете ти — каза, плъзгайки по едно пържено яйце върху филийките. Свих рамене и отпих от кафето.

— Няма значение. — Той ме изгледа внимателно, докато слагаше бекона в чиниите, и ми подаде едната.

— В сферата, в която работиш, може да ти попречи да си намериш работа — каза, опитвайки се да звучи небрежно, но зад думите му се криеше въпрос. — Имам предвид след като си заминеш.

Едва не се задавих с парче бекон, което бях задигнала от чинията си, докато устата ми се пълнеше с превъзходния вкус на мазнина и осолено месо.

— Нека хапнем на балкона — каза, като взе чинията от ръцете ми и се отправи към стъклените прозорци, които разкриваха гледка към залива Санта Моника.

Плъзна една от вратите с крак и излезе на терасата, която беше достатъчно голяма, за да побира една кръгла маса, два стола и няколко саксии с цветя.

Грабнах двете чаши с кафе и го последвах, а кракът ми пулсираше от болка. Джейс притича да вземе чашите от ръцете ми, поставяйки ги до храната и се върна отново, за да ми помогне да стигна до масата. С негова помощ се настаних на стола и вдишах хладния океански въздух, който се носеше под нас.

Джейс се хранеше бързо и още преди да съм вдигнала вилица, беше излапал всичко от чинията си и отпиваше кафе, гледайки проницателно към тюркоазносинята вода пред нас.

— Харесваш хубавите гледки — казах, преди да помисля или да се спра. — Покривът, този балкон — изглежда винаги търсиш нещо различно.

Малка усмивка повдигна крайчетата на широката му, чувствена уста и той извърна очи от водата, за да ме погледне.

— Харесва ми да гледам красиви неща — отвърна, а погледа му се застоя върху мен, карайки ме да се изчервя и да погледна встрани. — Помага ми да забравя за грозотията в живота ми.

— Толкова ли е грозен живота ти? — попитах и повече от всичко ми се искаше да каже „не“. Исках да каже, че е щастлив. Но по лицето и думите му можех да разбера, че не е. Реши да не ми отговори, а вместо това посочи към апартамента зад нас.

— Това място принадлежеше на последната жена, по която се бе вманиачил Дорнан — каза, а очите му помръкнаха.

Не отроних и дума. Просто стоях и го чаках да си събере мислите. Постави чашата с кафе върху масата и разсеяно започна да плъзга палеца си по ръба ѝ.

— Мъртва е — довърши с пресипнал и окончателен глас.

— Какво се случи? — попитах, изпълнена с ужас от факта, че щях да чуя и неговата версия.

— Беше му вярна, на него и на клуба, в продължение на десет години. След което се опита да си тръгне. — Гласът на Джейс се пречупи. — И той я уби.

Преглътнах огромната буца, заседнала в гърлото ми, като не позволявах на съзнанието ми да мисли за живота, който щяхме да имаме, ако бяха успели с бягството си. Ако се бяхме измъкнали. Щеше да бъде превъзходно.

— Беше от Колумбия — продължи Джейс. — Беше живяла тук години, преди да се появя аз, и въпреки това все още имаше силен акцент. В началото едва разбирах какво ми говореше. — Засмя се беззвучно, но разказа му не беше от веселите. За момент се зачудих дали е била жива, когато Дорнан ѝ е отрязал главата. Бих заложила парите си на „да“.

Внезапно, докато наблюдавах как устните му се движат, се сетих, че не бяхме говорили за случилото се на помена онази нощ. За моментната целувка, изпълнена с толкова много чувства, че сърцето ми прескачаше само като си помислех. Исках да го притисна да поговорим по въпроса, но се страхувах, че ще избяга отново, затова не предприех нищо.

— Баща ти знае ли, че съм тук?

Джейс стисна зъби, а изражението му стана гневно.

— Не знам. Не съм разговарял с него.

Кимнах.

— Трябва да му се обадя. Ще се ядоса, ако се върне и види, че ме няма.

Джейс ме изгледа невярващо, а веждите му се повдигнаха доколкото бе възможно.

— Трябваше да изчистя кръвта — допълних, опитвайки се някак си да дам обяснение. Ченето му увисна, когато ме чу да говоря.

— Ти ебаваш ли се? — попита, а ръцете му се свиха отново в юмруци.

„Мамка му.“

— Моля те, не се дръж така — казах. — Не разбираш.

„Не разбираш. Не разбираш. Да му се не види, още те обичам след всички тези години, а ти просто не разбираш.“

Джейс прокара ръка през късата си коса, а лицето му се изкриви в раздразнение.

— Разбирам прекрасно — каза с премерен глас. — Разбирам, че си загубила проклетия си мозък.

Преглътнах измъчено. Исках да отговоря нещо, но внезапно чувствах мозъка си като каша. Кракът ми буквално туптеше и въпреки че бях свикнала на болка, това чувство, което се разпростираше светкавично по цялото ми тяло, беше нещо съвсем различно. Нервите ми се опъваха, съскаха и пискаха всеки път, щом си поемех накъсана глътка въздух. Усещах как по челото ми се заформят капки пот и как започвах да се замайвам.

Отворих уста, за да кажа нещо, но се учудих, когато от нея не излезе и звук. Затворих я отново. Бях жадна. Протегнах ръка, за да грабна чашата с вода, която незнайно откъде се бе появила пред мен. Задържах я в ръката си цели две секунди, преди да се плъзне и да се разбие на земята, покривайки краката ми с вода и парченца стъкло. Можех единствено да гледам втрещено. Не знаех какво да правя. Всичко беше станало тъмно и затлачено, сякаш се опитвах да вървя по дъното на блато.

Джейс ми говореше нещо, но не можех да го чуя от силното бучене в ушите ми. Имах нужда да затворя очи за момент, след това щях да съм добре.

След това всичко щеше да бъде наред.