Шпионинът, който дойде от студа

11.Приятели на Алек

Мъжете я потърсиха същата вечер. Квартирата на Лиз Голд беше в северния край на Бейзуотър. В нея имаше диван-легло и газова печка — беше доста хубава и вместо старомодното клокочене свистеше. Понякога, когато Лиймас беше там и когато само печката осветяваше стаята, Лиз обичаше да се взира в нея. Той лежеше на дивана, а тя седеше до него и го целуваше или пък наблюдаваше пламъка с лице, долепено до неговото. Вече се страхуваше да мисли прекалено много за Алек, защото бе забравила как изглежда, допускаше го в съзнанието си само за миг, сякаш погледът й пробягваше по неясно очертан хоризонт и после си спомняше някоя дреболия, нещо, което е казал или направил, начин, по който я е погледнал или, както най-често се случваше, не и е обърнал внимание. Най-ужасното беше, като се замислеше: нямаше никакъв спомен от него — нито снимка, нито сувенир, нищо. Дори нямаха общ приятел — само мис Крейл от библиотеката, чиято омраза се оправда с драматичното му напускане. Ведньж Лиз посети квартирата му и се срещна с хазаина. Не бе съвсем сигурна защо го прави, но събра кураж и отиде. Хазаинът се изказа много мило за Алек. Мистър Лиймас си плащал наема като джентълмен до самия край, е, дължал пари за около седмица-две, но един негов приятел се отбил и платил от щедро по-щедро, без да задава въпроси, без нищо. Винаги е твърдял и винаги ще твърди, че мистър Лиймас е джентълмен. Не от тия, дето завършват частните училища, не, съвсем че някакъв сноб, а истински джентълмен. Понякога обичал да се мръщи и, разбира се, си пийвал повечко, но никога не му личало да е пиян, когато се връщал в къщи. А това дребно човече, което го посетило, смешно малко същество с очила, казало, че мистър Лиймас го помолил, изрично настоявал да уредят сметките по наема. Ако и това не е джентълменска постъпка, здраве му кажи. Един Господ знае откъде е вземал парите, но грешка няма, хитрец е мистър Лиймас. А с Форд, бакалина постъпил така, както на мнозина им се е щяло още от времето на войната. Стаята? Да, стаята била заета — един джентълмен от Корея. Два дни след като прибрали мистър Лиймас.

Може би затова Лиз продължи да работи в библиотеката — защото там поне той продължаваше да съществува. Стълбите, рафтовете, книгите, картотеката бяха неща, коиго той познаваше, бе докосвал и някой ден може би щеше да се върне пак. Беше казал, че никога няма да се върне, но тя не го вярваше. Все едно да твърдиш, че никога няма да се възстановиш от някоя болест, как да повярва на такова нещо? Мис Крейл смяташе, че той ще се появи отново: бе открила, че му дължи пари — изплатила му по-ниска заплаха — и беснееше при мисълта, че нейното чудовище се е показало толкова нечудовищно, та дори да не ги прибере. Откакто Лиймас изчезна, Лиз за момент не спря да си задава въпроса защо е ударил мистър Форд? Знаеше, че е ужасно раздразнителен, но това беше друго нещо. Решил е, че ще го направи още от момента, в който му мина треската. Защо иначе се бе сбогувал с нея предната вечер? Знаел е, че на следващата сутрин ще удари мистър Форд. Тя отказваше да приеме единственото друго възможно обяснение: че му е омръзнала и е скъсал с нея, а на другия ден, все още възбуден и напрегнат от тяхната раздяла, е изпуснал нервите си и е ударил мистър Форд. Лиз знаеше, винаги бе усещала, че има нещо особено, което Алек трябва да свърши. Самият той дори бе казал същото. А какво бе то, можеше само да предполага.

Отначало мислеше, че се е карал с мистър Форд, че има някаква дълбока вражда, която съществува от години. Нещо, свързано с жена, или може би със семейството на Алек. Но човек трябваше само да погледне мистър Форд, за да види колко е смешно предположението. Той беше съвършен образец на дребния буржоа, предпазлив, самодоволен и подъл. А така или иначе, ако Алек наистина е смятал да отмъщава на мистър Форд, защо ще ходи в магазина му в събота, в най-оживения пазарски час, когато всеки може да го види?

Обсъдили бяха това на събранието на кварталната партийна организация. Джордж Ханби, касиерът, минавал пред бакалницата на Форд, когато се случило всичко. Не видял подробности, защото имало много хора, но говорил с един човек, който бил свидетел на цялата история. Ханби толкова се впечатлил, че позвънил на „Уъркър“ и те изпратили свой сътрудник при разглеждането на делото. Всъщност ето защо вестникът му отдели цяла средна страница. Типичен случай на протест — внезапно социално осъзнаване и омраза към потисническата класа по думите на „Уъркър“. Онзи приятел, с когото разговарял Ханби (дребен, обикновен човечец с очила, вероятно чиновник), твърдял, че всичко станало съвсем неочаквано — спонтанно, е искал да каже, а това било още едно потвърждение за Ханби колко податлив на възпламеняване е материалът, от който е изтъкана капиталистическата система. Лиз не продума, докато Ханби говореше. Естествено никой от тях не знаеше за нея и Лиймас. Тогава осъзна, че мрази Джордж Ханби. Той беше надут, — малък човек с мръсно подсъзнание, който винаги й се хилеше насреща и се мъчеше да я опипа.

След това дойдоха мъжете.

Сториха й се прекалено изискани за полицаи: пристигнаха с малка черна кола, на която имаше антена. Единият беше нисък и закръглен, носеше очила и доста необикновени и скъпи дрехи. Беше любезно, притеснено човече и без Лиз да знае защо, той някак си спечели доверието й. Другият имаше по-лъскав вид, но не беше фрапантен — с доста момчешка фигура, макар че според нея не беше под четиридесетте. Казаха й, че идват от Специалния отдел и показаха карти с печатен шрифт и снимки, покрити с целофанена обвивка. Говореше предимно пълничкият.

— Доколкото зная, били сте приятели с Алек Лиймас — започна той. Тя бе готова да се ядоса, но пълничкият мъж имаше толкова сериозен вид, че и се стори глупаво.

— Да — отвърна Лиз. — Откъде знаете?

— Разбрахме това съвсем случайно онзи ден. Когато влизаш в… затвора, трябва да дадеш името на най-близкия си роднина. Лиймас каза, че няма такъв. В интерес на истината това е лъжа. Попитаха го на кого да съобщят, ако нещо се случи с него в затвора. И той посочи вас.

— Разбирам.

— Някой друг знае ли, че сте били приятели?

— Не.

— Бяхте ли на делото?

— Не.

— Не са ви търсили нито хора от пресата, нито кредитори, никой?

— Не. Казах ви. Никой друг не знаеше. Нито дори родителите ми, никой. Работехме заедно в библиотеката, разбира се — библиотеката по психически изследвания, — но само мис Крейл, библиотекарката, би могла да знае. Надали й е минало през ума, че между нас има нещо. Тя е странна — простичко добави Лиз.

За миг дребният мъж се втренчи много сериозно в нея, след това попита:

— Изненадахте ли се, че Лиймас се нахвърли върху мистър Форд?

— Да. Разбира се.

— Според вас защо го е направил?

— Не знам. Вероятно защото Форд не му е отпуснал кредит. Но струва ми се, че е било преднамерено.

Чудеше се дали не каза прекалено много, но така копнееше да го сподели с някого, чувстваше се толкова самотна, а и това надали щеше да му навреди.

— Оная нощ, нощта преди да се случи тази история, разговаряхме. Имахме нещо като официална вечеря. Алек пожела така и аз разбрах, че това е последната ни нощ. Беше взел отнякъде бутилка червено вино. На мен не ми хареса много. Той изпи повечето. Тогава го попитах: Това сбогом ли е? — дали всичко е приключило.

— И какво отговори той?

— Каза, че трябва да свърши една работа. Някой трябвало да си плати за нещо, което е направил на негов приятел. Не успях съвсем да разбера всичко, не схванах.

Настъпи дълго мълчание и дребният мъж изглеждаше страшно притеснен. Накрая я попита:

— Повярвахте ли му?

— Не знам.

Изведнъж, без да знае защо, тя изпита ужас за Алек. Мъжът попита:

— Лиймас има две деца, не ви ли е казвал? — Лиз не продума. — И въпреки това е дал вашето име като най-близък роднина. Защо мислите го е сторил?

Дребният мъж изглеждаше притеснен от собствения си въпрос. Гледаше ръцете си — те бяха меки и лежаха сключени в скута му. Лиз се изчерви.

— Аз бях влюбена в него — отговори тя.

— А той беше ли влюбен във вас?

— Може би. Не зная.

— Още ли го обичате?

— Да.

— Казвал ли ви е, че ще се върне? — попита по-младият.

— Не.

— Но се сбогува с вас? — бързо се обади другият.

— Сбогува ли се с вас? — бавно, внимателно повтори въпроса дребният мъж. — Уверявам ви, нищо повече не може да му се случи. Но ние искаме да му помогнем, затова, ако имате някаква представа защо е ударил Форд, дори най-малката представа от нещо, което е казал, може би неволно, или нещо, което е направил, тогава заради Алек кажете ни.

Лиз поклати глава.

— Моля, вървете си — рече тя, — не ми задавайте повече въпроси. Моля, сега си идете.

Тръгвайки към вратата, по-възрастният мъж се поспря неуверено, после извади визитна картичка от портфейла си и предпазливо я сложи върху масата, сякаш тя можеше да вдигне шум. На Лиз й се струваше много срамежлив.

— Ако някога имате нужда от помощ — ако нещо се случи във връзка с Лиймас, или… — позвънете ми — рече той. — Разбирате ли?

— Кой сте вие?

— Приятел съм на Алек Лиймас — той се поколеба. — Още нещо — добави той, — един последен въпрос. Знаеше ли Алек, че вие… Знаеше ли Алек за Партията?

— Да — отвърна тя безнадеждно. — Казах му.

— А Партията знае ли за вас с Алек?

— Казах ви. Никой не знаеше. — След това пребледняла тя извика изведнъж: — Къде е той? Кажете ми къде е? Защо не ми казвате къде е? Не виждате ли, аз мога да му помогна. Ще се грижа за него… дори да е полудял, не ме интересува, кълна се, не ме интересува… Писах му в затвора. Знам, че не биваше да го правя. Просто му казах, че може да се върне, когато пожелае, че винаги ще го чакам.

Повече не можеше да говори, разрида се, застанала по средата на стаята, закрила с ръце разстроеното си лице, а дребният мъж я наблюдаваше.

— Заминал е в чужбина — меко рече той. — Не знаем точно къде е. Не е луд, но не е трябвало да ви казва всичко това. Жалко.

— Кои сте вие? — отново запита Лиз.

— Приятели на Алек — повтори младият, — добри приятели.

Тя чу как те слязоха тихо по стълбите и излязоха на улицата. Наблюдаваше ги от прозореца как влизат в малката черна кола и как тръгват в посока към парка.

Тогава си спомни за визитната картичка. Отиде до масата, взе я и я насочи срещу светлината. Беше скъпа изработка. Струва повече, отколкото би могъл да си позволи един полицай, помисли тя. Гравирана. Пред името нямаше титла, нямаше полицейско управление или нещо такова. Само името с мистър отпред. А някой да е чувал за полицай, който живее в Челси?

И отдолу телефонен номер.

Това беше много странно.