Шестима братя

Втора глава

Сутринта беше студена, а духащият откъм мразовитото море вятър развяваше кичурите коса, които се бяха изплъзнали от разхлабената ми опашка. Тичах по улицата като освободена жена, поне засега, избягала от новооткрития авариен изход, забутан в дъното на клуба, за който повечето вероятно бяха забравили.

Цикламено розовите ми маратонки „Найк“, в ярък контраст с бронзовата ми кожа, удряха по пътната настилка, докато спринтирах далеч от жилищната сграда към дестинацията ми, намираща се на няколко пресечки в обратната посока на „Va Va Voom“.

Поех по панорамния маршрут, въпреки че беше по-дълъг и се отклоняваше от целта ми, но толкова дълго бях живяла далеч от морето и сега не можех да му се наситя.

След около десет минути бях запъхтяна, а изхлузилите се от опашката ми кичури бяха залепнали по врата. Преди бях доста по-издръжлива, отколкото сега, но напоследък единственото ми упражнение беше да смуча пениса на Дорнан, което не можеше да се каже, че гори някакви калории.

Изоставената корабостроителница пред мен беше обградена с висока бодлива тел, но успях да намеря една малка дупка, през която да се промуша. Мястото беше мръсно и отблъскващо, с избуяла висока растителност, а по средата на плаца имаше запустяла сграда със счупени прозорци. Точно както харесвах местата си за тайни срещи.

Трябваше да се срещнем от другата страна на сградата — тухлена постройка, в която някога е имало офиси. Сега беше празна, а птиците, които влизаха през счупените прозорци, свиваха гнездата си по дървените греди.

Когато заобиколих края на сградата, го видях.

— Елиът! — казах и разтеглих устни в усмивка. Той се усмихна и стомахът ми се сви. Беше изминала седмица, откакто го бях видяла последно. Сред цялата суматоха, която бе настанала покрай смъртта на Чад, не бях имала възможност да напусна клуба сама за повече от пет минути, още по-малко да отида до студиото на Елиът в другия край на града или да използвам уличен телефон.

Пиеше кафе, погледът му беше замъглен и беше облечен с дънки и суичър.

— Хей — каза и поспря за момент, сякаш не беше сигурен с какво име да се обърне към мен.

Добре. Учеше се бързо.

Когато приближих, разтвори обятията си и ме притегли в мечешка прегръдка. Първоначално потръпнах, защото не бях свикнала на подобна проява на привързаност, но не след дълго се разтопих в ръцете му.

Целуна ме братски по челото и отстъпи, разглеждайки обикновеното ми облекло.

— Къде ти е курвенския екип днес? — попита и повдигна ръце отбранително, когато се засилих да го ударя.

— Млъквай — казах, като откраднах кафето му и отпих глътка. Течността беше черна и горчива, без мляко и захар, и аз се намръщих, връщайки му чашата обратно. — Човече, това е отвратително.

Той се усмихна и ми намигна, преди отново да стане сериозен.

— Чух за Чад — каза, а челото му се набразди в гримаса. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма — отвърнах. — Защо трябва да ми има нещо?

Елиът кръстоса ръце на гърдите си и ме погледна неспокойно.

— Амии, нека помисля… може би защото ти си тази, която го уби?

— Елиът! — възроптах. — Божичко!

Той повдигна небрежно рамене и отпи от кафето.

— Е, за какво да говорим? За времето ли?

— Мамка му, кучешки студ е.

— Никога преди не си псувала, когато си била с мен — каза той. — Секси е.

— Доста неща се промениха, откакто ме напусна — отвърнах, като наблегнах на „ме“ и „напусна“.

— Защо всъщност искаше да се срещнем? — попита той, очевидно избягвайки хапливата ми забележка за раздялата ни. Проточи врат и се огледа наоколо. — Със сигурност има и по-приятни места за нашето рандеву.

Завъртях очи.

— Донесе ли нещата, които ти казах да вземеш?

Той въздъхна.

— Още не съм сигурен как да се чувствам от факта, че ти нося тези лайна, Джу… — Спря по средата на думата и ме погледна. — Как каза, че ти е стриптийзьорското име?

— Астрид Джуъл — отвърнах. — Задник.

— Астрид Джуъл Задник? — повдигна вежди. — Уоу, добре, това е доста интересно име. — Извади малко найлоново пликче от джоба на дънките си и го плесна в отворената ми длан.

— Хуй — казах и прибрах пакетчето в джоба си.

Ухили се като Чеширския котарак, показвайки зъбите си и отново стана сериозен.

— Притеснявам се за теб. Господи, Джулс, не мога да мисля за нищо друго.

— Добре съм — отвърнах с половин уста.

— Не, не си — настоя той, като тресна чашата кафе върху перваза зад него. — Мислиш, че не знам какво е нужно, за да влезеш в клуба на мъж като Дорнан Рос?

Изведнъж цялото му изражение се промени, сякаш някой му беше натиснал копчето. Можех да усетя как яростта и раздразнението се излъчваха от тялото му.

Ужасът…

И разбирах защо се държеше така.

Защото веднъж вече ме бе спасил от Дорнан, а и двамата знаехме, че няма да успее да го направи отново.

— Мислиш, че съм някое уплашено момиченце ли, Елиът? Защото не съм. Израснала съм в тази среда, помниш ли? По дяволите, първият ми шибан детски спомен е как сварих майка ми да лапа хуя на Дорнан. Колкото и да ти се иска, този живот не е нещо ново за мен.

Потърка брадичка развълнувано и внезапно съжалих за думите си.

— Елиът — замолих го, като едвам се сдържах да не заплача. — Не може повече да правим това. Не можем. Щом ти е толкова трудно да приемеш действията ми, може би ще е най-добре да спрем да се виждаме по този начин.

— Да спрем да се виждаме по този начин — промърмори подигравателно под носа си. — Не, тая няма да я бъде.

Продължихме да си мятаме опасни погледи. Очите му искряха, а ръцете му бяха свити в юмруци. Задъвках устна, за да спра лавината от емоции, която напираше да изригне от мен. Не можех да го загубя, не и сега. Той бе единствения човек, на който можех да разчитам в този свят. Той бе единствения човек, на когото разчитах, че ще ме потърси, ако се изгубех в света от измами, кожа и „Харли Дейвидсън“.

Той бе единствения човек, на когото му пукаше за мен.

Отворих широко очи и ги завъртях, за да попреча на заформящите се сълзи да потекат по лицето ми. Най-тъпото беше, че не знаех какво ми се иска повече в момента — да си отмъстя на „Джипси Брадърс“, или да не съм толкова самотна?

Част от мен копнееше да му каже колко много ме бе наранил, когато ме напусна. В продължение на три дълги години беше събирал парченцата от разбитата ми душа, само за да я разбие отново, когато ме остави боса на алеята пред къщата на баба му.

Но нямаше да го направя. Бях живяла с мислите си толкова дълго, че даже не знаех как бих могла да му кажа нещо подобно. И без това заслужаваше някоя по-добра от мен.

Най-накрая Елиът наруши тишината.

— Трябва да се обадиш на баба — каза остро.

Обзе ме носталгия и хиляди емоции забушуваха в мен. Може и да мразех Небраска, но обичах жената с цялото си сърце. Бабата на Елиът. Тя беше моят ангел пазител — тя и внукът ѝ. Преглътнах измъчено.

— Не мога.

— Да, можеш. Просто не искаш.

— Искам — настоях аз. — Но не е толкова лесно.

Изгледа ме с насмешка и каза саркастично:

— Нарича се шибан уличен телефон, Джулс. Не е като да види лицето ти.

Каза „лицето ти“ сякаш беше най-отвратителното нещо на света и аз се свих от гнева и болката, които се развихриха в гърдите ми.

Исках да си тръгна, но не можех. Не и от Елиът.

— Липсваш ѝ — каза нежно този път.

— И на мен ми липсва — промърморих, като избягвах погледа му.

— Още не проумявам, защо трябваше да ходиш чак до Тайланд, за да си преправиш лицето. Намираме се в Ел Ей — световната столица на пластичната хирургия. И все пак — каза и прокара пръст по бузата ми — са свършили добра работа с преобразяването. Ако не бяха… — Очите му трепнаха към бедрото ми за момент и аз знаех, че говори за белезите, които бе превърнал от грозотия в красиво произведение на изкуството. Изглеждаше измъчен, сякаш не знаеше как да завърши изречението. — … нямаше да позная, че си ти.

— Ми общо взето това беше идеята — отвърнах аз, спомняйки си първия път, в който срещнах доктор Лий. Първия път, в който ми бе хрумнало, че мога да отмъстя на Дорнан и синовете му. Първия път, в който разплатата започна да ми изглежда възможна и как лигите ми течаха по сладкия вкус на отмъщението.

Бях на осемнадесет. Елиът си беше тръгнал преди месеци. Едвам се задържах на повърхността. Разлиствах вестника, опитвайки се да измисля някакъв творчески начин, по който да сложа край на живота си веднъж завинаги. В края на краищата, той си беше тръгнал, а баба работеше по цял ден в крайпътния ресторант. Нямаше да има кой да ми попречи.

Разбира се, местните вестници не отразяваха много самоубийства. Прехвърлях страниците лениво, докато мозъкът ми се мъчеше да измисли лесен начин за избавление.

Бях чувала за някакъв мексикански наркотик, който ти помагал да изпаднеш в безсъзнание, да потънеш в кома и да се понесеш безгрижно към смъртта. Но Мексико беше твърде далеч, а и да не беше, нямах паспорт.

Не исках да се беся. Нямах желание да вегетирам или да остана парализирана със счупен врат, ако не успеех да срещна смъртта. Газовите изпаренията от колата ми се бяха сторили непоносими последния път, когато се бях опитала да се задуша в гаража, така че и това отпадаше. И колкото и да не ми се искаше да си призная, да си прережеш вените болеше адски много. Търсех някой по-безболезнен начин.

Но без значение колко изобретателна ставах, да сложа край на живота си сама беше изключително мъчително и непосилно. Исках да умра — бях твърде уплашена и нещастна, за да живея. Чувствах се и виновна заради оцеляването си. Но срамът, че баща ми бе умрял, а аз бях оцеляла само за да пропилея живота си мечтаейки да умра, бе непоносим.

Докато четях вестника, една от статиите ме заинтригува и нещо странно започна да пърха в гърдите ми, докато сърцето ми препускаше.

Отначало не разпознах чувството. Беше минало толкова много време.

Надежда.

Крехка и трептяща, беше се устремила към очерненото ми сърце, като го обвиваше нежно, карайки ме да се задъхвам от емоцията. Тръпки полазиха по тялото ми, а в гърлото ми заседна буца.

Страх. Вълнение. Разруха. Копнеж.

На пръв поглед статията не беше нищо особено. Провеждаше се конгрес на хирурзи в Линкълн, само на няколко часа път от къщата на баба. Разказваше се за пластичния хирург Илио Лий, чието семейство било убито от негов пациент психопат. След случката Лий посветил кариерата си да помага на непривилегированите, които се нуждаели от операция поради дефект или претърпян инцидент.

Не можех да твърдя, че идеята да се преобразя и да раздам правосъдие ми беше хрумнала, тъй като в онзи момент, докато гледах лицето му на снимката, сякаш някой друг зароди мисълта в съзнанието ми. И докато седях и прокарвах треперещи пръсти по очите на доктора, за първи път туптенето в гърдите ми беше като успокояващо подсещане, че бях жива.

Същия ден откраднах колата на баба и потеглих в голямата гръмотевична буря към хотела, където се провеждаше конференцията. Едва не се върнах на няколко пъти. Какво щях да кажа? Ами ако някой кажеше на Дорнан, че бях жива? И все пак отидох. Не ми бе останало нищо друго, освен малката надежда, която разцъфваше под тежестта на стъпките, които щях да предприема.

Когато стигнах до хотела, вече бе станало три часа и конференцията беше приключила.

Бях опустошена. Бях пропуснала шанса си да се срещна с доктора и да го помоля за помощ. Не бях сигурна, че ще се съгласи, но ако не бях опитала дори, нямаше да мога да живея със себе си. Излязох от хотелското лоби с гръм и трясък право на паркинга отвън. Бях решена да се врежа с бясна скорост в някой от крайпътните стълбове и да приключа с всичко.

И тогава, сякаш като магия — или съдба — милият доктор беше там и чакаше под заслона на спирката за таксита, с куфар в ръка.

За секунда се поколебах, но след това се отправих към мястото, на което стоеше.

Мога да разкажа за какво говорехме, но то не бе важно. Всичко, което бе от значение, бе, че той се съгласи да ми помогне и го направи. Същата вечер се върнах в къщата на баба с приповдигнат дух и готовност да започна на чисто. Най-накрая имах за какво да живея — не за Елиът, не за вината покрай оцеляването ми или за безкрайните пустинни равнини, които ме задушаваха всеки път, щом погледнех през прозореца.

Чисто и просто за отмъщение. В този момент бях решила да унищожа клуба на Дорнан и да залича семейството му, и знаех точно как да му вляза под кожата.

Баба беше изненадана да ме види.

— Мислех, че си ми откраднала колата — каза тя, а лицето ѝ се набръчка в усмивка.

— Така и направих — отвърнах развеселено и оставих ключовете на масата. — Но за сметка на това напълних резервоара.

Беше хитра жена, умна и проницателна като внука си.

— Изглеждаш различно — посочи тя, а аз попивах внимателно акцента ѝ. — Щастлива.

Усмихнах се, а сърцето ми задумка развълнувано в гърдите.

— Реших, че животът е твърде кратък, за да се самосъжалявам — отвърнах, стискайки треперещите си ръце в юмруци, за да ги успокоя. — Време е отново да заживея.

— Толкова се радвам да го чуя — каза баба и като скъси разстоянието помежду ни, ме обгърна с тънките си ръце. — Трябва да се обадиш на Елиът — продължи тя и ме потупа по гърба. Замръзнах. Баба отстъпи крачка назад и разроши русата ми коса. — Ще се върне при теб, момичето ми — каза нежно.

Но не го направи.

— Какво смяташ да правиш с тези неща всъщност? — попита Елиът, рязко сменяйки темата.

Устните ми се разтеглиха в злобна усмивка, стигаща чак до ушите ми.

— Изненада е — отвърнах.

Той поклати глава, но ъгълчето на устните му се повдигна, заплашвайки да се превърне в широка усмивка.

— Ти си най-силната личност, която познавам.

Нещо в казаното от него ме натъжи и аз усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Извърнах глава настрани, раздразнена, че трябваше да ме вижда в такова състояние.

— Какво има? — попита той и посегна да избърше бузата ми с пръст.

Поклатих глава.

— Нищо, тъпо е. Няма значение.

Знаеше, че не трябва да ме притиска, тъй като беше наясно кога не ми е до разговори.

Наистина беше глупаво. „Ти си най-силната личност, която познавам.“ Само че всичко беше една огромна лъжа. Не правех нищо от това, защото бях силна. Правех го, защото се страхувах от чудовището в главата ми.

Чудовището в леглото ми, което бе убило баща ми.

Чудовището, което ме унищожи.

Правех го, защото исках веднъж завинаги да заспивам вечер, без да виждам лицето му.

Това не беше сила. Беше отчаяние.

Гневът изчезна от лицето на Елиът и на негово място се появи загриженост, но това беше даже по-зле. Придърпа ме към себе си в единственото убежище, което познавах — прегръдката му — и противоречиви чувства забушуваха в мен.

— Не ми трябва съжалението ти — казах и в същото време се притиснах в него, докато сълзите ми капеха по якето му.

— Не е съжаление — промърмори той, като загали разрошената ми коса с едната си ръка и ме прегърна през раменете с другата, — а любов.

Притисна ме по-плътно и заговори нежно в косата ми.

— Може между нас да не се е получило, но никога не си мисли, че ще се откажа от теб. Това няма как да се случи.

Сърцето ми се разби.

Сякаш някой беше забил шило в гръдния ми кош. Гърдите ми горяха от болката на несподелената любов. Тъжното беше, че аз бях обичала Елиът. Все още го обичах. Обичах го, защото ме бе измъкнал. Защото ми беше спасил живота. Обичах го, защото бе до мен през трите години, които бях прекарала в ада.

Но не го обичах; не можех да го обичам така — по начина, по който обичаш някой, който значи всичко за теб. Обичах го за всичко, което беше направил, но въпреки това, дори когато се бях лутала между живота и смъртта и той бе представлявал цялата ми вселена, отново не му се бях отдала изцяло.

В края на краищата сърцето ми принадлежеше на друг. Някой, който спираше дъха ми. Някой, в който бях влюбена толкова пламенно от момента, в който го бях видяла, че чак болеше. Някой, който внасяше светлина в целия ми живот, въпреки че смяташе, че семейството му ми го бяха отнели.

— Имам подарък за теб — каза Елиът, като се отдръпна от мен, за да затършува в джоба си. Извади чисто нов, искрящо розов айфон със слушалки.

— Нямаше нужда — отвърнах, докосвайки телефона с пръст. Беше страхотен.

— Вкарал съм се като „Татуиста“ — каза и посочи към екрана. — Ако случайно се зачудиш.

Засмях се и прегледах песните, които вече беше качил. Имаше страшно много парчета.

— Какъв е този плейлист? — попитах, като заразглеждах всяко едно заглавие. — „Джони си има пистолет“? „Червената дясна ръка“? Каква, по дяволите, е тази колекция?

— Е, не е ли повече от ясно — попита закачливо Елиът. — Това е плейлиста ти за отмъщение. Щом настояваш да се заемеш с всичко това, ще имаш нужда от саундтрак.

Поклатих глава и се засмях.

— Сега си спомних защо те харесвам толкова много — казах, сияейки, докато пъхвах новия си телефон в джоба.

— Заради изключително огромния ми пенис? — пошегува се Елиът, като се отправихме обратно към оградата.

Бутнах го игриво.

— Защото, без значение от случващото се, винаги успяваш да ме разсмееш.