Шпионинът, който дойде от студа

21.Свидетелят

Президентката се обърна към дребния мъж в черен костюм, който седеше точно срещу Фидлер.

— Другарю Карден, вие представлявате другаря Мундт. Искате ли да разпитате свидетеля Лиймас?

— Да, да, след малко — отвърна той, изправи се и усърдно намести дръжките на очилата със златна рамка зад ушите си. Имаше благ, малко недодялан вид. Косата му беше бяла.

— Становището на другаря Мунд е — започна той, мекият му глас имаше доста приятен тембър, — че Лиймас лъже, че другарят Фидлер преднамерено или поради нещастно стечение на обстоятелствата е бил въвлечен в заговор за подривна дейност срещу Отдела, за да компрометира по този начин органите за сигурност на нашата социалистическа държава. Не оспорвам факта, че Карл Римек е бил британски агент — за това има доказателства. Но оспорвам твърдението, че Мундт му е бил сътрудник или пък, че е приемал пари, за да предаде Партията. Нашето мнение е, че за това обвинение няма обективни доказателства, че другарят Фидлер е главозамаян от мечтите си за власт и е толкова заслепен, че е загубил здравия си разум. Уверени сме, че Лиймас е започнал да играе роля още от момента, в който се е завърнал от Берлин в Лондон, че е симулирал бърз морален упадък и накрая пълна деградация, алкохолизъм и затъване в дългове, че се е нахвърлил върху търговеца на обществено място и престорено е демонстрирал антиамерикански настроения — всичко това само за да привлече вниманието на Отдела. Твърдим, че английското разузнаване съвсем преднамерено е оплело около другаря Мундт мрежа от веществени доказателства — изплащането на суми в чужди банки, така че изтеглянето им да съвпадне с посещението на Мундт в тази или онази страна. Случайно подметнатите от Питър Гилъм сведения, тайната среща между Кънтроул и Римек, на която се е състоял разговор в отсъствието на Лиймас: всичко това е образувало верига от лъжливи показания и другарят Фидлер, на чиито амбиции англичаните съвсем правилно са заложили, ги е приел. По такъв начин той е станал съучастник на чудовищен заговор да се провали — всъщност да се ликвидира, тъй като сега е застрашен животът на Мундт, един от най-преданите защитници на републиката. Нима не е съвсем в стила на англичаните — подстрекателство, подривна дейност и търговия с хора — да замислят тази отчаяна операция? Какво друго им остава, след като издигнахме стената в Берлин и вече контролираме притока на западни шпиони? Жертва сме на техния заговор. В най-добрия случай другарят Фидлер е отговорен за това, че е допуснал много сериозна грешка, а в най-лошия — че е бил съучастник на империалистическите шпиони в опита им да подкопаят сигурността на работническата ни държава и да пролеят невинна кръв.

Ние също имаме свидетел — той кимна любезно на съда. — Да, и ние имаме свидетел. Защото, смятате ли наистина, че през цялото това време другарят Мундт не е бил наясно с трескавото заговорничене на Фидлер? Наистина ли вярвате в това? Той е усетил още преди месеци, че мозъкът на Фидлер боледува. Другарят Мундт лично даде разрешение да направим връзка с Лиймас в Англия — смятате ли, че би поел този луд риск, ако сам той е бил замесен? И когато докладите от първите разпити на Лиймас стигнаха до Президиума, какво предполагате — че той ги е изхвърлил, без да ги прочете? А след това, когато Лиймас дойде в нашата страна и Фидлер сам се хвана да го разпитва и докладите спряха да пристигат, вярвате ли, че другарят Мундт е бил толкова тъп, че да не се досети какво мъти Фидлер? Когато получихме първите сведения на Питърс от Хага, Мундт трябваше само да погледне датите на посещенията на Лиймас в Копенхаген и Хелзинки, за да разбере, че цялата работа е нагласена — заговор, който е насочен лично срещу него и цели да го дискредитира. Датите действително съвпадаха с пътуванията на Мундт до Дания и Финландия — Лондон ги беше избрал точно по тази причина. И Мундт като Фидлер беше запознат с тези „по-ранни признаци“ — не забравяйте това. Той също търсеше шпионина в отдела…

И така, когато Лиймас дойде в демократична Германия, Мундт в захлас го следеше как подхранва подозренията на Фидлер с намеци и с косвени улики, без да ги преувеличава, нали разбирате, без да акцентира на тях, пуснати тук и там с коварно нехайство. А и почвата вече беше подготвена — мъжът в Ливан и фантастичното бягство, за което спомена Фидлер. И двете сякаш потвърждават съществуването на високопоставени шпиони в Отдела…

Всичко беше чудесно нагласено. Можеше наистина да превърне — и все още може — поражението, което англичаните претърпяха със загубата на Карл Римек, в забележителна победа.

Другарят Мундт обаче взе предпазни мерки, докато англичаните с помощта на Фидлер замисляха убийството му. Той нареди да се проведе много задълбочено разследване в Лондон. Запозна се с всяка незначителна подробност от двойствения живот, който Лиймас водеше в Бейзуотър. Разбирате ли, той търсеше някаква човешка грешка в заговора, организиран с едва ли не нечовешка прецизност. Смяташе, че някъде по време на продължителното си изгнание от обществото Лиймас не може да не престъпи клетвата си да живее в бедност и пиянство, упадък и преди всичко в самота. Ще почувствува нужда от другар, може би от любовница. Ще закопнее за топлина, за човешки отношения, ще поиска да разкрие нещо от душата на другата личност, която живее в него. И, виждате ли, другарят Мундт излезе прав. Лиймас, този квалифициран, опитен оперативен работник, направи една толкова елементарна грешка, толкова човешка, че… — той се усмихна. — Ще изслушаме свидетеля, но малко по-късно. Той е тук, другарят Мундт се постара да осигури присъствието му. Каква възхитителна предвидливост. По-нататък ще призова този свидетел. — Физиономията му изглеждаше някак си дяволита, сякаш искаше да каже, че трябва да му позволят една малка шега. — В това време бих желал, ако е възможно, да задам няколко въпроса на този неохотен обвинител, мистър Алек Лиймас.

— Кажи ми, добре ли си материално?

— Не се прави на глупак, по дяволите — сряза го Лиймас. — Знаеш как ме въвлякоха в това.

— Да наистина — потвърди Карден. — Много майсторски. Тогава да разбирам, че нямаш абсолютно нищо?

— Да, така е.

— Имаш ли приятели, които биха могли да ти услужат с пари или да ти ги дадат безвъзмездно? Да изплатят дълговете ти?

— Ако имах, нямаше да съм тук сега.

— Никакви? Не допускаш, че може да съществува някой благодетел, някой, за когото може би си забравил, който би се заел да ти помогне да стъпиш на крака… би се разплатил с кредиторите ти или нещо такова?

— Не.

— Благодаря. Друг въпрос: познаваш ли Джорж Смайли?

— Разбира се. Той работеше в Цирка.

— Вече е напуснал британското разузнаване?

— Измете се след случая Фенън.

— А, да — случаят, в който бе замесен Мундт. Срещал ли си го оттогава?

— Един-два пъти.

— А виждал ли си го, откакто напусна Цирка? Лиймас се подвоуми.

— Не — каза той.

— Не те ли посети в затвора.

— Не. Никой не е идвал.

— А преди да влезеш в затвора?

— Не.

— След като те пуснаха на свобода — всъщност деня, в който те освободиха, — тогава те вербуваха, нали, един човек, Аш се казва?

— Да.

— Обядвахте заедно в Сохо. След като се разделихте, къде отиде?

— Не си спомням. Сигурно съм отишъл в някоя кръчма — нямам представа.

— Нека да ти помогна. Отишъл си до Флийт Стрийт и си се качил на автобуса. Оттук нататък май си кръстосвал на зигзаг с автобуси, метро и частна кола — до Челси. Спомняш ли си това? Ако искаш, мога да ти покажа доклада, тук е.

— Сигурно е така. Е, и?

— Джордж Смайли живее на Бейзуотър Стрийт, точно зад Кингс Роуд, това искам да ти кажа. Колата, в която си бил, е завила по Бейзуотър Стрийт и нашият човек докладва, че те е оставил пред номер девет. Оказа се, че това е къщата на Смайли.

— Глупости — заяви Лиймас — Сигурно съм отишъл в „Ейт Белс“; тя е любимата ми кръчма.

— С частна кола?

— И това са глупости. Предполагам, че с такси. Имам ли пари, веднага ги харча.

— Но защо цялата тази гонитба дотам?

— И това са измишльотини. Сигурно са търчали след някой друг. Напълно в идиотския им стил.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Не ти ли се вярва, че Джордж Смайли би проявил интерес към теб, след като напусна Цирка?

— Господи, не.

— Нито пък към положението ти, след като влезе в затвора, нито, че би харчил пари по близките ти, нито, че е искал да те види след срещата ти с Аш?

— Не. Изобщо нямам представа какво се опитваш да кажеш, Карден, но отговорът е: не. Ако познаваше Смайли, нямаше да питаш. Надали съществуват хора, по-различни от нас двамата.

Карден изглеждаше много доволен, усмихваше се и кимаше с глава, докато си нагласяше очилата и педантично прелистваше папките пред себе си.

— О, да — рече той, сякаш бе забравил нещо. — Колко пари имаше, когато поиска кредит от бакалина?

— Нямах нищо — нехайно отвърна Лиймас. Цяла седмица, може би и повече, нямах пукната пара.

— От какво живееше?

— Оттук-оттам. Бях болен — имах треска. Седем дни почти не бях хапвал. Предполагам, че и това ме е изнервило — накарало е чашата да прелее.

— Разбира се, имаше да получаваш още пари от библиотеката?

— Откъде знаеш — рязко попита Лиймас. — Бил ли си там?

— Защо не отиде да си ги прибереш? Тогава нямаше да става нужда да искаш кредит, нали, Лиймас? Той сви рамене.

— Забравил съм. Сигурно защото библиотеката не работи в събота.

— Разбирам. Сигурен ли си, че не работи в събота сутрин?

— Не. Така предполагам.

— Ясно. Благодаря, това е всичко, което искам да знам. Лиймас седна на мястото си. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена. Беше дебела и грозна, носеше сив гащеризон с нашивки на ръкава. Зад нея стоеше Лиз.