Шпионинът, който дойде от студа

16Арест

Фидлер и Лиймас изминаха останалата част от пътя в мълчание. В здрача хълмовете изглеждаха черни и осеяни с вдлъбнатини, а кацналите по върховете светлинки се бореха с настъпващия мрак, сякаш бяха далечни кораби в морето.

Фидлер паркира колата под навеса до къщата и двамата се запътиха към входната врата. Тъкмо щяха да влязат, на хижата се почука и чуха вик откъм дърветата, а след това някой назова Фидлер по име. Обърнаха се. На около двадесетина метра Лиймас различи в сумрака три мъжки фигури. Явно чакаха придружителя му.

— Какво искате? — попита Фидлер.

— Искаме да говорим с теб. Идваме от Берлин. Фидлер се поколеба.

— Къде е този проклет пазач? — попита той Лиймас. — На входа трябваше да има пазач.

Лиймас сви рамене.

— Защо не светят лампите в салона? — запита Фидлер отново. После, малко нерешително, тръгна бавно към мъжете.

Лиймас почака и след като не чу шум, тръгна през неосветената къща към пристройката отзад — паянтова барака, залепена към задната част на сградата и полускрита от гъстата млада борова гора. Беше разделена на три свързани без коридор спални. На Лиймас бяха дали средната, а в стаята най-близко до хижата имаше двама пазачи. Лиймас така и не разбра кой обитава третата. Веднъж се опита да отвори междинната врата, но тя се оказа заключена. Беше открил само, че е спалня, когато излезе на разходка рано една сутрин и надникна през тесния процеп в дантелените пердета. Двамата пазачи, които навсякъде вървяха на петдесетина метра след него, още не бяха се подали иззад ъгъла на хижата и той погледна през прозореца. В стаята имаше постлано единично легло и малко писалище с документи отгоре. Предполагаше, че някой го наблюдава от тази стая с типично американско усърдие. Но той бе старо куче, това, че го следят, не можеше да го притесни. В Берлин то бе станало неделима част от живота му — ако не успееш да ги забележиш, толкова по-зле за теб: означаваше или че полагат необичайно големи усилия, или че ти губиш форма. Лиймас обикновено ги откриваше, защото го биваше в тези неща, беше наблюдателен и имаше точна памет — накратко, защото беше добър в професията си. Знаеше любимите начини за групиране на екипа от преследвачи, знаеше номерата им, слабостите им, грешките, които допускаха в даден момент и които можеха да ги издадат. За Лиймас нямаше значение, че го следят, но когато мина през импровизирания вход, който водеше от хижата към бараката, и се озова в стаята на пазачите, определено почувствува, че нещо не е наред.

Светлината в пристройката се контролираше от централен шалтер. Някаква невидима ръка я включваше и изключваше. Често сутрин той се събуждаше внезапно от блясъка на единствената крушка, поставена на тавана в стаята. Вечер се налагаше да си ляга набързо заради настъпилата изведнъж пълна тъмнина. Когато влезе в пристройката, беше още девет часът, а светлината бе вече загасена. Обикновено я оставяха до единадесет, но сега беше тъмно и щорите бяха спуснати. Оставил бе вратата към хижата отворена и бледата светлина от салона едва достигаше до стаята на пазачите. Успя да различи двете празни легла. Както стоеше там и се взираше в полумрака, изненадан, че в стаята няма никой, вратата зад него се затвори. Може би се хлопна сама, така или иначе Лиймас не направи опит да я отвори. Стана тъмна като в рог. При затварянето не се чу никакъв звук — нито щракване, нито стъпки. За Лиймас, чиито инстинкти се събудиха внезапно, звуците престанаха да съществуват. После той усети мирис на запалена пура. Сигурно и преди се е носел във въздуха, но до този момент не го беше надушил. Както при слепците, осезанието и обонянието му се бяха изострили от тъмнината.

В джоба си имаше кибрит, но не го използва. Направи крачка встрани, прилепи тяло до стената и повече не помръдна. Имаше едно-единствено обяснение — изчакваха го да премине от стаята на пазачите в своята собствена, затова реши да остане на мястото си. След това откъм главната сграда, откъдето бе дошъл преди малко, ясно долови шум от стъпки. Някой завъртя дръжката на току-що наторената врата и я заключи. Лиймас не помръдна. Рано беше. Нямаше място за илюзии: бяха го затворили в пристройката. Много бавно се сниши и клекна, като пъхна ръка в страничния джоб на сакото си. Беше съвсем спокоен, обзе го едва ли не облекчение при перспективата да действува. През съзнанието му пробягнаха спомени. Почти винаги има някакво оръжие: пепелник, монети, химикалка — нещо, което би могло да прободе или да реже. Това беше любимата сентенция на благия дребен сержант от Уелс в онази къща близо до Оксфорд по време на войната: „Никога не използвай двете си ръце едновременно, когато си хванал нож, тояга или пистолет. Остави лявата свободна и я дръж върху корема. Ако не можеш да намериш нещо, с което да нанесеш удар, дръж дланите разтворени и палците стегнати.“ Лиймас взе в дясната си ръка кибритената кутия, стисна я по дължина и нарочно я смачка така, че малките й назъбени дървени ръбчета да стърчат между пръстите му. След това той се запромъква покрай стената, докато стигна стола, който стоеше в ъгъла. Вече без да се безпокои от шума, го бутна в средата на стаята. Върна се обратно, броейки крачките си и застана между двете стени. В този миг чу как вратата към неговата стая се отваря с трясък. Опита се да види човека, който явно бе застанал там, но не успя. От тази посока не идваше никаква светлина. Беше непрогледна тъмнина. Не смееше да се придвижи напред и да ги нападне, тъй като сега столът бе в средата на стаята; това че, той за разлика от тях знае положението му, беше тактическо преимущество. За него са дошли, няма съмнение. Не бива да се бави, помощникът им отвън скоро щеше да открие шалтера и да включи осветлението.

— Хайде, страхливци такива — изсъска той на немски. — Тук съм, в ъгъла. Хайде, хванете ме, ако можете.

Той чу как някой прави крачка напред, после друга и накрая как проклина — беше се препънал в стола. Лиймас това и чакаше. Захвърли кибрита и бавно, предпазливо запълзя напред стъпка по стъпка, протегнал лявата си ръка така, сякаш бе в гората и си проправяше път сред клоните. Накрая съвсем леко докосна нечие рамо и почувствува грубата материя на военна униформа. Тупна го два пъти — две отчетливи потупвания — и някакъв уплашен глас прошепна на немски близо до ухото му:

— Ханс, ти ли си?

— Млъквай, глупак такъв! — отвърна тихичко и Лиймас и в същия миг се присегна, сграбчи мъжа за косата и наведе главата му надолу. После със страхотен сразяващ удар постави дясната му ръка странично на тила, пак за ръката го изправи, удари го отдолу с отворена длан през гърлото и го остави да се строполи под собствената си тежест. В момента, в който тялото се свлече на пода, лампите светнаха.

На входа стоеше млад капитан от Народната милиция, който пушеше пура, а зад него имаше още двама мъже. Единият беше в цивилни дрехи, също доста млад. В ръката си държеше пистолет — според Лиймас от чешки тип, с лост за зареждане отгоре на дръжката. Всички гледаха мъжът на земята. Някой отключи външната врата и Лиймас се обърна да види кой. В същия миг чу крясък — реши, че е капитанът, който му заповяда да не мърда. Той се обърна бавно с лице към тримата мъже. Не успя дори да вдигне ръце, когато ударът дойде. Сякаш черепът му експлодира. Докато падаше, обляха го топли вълни, започна да губи съзнание. Зачуди се дали не са го ударили с револвер от стария модел с барабан и кукичка за ремъка. Когато дойде на себе си, някой пееше, а пазачът му викаше да спре. Отвори очи и болката прониза мозъка му като ослепителен лъч. Лежеше съвсем неподвижно. Отказваше да затвори очи. Във въображението му се въртяха ъгловати цветни фигури. Опита се да прецени състоянието си: краката му бяха ледено студени, улавяше киселата, смрадлива миризма на затворнически дочени дрехи. Песента бе спряла и изведнъж той закопня да я чуе отново, но знаеше, че това е невъзможно. Опита се да вдигне ръка, за да пипне кръвта, залепнала по бузата, но ръцете му бяха вързани отзад. Предполагаше, че и краката му са вързани. Кръвта не стигаше до тях, затова бяха студени. Огледа се и направи опит да вдигне на няколко сантиметра главата си от пода, но това му причини болка. Най-изненадващо видя отпред собствените си колене. Инстинктивно се опита да ги разгъне, но го сряза такава страхотна болка, че изкрещя — стон на агония и самосъжаление, като предсмъртен вик на човек, разпънат в колелото на инквизицията. Стенеше задъхан и се стараеше да овладее болката, после, какъвто си беше упорит, много бавно пак опита да изпъне крака. Нетърпимият спазъм го сряза веднага, но Лиймас вече бе открил причината: ръцете и краката му бяха вързани заедно зад гърба. Щом опънеше крака, веригата се затягаше и притискаше раменете и натежалата му глава върху каменния под. Сигурно са го пребили, докато е бил в безсъзнание, цялото му тяло беше вдървено и разранено, чувствуваше болка в слабините. Чудеше се дали е убил пазача. Дано да беше така.

Над него светеше лампа — огромен, безчувствен и ослепителен диск. Нямаше мебели, само белосани стени, които го притискаха от всички страни, и сива метална врата — безличното стоманеносиво, в което практичните стопани от Лондон боядисват къщите си. Нямаше нищо друго. Абсолютно нищо. Нищо, за което да мислиш, само зверската болка.

Сигурно бе лежал там часове, докато те дойдат. Беше станало горещо от светлината. Чувствуваше жажда, но не искаше да ги вика. Най-накрая вратата се отвори и пред него застана Мундт. Позна го по очите. Смайли му беше разказал за тях.