Шестима братя

Единадесета глава

Когато се събудих този път, отново се намирах в леглото на Джейс, но всичко бе различно. Погледнах надолу и видях, че черната ми рокля беше заменена с черна тениска и чифт боксерки. Бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че някой е трябвало да ме съблече, за да ме облече наново. Видях движение отляво и се обърнах да видя Джейс, който седеше върху един стол и ме наблюдаваше внимателно. Чак тогава забелязах, че в сгъвката на лакътя си имах забита венозна система и прозрачна пластмасова тръбичка ми вливаше кръв от банката до леглото.

Изправих се сепнато и се опитах да отлепя лейкопласта, който покриваше забития в кожата ми канюл.

— Хей — каза Джейс, избутвайки пръстите ми от тръбичката. — Преливаме ти кръв, нищо повече. Докторът си тръгна преди малко.

Спрях да се движа за момент.

— Доктор? — повторих. — Колко време бях в безсъзнание?

Джейс повдигна рамене.

— Сега е почти седем.

Замислих се за сутринта.

— Но аз се събудих в седем — запротестирах объркана, чувствайки се жалка и уязвима.

— Вечерта — поясни той.

— Спала съм през целия ден? — попитах, отмятайки завивките.

— Да — отвърна бавно, сякаш бях малоумна.

— Защо се чувствам така, сякаш съм си инжектирала цяла доза хероин? — попитах, твърде уморена да стана от леглото. Вместо това се изтегнах назад върху меките възглавници.

— Докторът ти даде малко морфин — отвърна той.

— Какво? — опитвах се да си спомня болката. Беше силна, но не чак толкова. На места татуса ме беше болял повече, отколкото раната в бедрото. — Защо?

Джейс повдигна вежди и видях как се опитваше да сдържи усмивката си.

— Казах му какъв герой беше тази сутрин. Как не си се спряла и за минута. Затова реши да ти даде нещо, което да те накара да си починеш.

Сега аз бях тази, която се ядоса.

— Оставил си да ме дрогират? — попитах невярващо. — Да ме упоят? Какво съм аз — куче ли?

— Така се отнася той с теб. — Джейс промърмори под носа си.

Изправих се отново и преметнах крака през леглото. Погледнах към почти празната банка с кръв, закачена най-отгоре върху махагоновата облегалка на леглото, за която земното претегляне се грижеше да влива непрекъснат приток на кръв във вените ми. Пресегнах се да издърпам системата, но ръката на Джейс ме спря, покривайки канюла.

— Спри — каза. — Остави и останалото да се влее. Изгуби много кръв.

Махнах ръката си неохотно.

— Какво има? — попита той. — Просто се опитвам да помогна. Ти каза без болници, затова извиках лекаря на баща ми да те прегледа.

Замръзнах, чудейки се дали докторът ме беше съблякъл. Паникьосвайки се, погледнах надолу към тениската и боксерките. Татусът беше добър, Елиът беше свършил страхотна работа, но при правилната светлина… ако някой се вгледаше наистина внимателно… белезите си оставаха.

— Цялата беше в кръв и стъкла — каза Джейс. — Заклевам се, не съм те оглеждал.

Успокоих се малко, тъй като не усетих враждебност или съмнение в гласа му. На вратата се почука и аз незабавно скочих на крака, а стаята се завъртя около мен. Сграбчих облегалката на леглото, за да запазя равновесие, поглеждайки надолу към облеклото си. Ако Дорнан ме видеше в бельото на сина си…

— Той ли е? — попитах притеснено.

Джейс въздъхна.

— За бога, Сами, лягай в леглото. Разносвачът на пица носи вечерята. Дорнан ще се върне след няколко часа. — Посочи към леглото и ме изчака да легна, преди да излезе от стаята. Пригладих завивките в скута си, докато чаках, заигравайки се с една разнищена памучна нишка. Цял ден с Джейс, без Дорнан наоколо. Мисълта ме правеше неспокойна, радостна и изтощена едновременно.

Няколко мига по-късно Джейс се завърна, придържайки умело кутиите с пица в една ръка, докато в другата беше стиснал доларови банкноти. Натика парите в джоба на дънките си и постави пиците върху свободната част на леглото, върху което лежах. Усетих аромата на доматен сос и чесън и устата ми започна да се пълни със слюнка.

— Пеперони или със сирене? — попита.

— Пеперони, моля — отвърнах, и той ми подаде салфетка, върху която постави огромно парче от най-апетитно изглеждащата пица, която бях виждала. Отхапах огромна хапка и започнах да се мъча да я сдъвча, тъй като устата ми беше пълна. Вкусът беше божествен.

Джейс се хранеше бавно — явно беше ял след закуска. Не проронихме и дума, докато не излапах четири парчета и не обмислях дали да си взема и пето. Джейс беше приключил и седеше търпеливо на стола до мен. Усещах как ме наблюдава, очаквайки да зачекне някоя деликатна тема с мен.

— Какво? — попитах.

— Какво какво? — отвърна той с развеселено изражение.

Усмихнах се, чувствайки се далеч по-добре, след като се бях нахранила.

— Изглежда искаш да ми зададеш някой неотложен въпрос — казах, оглеждайки се наоколо за вода.

— Имам да ти задавам много неотложни въпроси — отвърна Джейс, като се отпусна надолу в стола и постави краката си върху ръба на рамката на леглото. — Просто не мисля, че ще ти допаднат.

Въпреки че имах доста тайни, бях в настроение за разговори.

— Давай. Питай ме нещо. — „Попитай ме дали се казвам Джулиет и може да ти отвърна с «да». Попитай ме дали бих те целунала отново и ще го направя. Попитай дали бих избягала с теб и може и да се съглася“

— Къде е семейството ти? — попита, изправяйки се в седнало положение.

Този го бях очаквала.

— Мъртви са — отвърнах. В края на краищата, не беше лъжа. Баща ми беше мъртъв. Същото можех да кажа и за майка си.

— Как?

Най-лесният отговор.

— Катастрофа.

Той кимна.

— Съжалявам.

Свих рамене.

— Защо? Не си ги убил ти.

Той завъртя очи.

— Имах предвид, че съжалявам за загубата ти. Майка ми също беше убита.

— Беше убита — повторих, въпреки че знаех какво се бе случило. — Като нарочно ли?

Очите му се замъглиха и за момент сякаш се беше пренесъл на друго място, след което примигна и облаците в погледа му изчезнаха. Кимна.

— Да, нарочно.

Изгледах го предпазливо.

— Не е нужно да говориш за случилото се, ако не искаш — казах.

Той присви рамене.

— Сигурен съм, че рано или късно баща ми ще ти каже. Когато разбрала, че е бременна с мен, напуснала клуба и се върнала при семейството си в Колорадо. Някак си Дорнан научил за мен, когато съм бил на петнадесет. Един ден се прибрах от училище и я заварих мъртва във ваната. — Разказваше историята равнодушно, което предполагах се дължеше на ужаса през изминалите години, който го бе направил безпристрастен. Спомних си за срамежливото, ядосано момче с титлата на отдавна изгубения седми син на Дорнан, което се бе появило, когато бях на тринадесет, и което беше откраднало сърцето ми.

Загледах се в лицето му и захапах устни, като видях, че ме изучава уморено с поглед.

— Какво се случи снощи? — повтори въпроса си от вчера, когато ме бе намерил гола и кървяща.

Замислих се за момент, преди да отговоря.

— Баща ти ми каза, че съм щяла да бъда добра за майка на още един негов син. Или дъщеря… — Едва не се задавих с горчилката, която оставяха думите в устата ми. — Опитах се да му противореча и той побесня. На всичкото отгоре изведнъж стигна до извода, че приличам на бившата му мъртва любовница.

Джейс пребледня. За известно време остана безмълвен.

— Доста приличаш на нея — каза най-накрая. — Направо е плашещо. Очите са различни, но косата и лицето ти… — Погледът му се спусна към гърдите ми и бързо се върна обратно върху лицето. — Смущаващо е.

— Какво се случи с нея? — попитах нежно. Бях наясно, че беше умряла и че Дорнан я беше обезглавил, но не знаех какво се беше случило в действителност и защо с баща ми не бяха успели да избягат и да ни вземат с тях.

Не знаех защо всичко се бе провалило толкова ужасно.

— Опита се да го напусне — каза той. — Мисля, че щеше да я остави да си замине, ако просто беше изчезнала, но…

— Но какво? — настоях аз.

— Но се опита да ме вземе със себе си — каза най-накрая. — Аз съм виновен за смъртта ѝ. Виновен съм за смъртта на всички. — Накрая на изречението вече изглеждаше сломен, очите му бяха измъчени и посърнали, а зъбите му скърцаха едни в други, докато стискаше челюстта си.

— Сигурна съм, че не е така — казах аз. — Изглежда ти по този начин, защото ти си единствения, който е останал да се справя със случилото се.

Той присви рамене.

— Всеки, който обичам, умира. Затова живея сам и в повечето случаи разчитам единствено на себе си.

Мъчителен начин на живот.

— Това е наистина тъжно — отвърнах съчувствено. — Ами баща ти? Братята ти? Те също са ти семейство.

Ако погледите можеха да убиват, вече щях да съм накълцана на малки парченца точно под унищожителния поглед на Джейс.

— Имаш предвид баща ми, който те намушка с нож, защото му напомняш на мъртвата му любовница? Или братята ми зверове?

— Извинявай — казах аз.

— Не знаеш нищо за това семейство — каза разпалено, поклащайки глава. — Мамка му, трябваше да стоиш настрана от всички ни.

— Е, вече е твърде късно — отвърнах, повдигайки рамене. — Единственото, което мога да направя, е да се насладя на преживяването.

Джейс поклати глава, очевидно не разбирайки равнодушието ми. Беше ме грижа, и то толкова много, че ми идеше да разтворя душата си и да му кажа всяка една тъмна малка тайна, която криех зад стените от огнени лъжи и заблуди.

Но не можех. Не защото му нямах доверие, тъй като сега вече знаех, че бе заплетен в мрежите на това семейство против волята си, дори повече, отколкото бях аз.

А защото не можех да допусна да разбере какво бях извършила. Нямаше да понеса отвращението на лицето му, когато узнаеше, че момичето, което чукаше баща му и сега седеше пред него, е същото, което изтребваше братята му един по един.

Но повече от всичко не можех да му кажа, защото знаех какво щеше да направи. Щеше да поиска да избягаме. Той беше добър човек, а не войник, и не притежаваше нужните качества, за да убива. Може и да ги мразеше всичките, но не беше убиец. Бях убедена в това, както в нищо друго на този свят.

Също така, разбира се, в най-тъмното ъгълче на съзнанието ми се криеше едно малко зрънце съмнение — вероятността, че нямаше да разбере.

Вероятно щом му кажех, че съм го залъгвала и съм убила брат му, щеше да се съюзи с Дорнан. Нямаше нищо по-ужасяващо от тази мисъл.

— Може ли сега аз да ти задам въпрос? — попитах, а сърцето ми заби учестено само при мисълта.

Джейс присви небрежно рамене.

— Разбира се. Това не означава обаче, че ще ти отговоря.

Поех си дълбоко въздух, а ударите на сърцето ми задумкаха в ушите ми. Можех да скъсвам Дорнан от секс и да не чувствам нищо, но всеки път щом бях близо до Джейс, сякаш в мен изригваха фойерверки.

— Защо ме целуна? — попитах смело.

Джейс се засмя тъжно и наклони главата си настрани, обмисляйки въпроса ми.

— Защо повечето хора целуват други хора? — попита той.

Поклатих глава, а устните ми се извиха в лека усмивка.

— Не е честно — казах, премествайки се към ръба на леглото, така че се намирахме един срещу друг, почти докосвайки краката си. — Не може да отговаряш на въпроса с въпрос.

Той присви рамене, а по разкошните му устни заигра весела усмивка. Не можех да се спра. Протегнах ръка, хванах брадичката му и прокарах палеца си по долната му устна. Той ме загледа с неразгадаемо изражение и се замислих как и двамата пропадахме в бездна, от която нямаше да се измъкнем. Поне не и непокътнати. Може и да бях с ново лице, но сърцето ми си беше същото. Може и да ме беше загубил веднъж, но все още бях негова, също както и той беше мой.

Наведох се напред, почти докосвайки носовете ни. Той последва примера ми, постави ръката си върху бузата ми и поклати глава.

— Какво правиш с мен? — издиша, взирайки се в очите ми.

„Обичам те“, помислих си. Но тъй като не можех да му го кажа, реших да му го покажа. Стопих разстоянието помежду ни и притиснах устни в неговите. Той изстена нежно, с някакъв първобитен звук, който се заформи дълбоко в гърдите му, карайки езика ми да вибрира, когато докосна неговия. Постави другата си ръка върху талията ми, където белезите ми се криеха под красивото цветно мастило, и аз потръпнах неволно. Плъзна ръката, която беше поставил на лицето ми, към тила ми, придърпвайки ме по-близо и задълбочи целувката. Чувствах се така, сякаш пропадах в бездънна яма, но пропадането беше приятно. Невероятно.

Сякаш бях родена, за да го обичам.

И въпреки това, докато го целувах, докато го обичах, усещах как сърцето ми се къса. Застинах на място. Не трябваше да го правя. За негово добро не можех да продължа. Ако го оставех да ме целува по този начин, и двамата щяхме да пострадаме, а вече бяхме достатъчно разбити отвътре.

Джейс усети как застинах и се отдръпна назад, задъхан и намръщен.

— Нещо не е наред ли? — попита нежно.

Преглътнах измъчено, ядосана и тъжна, че краткотрайния ни момент беше отлетял.

Нещо не е наред ли? В мен се водеше ожесточена битка, която замайваше съзнанието ми с възможните отговори на този въпрос. Едва бях започнала, а вече исках да съм приключила. Представих си как Дорнан и останалите му синове изгарят в бавна и мъчителна смърт, докато двамата с Джейс наблюдаваме отстрани.

Само ако можеше да е толкова лесно.

— Нищо не е наред — казах и избухнах в плач. Бях толкова, толкова изморена, тялото ми все още беше в шок и на всичкото отгоре, за да бъда напълно в настроение „кучка“, май наближаваше онзи период от месеца. Бях като кълбо от емоции.

Изражението на Джейс се превърна от объркано в притеснено и с едно бързо движение той се премести от стола и седна на леглото, задържайки погледа ми, докато го правеше. Отвори уста, сякаш да каже нещо, но размисли.

Толкова се бях уморила да лъжа и да се преструвам на силна. Сдържаността ми се срути в момента, в който придърпа главата ми върху гърдите си. Положих я охотно върху биещото му сърце и се вкопчих в него с всички сили, защото се страхувах от това какво можеше да се случи, ако го пуснех.