Шпионинът, който дойде от студа

24.Комисариата

Лиз стоеше до прозореца с гръб към жената и се взираше с празен поглед в мъничкото дворче отвън. Предположи, че там се разхождат затворниците. Намираха се в нечий кабинет. На бюрото до телефоните бяха сложили някаква храна, но тя не можеше да я докосне. Чувстваше се зле и беше ужасно отпаднала физически. Краката я боляха, кожата на лицето й беше опъната и възпалена от сълзите. Чувстваше се мръсна, мечтаеше да се изкъпе.

— Защо не хапнеш? — попита я жената. — Всичко свърши вече. — Каза го без съчувствие, сякаш я смяташе за глупачка да не яде, щом като има храна.

— Не съм гладна. Жената сви рамене.

— Пътуването може да продължи дълго — рече тя, — а и там не те чака кой знае какво.

— Какво искате да кажете?

— Работниците в Англия гладуват — самодоволно заяви тя. — Капиталистите ги оставят да гладуват.

Лиз се приготви да отговори, но нямаше никакъв смисъл. Освен това искаше да разбере — трябваше да разбере и тази жена можеше да й каже.

— Къде сме?

— Не знаеш ли — жената се изсмя. — Тях трябва да попиташ — тя кимна към прозореца. — Те ще ти кажат къде сме.

— Кои са те?

— Затворниците.

— Какви затворници?

— Врагове на народа — бързо отвърна тя. — Шпиони, подстрекатели.

— Откъде знаете, че са шпиони?

— Партията знае. Партията знае повече за хората, отколкото те самите знаят за себе си. Не са ли ти казвали това? — Жената я погледна, поклати глава и продължи: — Англичани! Богатите са изяли бъдещето ви, а бедните осигуряват храната им — ето какво става в Англия!

— Кой ви каза това?

Жената се усмихна, но не продума. Изглеждаше толкова доволна от себе си.

— И това е затвор за шпиони? — пак поде Лиз.

— Това е затвор за онези, които не искат да признаят социалистическата действителност, за хората, които смятат, че имат право да грешат, за тези, които забавят хода ни. Предатели — кратко заключи тя.

— Но какво са направили?

— Не можем да строим комунизма, без да се отървем от индивидуализма. Не можеш да проектираш огромна сграда, ако някое прасе си построи кочина на това място.

Лиз я погледна изумено.

— Кой ви каза всичко това?

— Аз съм комисарката тук — рече тя гордо. — Работя в затвора.

— Много сте умна — отбеляза Лиз и приближи към нея.

— Аз съм работничка — кисело отвърна жената, — трябва да разрушим представата, че хората на умствения труд са от по-висока категория. Няма категории, само работници; няма противопоставяне между физическия и умствения труд. Не си ли чела Ленин?

— В такъв случай хората в този затвор са интелектуалци? Жената се усмихна.

— Да — отвърна тя, — те са реакционери, които наричат себе си прогресивни, те защитават индивида от държавата. Знаеш ли какво каза Хрушчов за контрареволюцията в Унгария?

Лиз поклати глава. Трябва да прояви интерес, трябва да я подтикне да говори.

— Каза, че това никога не би се случило, ако навреме бяха разстреляли неколцина писатели.

— А сега кого ще разстрелят? — бързо попита Лиз. — След делото?

— Лиймас — отговори тя безучастно — и евреина Фидлер. За един миг Лиз помисли, че ще падне, но ръката й откри гърба на стола и тя успя някак си да седне.

— Какво е направил Лиймас — прошепна тя.

Жената я изгледа с малките си, хитри очички. Беше много дебела. Косата й беше рядка, опъната по главата в кок, който бе събран в тила на дебелия й врат. Лицето й беше подпухнало, с отпуснати, размазани черти.

— Уби един от пазачите — рече тя.

— Защо? Жената сви рамене.

— За евреина знам — продължи тя, — че е отправил обвинение срещу един верен наш другар.

— Ще застрелят ли Фидлер за това? — недоверчиво попита Лиз.

— Евреите са едни и същи — заяви жената. — Другарят Мундт знае какво да прави с евреите. Нямаме нужда от тях тук. Ако са членове на Партията, смятат, че тя им принадлежи. Ако са извън нея, мислят, че тя заговорничи срещу тях. Разправят, че Лиймас и Фидлер са се съюзили срещу Мундт. Ще изядеш ли това? — попита тя, като посочи храната върху бюрото. — В такъв случай ще трябва аз да я изям — заяви, като направи смешен опит да изрази неохота. — Дали са ти картоф. Сигурно си имаш любовник в кухнята. — Шегуваше се чак до момента, в който изяде последните хапки от яденето.

Лиз се върна при прозореца.

В обърканото съзнание на Лиз, в хаоса от срам, мъка и страх преобладаваше ужасния спомен за Лиймас, така, както го беше видяла за последен път в съдебната зала — седнал като закован на стола с поглед, обърнат настрани. Тя го беше предала и той не смееше да я погледне, преди да умре. Не искаше тя да види презрението, страха може би, изписан на лицето му.

Но какво друго можеше да направи? Само да й беше казал как да постъпи — дори и сега не й беше ясно — тя щеше да лъже и мами заради него, всичко би направила, само да й беше казал! Той сигурно разбираше това, познаваше я достатъчно добре, за да е уверен, че в крайна сметка тя ще направи това, което й каже, че ще приеме неговата форма и съществуване, неговата воля, неговия живот и образ, ако можеше — и неговата болка, че се моли само да й се предостави възможност за това. Но как можеше да знае, без той да й каже, как трябваше да отговаря на тези завоалирани, коварни въпроси? Знаеше, че пораженията, които бе причинила, бяха неизброими. В трескавия й мозък проблесна споменът как като, дете с ужас беше научила, че при всяка своя крачка стъпква под краката си хиляди миниатюрни животинки. И ето сега, независимо дали беше излъгала или бе казала истината — сигурна беше, че дори ако бе мълчала — бяха я принудили да съсипе едно човешко същество; може би две, нали там беше и евреинът Фидлер, който се държа мило с нея, беше хванал ръката й и бе казал да се върне в Англия. Щяха да разстрелят Фидлер, така беше казала жената. Защо него — защо не старецът, който задаваше въпросите, или пък онзи русият от предния ред между двамата войници, дето се усмихваше през цялото време. Колкото пъти се обърнеше, все съзираше правата му руса коса и гладкото му жестоко лице, което се усмихваше, сякаш всичко бе една голяма шега. Успокояваше се с това, че Лиймас и Фидлер са на една страна.

Тя се обърна отново към жената и попита:

— Защо чакаме тук??

Жената бутна чинията настрана и се изправи.

— За инструкции — отговори тя. — Решават дали трябва да останеш.

— Да остана? — объркана повтори Лиз.

— Става дума за свидетелските показания. Може би ще съдят Фидлер. Казах ти: подозират, че Фидлер и Лиймас са заговорници.

— Но срещу кого? Как би могъл да заговорничи, в Англия? Как е дошъл тук? Той не членува в Партията.

Жената поклати глава.

— Това е тайна — отвърна. — С това се занимава само Президиумът. Може би евреинът го е довел.

— Но вие знаете — настояваше Лиз с ласкателен глас, — вие сте комисарката на затвора. На вас не може да не са ви казали.

— Може би — отвърна жената самодоволно, — но това е строго секретно — повторни тя.

Телефонът иззвъня. Жената вдигна слушалката и се заслуша. След малко погледна към Лиз.

— Разбира се, другарю. Веднага — рече тя и затвори. — Ще останеш. Президиумът ще разгледа делото на Фидлер. През това време ти ще останеш тук. Така нареди другарят Мундт.

— Кой е Мундт? Жената гледаше лукаво.

— Такава е волята на Президиума — рече тя.

— Не искам да стоя — извика Лиз. — Искам…

— Партията знае повече за нас, отколкото ние знаем за себе си — прекъсна я жената. — Трябва да останеш. Такава е волята на Партията.

— Кой е Мундт — отново попита Лиз, но пак не получи отговор.

Лиз я следваше бавно по безкрайните коридори, през решетки, над които бдяха пазачи, през железни врати, от които не проникваше звук, по безкрайни стълби, през цели дворове, дълбоко под земята, докато накрая имаше чувството, че е слязла в утробата на самия ад и няма да има кой дори да й съобщи, че Лиймас е мъртъв.

Нямаше представа колко е часът, когато чу стъпките в коридора пред килията си. Можеше да е пет вечерта, или полунощ. Беше стояла будна — взираше се с празен поглед в непрогледната тъмнина и мечтаеше да чуе някакъв звук. Не си беше представяла, че тишината може да бъде толкова ужасна. Веднъж извика на глас, но не чу нищо, нито дори ехо. Само спомена за собствения си глас. Представяше си картинно как звукът удря в плътната тъмнина като юмрук в скала. Седнала на леглото, движила бе ръцете си наоколо и й се струваше, че от тъмнината натежават, сякаш гребат във вода. Знаеше, че килията е малка, че в нея има легло, на което седеше, умивалник без кранче и грубо скована маса — беше ги видяла още щом влезе в стаята. После светлината угасна и тя се втурна като луда към мястото, където знаеше, че стои леглото, удари в него бедрата си и остана там, разтреперана от страх. Докато чу стъпките и вратата на килията й рязко се отвари.

Тя го позна веднага, макар че можеше да различи само силуета на бледата синя светлина в коридора. Стегнатата, подвижна фигура, ясно очертаните скули, късата руса коса, едва осветени от светлината зад него.

— Аз съм Мундт — рече той. — Ела с мен веднага. — Гласът му звучеше презрително, но и приглушено, сякаш се безпокоеше да не го подслушват.

Изведнъж ужас обзе Лиз. Тя си спомни думите на жената: „Мундт знае какво да прави с евреите.“ Стоеше до леглото, вперила в него очи, и не знаеше какво да стори.

— Бързо, глупачка такава — Мундт приближи и я сграбчи за китката. — Бързо! — Тя се остави да я изтегли в коридора. Гледаше го объркана как тихичко заключва пак вратата на килията. Той я хвана грубо за ръка и я задърпа бързо по първия коридор, почти тичешком. Лиз долавяше далечно бръмчене на вентилатори, а от време на време и шум от други стъпки, идещи от други коридори. Забеляза как Мундт се колебае, дори отстъпва, когато стигаха да някое разклонение на коридора. Избързваше напред, за да се увери, че не идва никой, после й правеше знак да тръгне. Сякаш смяташе за естествено тя да го следва, мислеше, че тя знае причината. Смяташе я едва ли не за негова съучастничка. Спря внезапно и пъхна ключ в ключалката на една олющена метална врата. Лиз зачака, скована от паника. Мундт яростно блъсна вратата и в лицето й лъхна сладкия, студен въздух на зимната вечер. Той отново й направи знак със същата настойчивост и тя тръгна след него. Слязоха две стъпала и минаха по чакълеста пътека, която пресичаше неравна зеленчукова градина.

По пътеката те стигнаха до една порта в сложен готически стил, която водеше към шосето. При портата имаше паркирана кола. До нея стоеше Алек Лиймас.

— Стой настрана — предупреди я Мунд, като видя, че тя тръгва напред — почакай тук.

Мундт тръгна напред сам и Лиз имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато гледаше двамата мъже как стоят и говорят тихичко. Сърцето й биеше лудо, цялото й тяло трепереше от студ и страх. Най-после Мундт се върна.

— Ела с мен — рече той и я поведе към Лиймас. Двамата мъже се изгледаха за миг.

— Довиждане — рече Мундт безизразно. — Глупак си ти, Лиймас — добави той. — И тя е боклук като Фидлер — след това се обърна и се отдалечи в здрача.

Тя протегна ръка и го докосна, а той се поизвърна, блъсвайки ръката й, когато отваряше вратата. Кимна й с глава да влиза, но тя се поколеба.

— Алек — прошепна тя. — Алек, какво правиш? Защо те пуска той?

— Млъкни — изсъска Лиймас. — Дори не помисляй за това, чуваш ли ме? Влизай!

— Какво каза той за Фидлер? Алек, защо ни пуска?

— Пуска ни, защото сме си свършили работата. Влизай в колата, бързо! — Необикновено силната му воля я принуди да влезе и да затвори вратата. Лиймас се настани до нея.

— Каква сделка сте сключили с него — настояваше тя. В гласа й прозвучаха подозрения и страх. — Казаха ми, че си се опитал да заговорничим срещу него, ти и Фидлер. Тогава защо те пуска да си вървиш?

Лиймас запали колата и вече караше бързо по тесния път. Ог двете им страни се простираха голи поля, в далечината тъмни, еднообразни хълмове се размиваха в сгъстяващия се мрак. Лиймас погледна часовника си.

— На пет часа път от Берлин сме — промълви той. — Трябва да стигнем до Кьопеник към един без четвърт. Имаме достатъчно време.

Лиз замълча. Взираше се през предното стъкло в празното шосе, объркана, загубена в лабиринта от неясни мисли. Пълната луна бе вече изгряла, дълги пелени от мъгла се стелеха над полето. Завиха по аутобана.

— На съвестта ли ти тежах, Алек? — попита тя накрая. — Затова ли накара Мундт да ме пусне?

Лиймас не отговори.

— Двамата с Мундт сте врагове, нали?

Той пак не продума Сега караше наистина бързо, спидометърът показваше сто и двадесет километра в час. Аутобанът беше изровен и неравен. Той беше включил дългите светлини и Лиз забеляза, че не си дава труд да се отклонява в другото платно заради отсрещното движение. Караше рисковано, наведен напред, лактите му почти докосваха волана.

— Какво ще се случи с Фидлер? — внезапно попита Лиз и този път Лиймас и отговори:

— Ще го разстрелят.

— Тогава защо не разстрелят и теб? — бързо продължи тя. — Ти и Фидлер сте направили заговор срещу Мундт, така поне ми казаха. Убил си един пазач. Защо те пусна Мундт?

— Добре — изведнъж извика Лиймас. — Ще ти кажа. Ще ти кажа това, което не трябваше никога, никога да узнаеш нито ти, нито пък аз. Слушай: Мундт е човек на Лондон, техен агент. Купили са го, докато е работил в Англия. Свидетели сме на края на една мръсна, отвратителна операция, която цели да спаси кожата на Мундт. Да го спаси от умния малък евреин, от собствения му отдел, които е започнал да подозира истината. Накараха ни да го убием, не виждаш ли, да убием евреина. Ето сега знаеш, Господ да ни помага и на двамата.