Шпионинът, който дойде от студа

14.Писмо до един клиент

Лиймас беше още в леглото, когато на следващата сутрин Фидлер дойде и му донесе да подпише писмата. Едното бе върху тънката синя хартия на хотел „Зайлер“ в Алпенблик, езеро Спиз, Швейцария, а другото — на бланки на хотел „Палас“, Гщаад.

Лиймас прочете първото писмо:

— Каква е тази история с писмото от 3 — ти март? — попита Лиймас. — Не съм писал никакво писмо.

— Така е. И доколкото знам, никой не им е писал. Това ще притесни хората от банката. Ако има някакво несъответствие между писмото, което изпращаме сега, и тези, получени от Кънтроул, те ще помислят, че липсващата информация е в изгубената поща от 3 — ти март.

Второто писмо бе копие на първото; различни бяха само имената. Адресът в Париж бе същият. Лиймас взе чист лист и химикалка и със замах написа Робърт Ланг пет-шест пъти, после сложи подписа си на първия лист. Поупражни се с втория подпис, обръщайки назад наклона на писалката, докато резултатът го задоволи и накрая написа: „Стивън Бенет“ под второто писмо.

— Възхитително — отбеляза Фидлер, — наистина възхитително.

— А сега какво?

— Утре писмата ще бъдат пуснати в Швейцария, в Ингерлакен и Гщаад. Нашите хора в Париж ще ми телеграфират отговорите веднага щом пристигнат. До една седмица трябва да имаме резултат.

— А дотогава?

— Ще бъдем непрекъснато заедно. Знам, че ти е неприятно и се извинявам. Мислех си, че можем да се разхождаме, да пообиколим с кола хълмовете, да убиваме времето. Искам да се отпуснеш и да разказваш за Лондон, за Кембридж Съркъс, за работата в отдела. Кажи ми клюките, разправи ми за заплатите, отпуските, стаите, документите и хората. За карфиците и кламерите. Искам да знам всички най-незначителни подробности. Всъщност… тонът му се промени рязко.

— Да?

— Тук имаме някои допълнителни удобства за тези, които… които прекарват известно време при нас. Нещо за развлечение и така нататък.

— Предлагаш ми жени? — попита Лиймас.

— Да.

— Не, благодаря. За разлика от теб още не съм паднал дотам, че да имам нужда от сводник.

Фидлер прие отговора с безразличие. Той продължи бързо.

— Но в Англия си имаш приятелка, нали — момичето от библиотеката?

Лиймас се нахвърли върху него. Ръцете му висяха край тялото с разтворени длани.

— Запомни — изкрещя той, — само това, единствено това не споменавай никога вече, нито на шега, нито като заплаха, нито дори, за да ме подтикнеш да говоря, Фидлер, защото няма да помогне, никога. Ще си затворя устата, разбираш ли, докато съм жив една скапана дума повече от мен няма да чуеш. Кажи им го, Фидлер, на Мундт и на Щамбергер или на който там жалък негодник те е посъветвал да споменеш за това — предай им думите ми.

— Ще им кажа — отвърна Фидлер. — Ще им предам. Дано не е прекалено късно.

Следобед пак излязоха на разходка. Небето беше тъмно и надвиснало от облаци, въздухът — топъл.

— Само веднъж съм бил в Англия — нехайно отбеляза Фидлер. — На път за Канада с родителите ми преди войната. Разбира се, тогава бях още дете. Останахме два дни.

Лиймас кимна.

— Сега мога да ти разкажа — продължи Фидлер. — За малко да отида там преди няколко години. Щях да заема мястото на Мундт в представителството на стоманолеярните заводи — знаеш ли, че той работеше в Лондон едно време?

— Да, знаех — отвърна Лиймас загадъчно.

— Все се чудя какво ли щеше да бъде, ако бях поел тази служба.

— Предполагам обичайните контакти с другите представителства от социалистическия блок. Взаимоотношения с британската търговия, но не особено оживени — Лиймас звучеше отегчено.

— Но Мундт се справяше добре. Не му се стори трудно. — И аз така чух — рече Лиймас, — дори успял да убие няколко човека.

— О, значи и за това си чул?

— От Питър Гилъм. Той разследваше случая заедно с Джордж Смайли. По дяволите, Мундт едва не уби и Джордж.

— Случаят Фенън — замислено промълви Фидлер. — Невероятно как Мундт изобщо успя да избяга, нали?

— Да, наистина.

— Да не повярва човек, че някой, чиято снимка и лични данни се намират в досиетата на Форин Офис, тъй като е служител на чуждестранно представителство, би могъл да се измъкне, когато цялата британска служба за сигурност е тръгнала срещу него.

— От това, което чух — рече Лиймас, — всъщност не са си дали много труд да го хванат.

Фидлер се сепна:

— Какво каза?

— Питър Гилъм сподели, че според него те не са искали да заловят Мундт, това е. Тогава имахме друга организационна структура — имахме Съветник, вместо Оперативен контрол — един мъж, Мастън се казваше. Още в началото объркал страшна каша от случая Фенън, така разправяше Гилъм. Питър смяташе, че ако били заловили Мундт, щяло да се размирише — щели да го осъдят и вероятно да го обесят. Мръсотията, която щяла да излезе наяве, би сринала кариерата на Мастън. Питър не е научил какво точно се е случило, но беше абсолютно уверен, че не са положили всички усилия да издирят Мундт.

— Сигурен ли си в това, сигурен ли си, че Гилъм ти разказа всичко така подробно? Не са положили всички усилия?

— Разбира се.

— Гилъм не подозира ли, че има някаква друга причина, поради която са пуснали Мундт невредим?

— Какво имаш предвид?

Фидлер поклати глава и те продължиха да вървят по пътеката.

— Представителството на стоманолеярните заводи бе закрито след случая Фенън — отбеляза Фидлер след малко. — Затова не отидох в Англия.

— Мундт сигурно е луд. На Балканите, да речем, или пък тук човек би могъл да убива безнаказано, но не и в Лондон.

— Все пак той се измъкна, нали? — бързо се намеси Фидлер. — И свърши добра работа.

— Като например да вербува Кийвър и Аш? Господ да му е на помощ.

— Те използваха оная жена, Фенън, много дълго. Лиймас сви рамене.

— Кажи ми още нещо за Карл Римек — отново поде Фидлер. — Той се запозна с Кънтроул, нали?

— Да, в Берлин преди около година и малко повече.

— Къде се срещнаха?

— Тримата се събрахме в моя апартамент.

— Защо?

— Кънтроул обичаше да се включва във всички успешни акции. През цялото време Карл ни предаваше страхотна информация — предполагам, че в Лондон са били доволни. Кънтроул дойде за няколко дни до Берлин и ме помоли да уредя срещата.

— Ти имаше ли нещо против?

— Защо да имам?

— Той беше твой агент. Може би не ти е било приятно да се среща с други оперативни работници.

— Кънтроул не е оперативен работник, той е шеф на Отдела. Карл го знаеше и това гъделичкаше самолюбието му.

— През цялото време ли бяхте тримата заедно?

— Да. Всъщност не съвсем. Оставих ги сами около четвърт час — не повече. Кой знае защо, Кънтроул искаше да остане сам с Карл за няколко минути, затова излязох под някакъв предлог, забравих точно какъв. О, да, престорих се, че ми е свършил скочът. Всъщност аз наистина отидох и взех една бутилка от Де Джонг.

— Знаеш ли какво е станало, докато те нямаше?

— Откъде мога да знам. Пък и не ме интересуваше чак толкова.

— Карл не ти ли каза после?

— Не съм го питал. В някои отношения Карл беше нагло копеле, винаги с претенции, че уж с нещо ме държи в ръцете си. Не ми харесваше и начинът, по който се присмиваше на Кънтроул. Право да си кажа, имаше за какво да се хили — държанието му бе наистина комично. Всъщност и двамата се посмяхме на това. Не беше нужно да засягам самолюбието му — цялата тази история със срещата трябваше да му послужи за стимул.

— В такъв случай той е бил депресиран?

— О, съвсем не. Вече се беше разглезил. Много добре му плащаха, много го обичаха, много му вярваха. Донякъде грешката беше моя, донякъде на Лондон. Ако не го бяхме разглезили, нямаше да разкаже всичко за мрежата си на тая проклета жена.

— Елвира?

— Да.

Известно време вървяха мълчаливо, после Фидлер излезе от унесеността си и отбеляза:

— Започвам да те харесвам. Само едно ме озадачава. Странно — това не ме притесняваше преди да те срещна.

— Какво е то?

— Защо изобщо дойде? Защо дезертира? — Лиймас отвори уста да каже нещо, но Фидлер се изсмя: — Боя се, че не беше много тактично, нали? — рече той.

Цялата седмица прекараха в разходки по хълмовете. Вечер се връщаха в хижата, изяждаха безвкусната вечеря, промиваха си гърлата с ферментирало бяло вино и седяха с часове на хвойнова ракия пред камината. Огънят беше идея на Фидлер — в началото не им бе дошло наум, но един ден го дочу как заръчва на телохранителя да донесе дърва. Вечерите не му се струваха вече толкова скучни. След цял ден, прекаран на чист въздух, сгрят от огъня и силния алкохол, той разказваше за Службата, без да го питат, скачайки от тема на тема. Предполагаше, че всичко се записва, но това му беше безразлично.

С всеки изминал ден, прекаран по този начин, той забелязваше, че напрежението у събеседника му расте. Веднъж излязоха с декавето — беше късно вечерта — и спряха пред една телефонна будка. Фидлер го остави в колата с ключовете на таблото и проведе дълъг разговор.

Когато се върна, Лиймас рече:

— Защо не се обади от хижата? — но Фидлер само поклати глава.

— Трябва да внимаваме — отвърна той. — Ти също трябва да внимаваш.

— Защо? Какво става?

— Парите, дето беше внесъл в банката в Копенхаген — помниш ли, писахме им?

— Разбира се.

Фидлер не продължи и безмълвно подкара колата към хълмовете. Там спряха. Под тях, полускрита от призрачната плетеница на високите борове, се разстилаше падина, образувана от пресичането на двете широки долини. Стръмните склонове на залесените хълмове бавно избледняваха в настъпващия здрач, докато накрая се откроиха сиви и безжизнени в мрачината.

— Каквото и да стане — рече Фидлер, — не се безпокой. Всичко ще бъде наред, разбираш ли? — Той хвана с тънките си пръсти ръката на Лиймас, гласът му звучеше настоятелно. — Може би ще се наложи известно време сам да се грижиш за себе си, но няма да е за дълго, нали разбираш? — отново попита той.

— Не, не разбирам. И след като не искаш да ми кажеш, ще трябва да изчакам и да видя сам. Не се притеснявай толкова за кожата ми, Фидлер. — Лиймас раздвижи ръката си, но другият продължаваше да го държи. Мразеше да го докосват.

— Познаваш ли Мундт? — попита Фидлер. — Чувал ли си за него?

— Вече говорихме за Мундт.

— Да — повтори Фидлер, — говорихме за него. Първо стреля, а после пита. Принципът на разубеждаването. Странна система за професия в която въпросите винаги са се смятали за по-важни от стрелбата. — Лиймас знаеше какво иска да му каже Фидлер. — Странна система, освен ако се страхуваш от отговорите — продължи шепнешком той.

Лиймас чакаше. След малко Фидлер рече:

— Никога досега не се е занимавал с разпити. Преди винаги оставяше това на мен. Казваше ми: Ти ги разпитвай, Йенс, никой не го може като теб. Аз ще ги залавям, а ти ги карай да пеят. Твърдеше, че хората, които се занимават с контрашпионаж, били като художниците — имали нужда някой да стои с чук зад тях и да удря щом свършат творбата си, иначе забравяли какво се стремят да постигнат. Все ми повтаряше: Аз съм твоят чук. В началото беше на шега, после лека-полека се превърна в действителност. И когато започна да убива, да ги убива, преди да пропеят, точно както ти каза — тук един, там друг, застрелян или умъртвен, аз го попитах, примолих му се: Защо не ги арестуваш? Защо не ми ги оставиш за месец-два? Каква стойност имат за теб, когато са вече мъртви. А той само поклащаше глава и казваше, че имало закон, според който трънките трябва да се отсичат, преди да могат да разцъфнат. Чувствах, че е приготвил отговора още преди да съм задал въпроса. Много го биваше за оперативна работа, много е добър. Знаеш ли, чудеса направи в Отдела. Има си собствена теория по този въпрос — разговарял съм с него до късно през нощта. Пие кафе — нищо друго, — непрекъснато само кафе. Той смята, че германците са прекалено самоглъбени, за да бъдат добри агенти, и това се отразява на контрашпионажа. Казва, че хората от контрашпионажа са като вълци, които предъвкват оглозгани кокали — трябва да им отнемеш кокалите, за да ги накараш да потърсят друга плячка. Виждам, че е така, разбирам какво иска да каже. Но той отиде твърде далеч. Защо уби Вирек? Защо ми го отне? Вирек беше прясна жертва, разбираш ли, още дори не бяхме успели да отделим месото от кокала. Защо го взе? Защо, Лиймас, защо? — Пръстите, хванали ръката му, стискаха силно. В непрогледната тъмнина на колата Лиймас усети как чувствата на Фидлер застрашително напират. — Мислил съм за това ден и нощ. Откакто застреляха Вирек, все се питам: — Защо? Отначало изглеждаше фантастично. Казвах си, че завиждам, че работата ми е замаяла главата, че подозирам в предателство всеки срещнат. Такива стават хората в нашия свят. Но не можех да се сдържа, Лиймас, трябваше да намеря отговор. Преди имаше и други случаи. Той се страхуваше, че ще заловим някой, който знае прекалено много!

— Какво говориш! Полудял ли си? — рече Лиймас и в гласа му се долавяше страх.

— Всичко съответстваше, разбираш ли? Мундт се измъкна от Англия толкова лесно, ти сам призна това. И какво ти каза Гилъм? Че не са искали да го заловят. Защо? Ще ти кажа защо — бил е техен човек. Обърнали са го, уличили са го и това е била цената, която е платил за свободата си — също и парите, които са му дали.

— Казвам ти, побъркал си се! — изсъска Лиймас. — Ще те убие, ако само му мине през ума, че измисляш подобни неща. Това са глупости, Фидлер. Хайде, млъквай и карай към къщи.

— Ето тук грешиш! Ти сам ми даде отговор, Лиймас. Затова се нуждаем един от друг.

— Не е вярно! — изкрещя Лиймас. — Непрекъснато ти повтарям, че това е невъзможно. Циркът не би могъл да ръководи дейността му срещу Зоната без мое знание! Това е просто невъзможно по административни причини. Опитваш се да ме убедиш, че Кънтроул лично е ръководел заместникначалника на Отдела без знанието на берлинската служба. Ти си луд, Фидлер, просто съвсем си се смахнал, по дяволите! — Изведнъж той се изсмя тихо. — Може би искаш мястото му, бедни нещастнико. Знаеш ли, не е нещо необичайно. Но…

Известно време никой не проговори.

— Тези пари — рече Фидлер — в Копенхаген. Банката отговори на писмото ти. Директорът се безпокои много да не би да е станала грешка. Парите са били изтеглени от съдружника по сметка точно една седмица, след като си ги внесъл. Датата съвпада с двудневното посещение на Мундт в Дания през февруари. Той отиде там под фалшиво име, за да се срещне с един наш американски агент, който участваше в световната конференция на учените. — Фидлер се поколеба и добави: — Предполагам, че трябва да пишеш на банката, за да ги увериш, че всичко е наред.