Шеста глава



Събирането след погребението не беше в жилищната сграда на клуба, както предполагах, а в къщата на Дорнан. Там, където живееше настоящата му жена, майката на петия и шестия му син. Не беше нищо специално, едноетажна къща тип вила, мрачна като изражението на жена му, щом ме видя.

Когато влязохме през входната врата с Джейс, бях посрещната от смразяващия ѝ поглед.

— Съжалявам за загубата ви — казах и се протегнах за ръката ѝ.

Тя се отдръпна, сякаш допира ми щеше да я опари. Не се засегнах. Чуках мъжа ѝ в продължение на месец и всички присъстващи тук го знаеха.

— Силия — сряза я Джейс.

Тя се обърна към него, пренебрегвайки ме с тялото си, сякаш не съществувах и го придърпа в прегръдка.

Когато най-накрая Джейс се освободи, вече държах чаша с вино, която бях измъкнала от един поднос. Нямаше да пия много — исках да се владея сред това семейство — но едно питие, за да отпразнувам общото страдание, нямаше да навреди. Изненадах се, когато Джейс грабна виното от ръката ми и го изпи на екс, след което ми върна празната чаша.

Не беше проронил и дума по пътя насам, което бе направило петнадесетминутното пътуване доста неудобно. Знаех, че страда. Но не мислех, че страдането му имаше нещо общо със смъртта на брат му.

Бях сигурна, че причината бях аз. Или по-точно гробът на Джулиет Портланд.

— Май ще е най-добре да потърсиш баща ми — каза Джейс подигравателно. — Сигурен съм, че вече те очаква.

Погледнах го.

— Не мисля, че жена му ще бъде очарована от идеята. Просто ще се помотая някъде далеч от всички и ще се опитам да не се пречкам.

Грабнах нова чаша с вино и тръгнах бавно по коридора, подминавайки Дорнан, който разговаряше с група мъже, носещи отличителните знаци на клуба. Погледите ни се срещнаха и аз му отправих скромна усмивка, на която той отвърна с намигване и смирено изражение.

Малко момиченце на не повече от четири годинки се втурна срещу мен, смеейки се, докато едно по-голямо момченце я гонеше с пластмасов пистолет.

Блъсна се в краката ми и аз я задържах с ръцете си, за да не падне. Беше дребничка, прекрасна, с руси къдрици и най-сините очи, които бях виждала.

Погледна нагоре към мен с разширени като чинии очи.

— Съжалявам — каза с нежно гласче и аз се огледах за родителите ѝ.

— Няма нищо — отвърнах и коленичих, за да съм наравно с нея. — Къде е майка ти?

Тя посочи към жената на Чад, от чиито големи сини очи сълзите извираха като от счупен пожарен кран. Нещо в мен умря, когато посегнах и закътах една от къдриците на момиченцето зад ухото ѝ.

— Тъжна е — каза тя, — защото тати отиде в Рая.

„Не мисля, че е отишъл там.“

— Ей, красавице — каза Дорнан, вдигайки внучката си на ръце. — Говориш си с приятелката ми Сами?

Преглътнах буцата в гърлото ми, потупах я по главичката и се усмихнах.

Исках да я спася. Исках да спася всички деца, които щяха да израснат в тази среда. Да ги заведа някъде далеч, където щяха да са обичани и в безопасност, без да са заклеймени от името Рос, далеч от страданието, което представляваше кръвната връзка с Дорнан.

Но не можех. Бях егоистичен и разбит на хиляди парчета човек. Можех да спася единствено себе си.

Надявах се, че веднъж щом Дорнан и синовете му са мъртви, тези деца можеше и да имат някакъв шанс в живота.

Дорнан занесе нанякъде внучката си, а аз продължих надолу по коридора, отпивайки малки глътки от виното. Открих една спалня с френски врати, която водеше към малка дървена платформа отстрани на къщата. Беше дълъг ден и слънцето вече бе започнало да залязва.

Бях се облегнала на парапета, гледайки в нищото, когато го усетих зад мен.

— Нещо против да се скрия при теб? — попита Джейс, стискайки парапета до мен.

Усмихнах се и свих рамене.

— Заповядай. Добре ли си?

Приведе се напред, като постави лакти на преградата и се загледа в двора, който беше осеян с храсти и дървета.

— Не съвсем — каза и отпи от питието си. Миришеше силно, като бърбън или уиски, и като изключим няколкото ледчета, не беше примесено с нищо.

— Днес погребаха брат ти — казах. — Разбира се, че не се чувстваш добре. Съжалявам.

Той се засмя горчиво и ме погледна за момент, преди да се обърне към дърветата и настъпващата нощ.

— Изобщо не ми дреме, че шибанякът умря. Светът е по-добро място щом го няма, повярвай ми.

Обърнах се така, че гърбът ми да се опира в парапета и го погледнах.

— Звучиш така, сякаш ти си го убил — казах тихо с усмивка, за да разбере, че просто го дразнех шеговито. Той се изправи и се надвеси над мен толкова близо, че раменете ни се докосваха. Повдигнах глава и го погледнах. Изглеждаше ядосан. Възбуден. И пиян.

— Заради момичето е, нали? — попитах, окуражена от начина, по който беше застанал над мен. — Заради онзи гроб. Това те изкара извън релси. — Не можех да се спра. Повдигнах ръка и пригладих едно кичурче коса от челото му, като задържах пръстите си повече от необходимото. Ръката му се изстреля нагоре и ме хвана за китката, стискайки я леко.

— Какво знаеш за нея? — попита той без грам нежност в гласа си.

— Нищо — казах, без да се преборвам с хватката му. Взирахме се един в друг, а очите му изгаряха моите, търсейки някаква следа от лъжа. — Коя е била? — попитах, а той пусна китката ми и ръката му падна до тялото му.

Джейс отклони поглед настрани и потърка тила си.

— Тя беше моето момиче — отвърна и аз усетих как вътрешно се разбих от тежестта на думите му. — Тя беше всичко за мен.

О, божичко. Дъхът ми замря, когато думата „всичко“ излезе от устата му и ме обгърна. Исках да заплача, но не можех. Не можех да си позволя да реагирам, не можех да му дам причина да ме подозира. Но въпреки това очите ми се напълниха със сълзи. Можех да лъжа с устата си, но в очите ми имаше истински сълзи — за него, за мен, и за всичко, което Дорнан беше провалил.

— Съжалявам — прошепнах и поставих ръце от двете страни на лицето му. Повдигнах се на пръсти и придърпах главата му надолу, докосвайки челото му с треперещите си устни. Когато се отдръпнах, ръцете му имитираха движенията на моите и той ме хвана за брадичката. Бяхме толкова близо, че носовете ни едва се докосваха. Усещах как сърцето ми блъска в гърдите като затворено в стъкленица колибри, чиито крила удряха отчаяно по стъклото. С малкото изключение, че колибрито искаше да се измъкне, а аз не исках да мърдам и сантиметър от мястото, на което се намирах.

Очите на Джейс се спуснаха по устните ми и разбрах какво се канеше да направи. Мозъкът ми крещеше в протест, че можеха да ни видят, че не можех да го целуна и да продължа да го лъжа, че трябва да спра случващото се, но тялото ми имаше съвсем други намерения. Устните ни се срещнаха и малка въздишка се изплъзна дълбоко от гърдите ми, когато езикът му докосна моя.

Шест години бях мечтала за този момент. И сега, когато най-накрая беше реалност, не можех да позволя да се случи.

— Не бива да го правим — казах, докато ме изпиваше с устни. Отдръпнах се от него като поставих ръце върху твърдите му гърди и го бутнах леко. Пусна ме веднага, а очите му бяха пълни със… срам? Разкаяние? Веднага щом погледите ни се срещнаха, разбрах, че моментът си беше отишъл. — Чакай — казах, хващайки го за ръката. Той се отскубна, сбърчи вежди, а цялото му тяло се напрегна като пружина преди отскок.

Издърпа рязко ръката си и се обърна, закрачвайки към тъмнината на нощта.

Не го последвах. Вместо това останах смълчана, а чувството на безпомощност нарастваше в мен и ме обгръщаше цялата.

Защото следващият път, в който се опиташе да ме целуне, нямаше да съм способна да го отблъсна.


Загрузка...