Шпионинът, който дойде от студа

22.Председателката

Тя влезе в съдебната зала бавно, оглеждайки се с широко отворени очи, като сънено дете, което е попаднало в ярко, осветена стая. Лиймас беше забравил колко, е млада. Спря се, щом го видя седнал между двамата пазачи.

— Алек! Пазачът до нея я подхвана за ръката и я поведе напред към мястото, където до преди малко бе стоял Лиймас. В залата беше съвсем тихо.

— Как се казвате, дете? — попита рязко председателката. Дългите ръце на Лиз висяха До тялото с отпуснати пръсти.

— Как се казвате? — повтори тя, този път по-силно.

— Елизабет Голд.

— Членувате в Английската комунистическа партия?

— Да.

— И сте на посещение в Лайпциг?

— Да.

— Кога влязохте в Партията?

— През хиляда деветстотин петдесет и пета. Не, петдесет и четвърта, мисля, че беше…

Прекъсна я шум и раздвижване — скрибуцане на мебели, които някой разбутваше, и после гласът на Лиймас — дрезгав, грозен фалцет — изпълни стаята.

— Копелета такива! Оставете я на мира!

Лиз се обърна ужасена. Видя го — изправен, с пребледняло разкървавено лице, дрехите му — раздърпани, видя как единият пазач го удря с юмрук и как той залита. След това и двамата пазачи се нахвърлиха отгоре му, изправиха го с ръце, извити високо зад гърба. Главата му клюмна върху гърдите, после от болка се изви настрани.

— Изведете го, ако пак мръдне — нареди председателката и кимна на Лиймас предупредително, като добави — по-нататък, ако искате можете пак да вземете думата. Почакайте. — След това се обърна към Лиз и отсече: — Не може да не знаете кога сте постъпили в Партията.

Лиз не каза нищо. Председателката изчака малко, след това сви рамене. Накрая се наклони напред, втренчи се в Лиз и попита:

— Елизабет, във вашата Партия казвали ли са ви за необходимостта да се пази тайна?

Лиз кимна. — И са ви предупредили никога, никога да не питате своите другари за организационната структура на Партията?

Лиз кимна отново.

— Да — рече тя, — разбира се.

— Днес ви предстои сериозно изпитание, ще проверим спазвате ли това правило. За вас ще е много по-добре, далеч по-добре да не знаете нищо. Абсолютно нищо — добави тя, като изведнъж наблегна на думите си. — Това ще трябва да ви задоволи: ние тримата на тази маса заемаме много високи партийни постове. Действията ни са достояние на Президиума и защитават интересите и сигурността на Партията. Трябва да ви зададем няколко въпроса и отговорите ви са от огромно значение. Ако отговаряте вярно и смело, вие подпомагате каузата на социализма.

— Но кого — прошепна тя, — кого съдите? Какво е направил Алек?

Председателката погледна към Мундт зад нея и каза:

— Може би никого не съдим. Там е въпросът. Може би само обвинителите. Не би трябвало да има значение кой е обвиняемият — добави тя, — това, че не знаете, гарантира вашата безпристрастност.

В малката зала настъпи тишина. После с толкова тих глас, че председателката инстинктивно обърна глава, за да долови думите, Лиз попита:

— Алек ли? Лиймас ли?

— Казах ви — настояваше председателката, — по-добре е за вас — много по-добре — да не знаете. Трябва да кажете истината и ще си вървите. Това е най-разумното нещо, което можете да сторите.

Лиз сигурно бе направила някакъв жест или бе прошепнала нещо, което другите не чуха, защото председателката се наведе отново напред и рече:

— Слушайте, дете, искате ли да се върнете в къщи? Правете каквото ви казвам и ще си идете. Но ако… — тя спря, посочи с ръка към Карден и добави загадъчно: — Този другар иска да ви зададе няколко въпроса, няма да са много. После ще ви пуснем. Говорете истината.

Карден се изправи и се усмихна с благата си усмивка на църковен настоятел.

— Елизабет — попита той, — Алек Лиймас беше ваш любовник, нали?

Тя кимна.

— Срещнахте се в библиотеката в Бейзуотър, където работите?

— Да.

— Не го познавахте преди това? Лиз поклати Отрицателно глава.

— Срещнахме се в библиотеката — промълви тя.

— Имали ли ли сте много любовници, Елизабет? Какъвто и да беше, отговорът не се чу, тъй като Лиймас отново се развика:

— Карден, свиня такава — но щом го чу, тя се обърна и каза доста високо: — Алек, недей, ще те отведат.

— Да — обади се председателката сухо, — наистина.

— Кажете ми — с лекота се върна на темата Карден, — Алек беше ли комунист?

— Не.

— Знаеше ли, че сте комунистка?

— Да. Казах му.

— Как реагира той, когато му съобщихте, Елизабет?

Не знаеше дали трябва да излъже, това бе най-ужасното. Въпросът дойде толкова бързо, че нямаше възможност да мисли. През цялото време те слушаха, наблюдаваха, чакаха някоя дума или може би жест, който щеше страшно да навреди на Алек. Не можеше да лъже, без да знае за какво. Щеше да сбърка и Алек щеше да умре — дълбоко в себе си беше убедена, че Лиймас е в опасност.

— Какво каза той тогава? — повтори Карден.

— Изсмя се. Алек стои над тия неща.

— Вярвате ли, че наистина е така?

— Разбира се.

Младият мъж от съдийската маса се обади повторно. Очите му бяха полузатворени:

— Смятате ли, че можете да съдите за някого по такъв начин? Че човек може да се постави над хода на историята и законите на диалектиката?

— Не зная. Просто така мислех.

— Няма значение — рече Карден. — Кажете ми, той беше ли весел човек, все засмян и така нататък?

— Не. Не се смееше често.

— Но се засмя, когато му казахте, че членувате в Партията. Знаете ли защо?

— Мисля, че ненавиждаше Партията.

— Смятате ли, че я мразеше? — нехайно попита Карден.

— Не знам — тъжно отвърна Лиз.

— Беше ли човек на крайностите — силно да обича и да мрази?

— Не… не, не беше.

— Но се нахвърли върху бакалина. Защо ли го е направил? Лиз изведнъж загуби доверие в Карден. Вече не вярваше на галещия глас и лицето на добър вълшебник.

— Не знам.

— Но сте мислили за това?

— Да.

— Е, до какво заключение стигнахте?

— До никакво — каза Лиз равно.

Карден я погледна замислено, може би малко разочаровано, сякаш си беше забравила катехизиса.

— Знаехте ли — попита той, сякаш задаваше съвсем обикновен въпрос, — знаехте ли предварително, че Лиймас ще удари бакалина?

— Не — отговори Лиз, може би прекалено бързо, така че в последвалата пауза усмивката на Карден се стопи и на лицето му се изписа изражение на развеселено любопитство.

— Като изключим днешният ден — запита той накрая, — кога за последен път се видяхте с Лиймас?

— Не съм го виждала откакто отиде в затвора — отвърна Лиз.

— В такъв случай кога го видяхте за последен път? — гласът беше любезен, но настоятелен.

Лиз страшно съжаляваше, че е с гръб към съдебната зала. Щеше й се да се обърне и да погледне Лиймас, да зърне лицето му, да прочете в него напътствия, някакъв знак, който да и покаже как да отговори. Започваше да се страхува за себе си — това бяха въпроси, продиктувани от обвинения и подозрения, за които тя не знаеше нищо. Сигурно се досещаха, че иска да помогне на Алек, че се бои, но никой не и помагаше — защо никой не й помагаше?

— Елизабет, като изключим днешният ден, кога се срещнахте за последен път с Лиймас? — О, този глас, как го мразеше, този копринен глас — Вечерта преди това да се случи — рече тя, — вечерта преди да се сбие с мистър Форд.

— Да се сбие? Не е било бой, Елизабет. Бакалинът не е отвърнал на удара, нали — не е имал тази възможност. Колко некоректно! — Карден се изсмя и това прозвуча още по ужасно, защото никой не се засмя с него. — Кажете ми, къде се видяхте с Лиймас онази последна вечер?

— В неговият апартамент. Беше болен, не идваше на работа. Беше на легло и аз ходех да му готвя.

— И му купувахте храна? Пазарувахте му?

— Да.

— Колко мило. Сигурно доста сте се охарчили — съчувствено отбеляза Карден. — Можете ли да си позволите да го издържате?

— Не съм го издържала. Алек ми даваше парите. Той…

— О — прекъсна я рязко Карден, — той все пак е имал някакви пари.

О, Господи, помисли си Лиз, О, Господи, мили Боже, какво казах?

— Малко — бързо каза тя, — малко бяха, зная. Една или две лири, не повече. Нямаше повече. Не можеше да си плати сметките — електричеството и наема, — всичко това беше платено после, разбирате ли, след като го отведоха, от един негов приятел. Този приятел трябваше да плати, Алек не можеше.

— Разбира се — тихо промълви Карден, един негов приятел е платил. Дошъл е специално и е платил всичките му сметки. Някой стар приятел на Лиймас, някой, който той може би е познавал, преди да дойде в Бейзуотър. Виждали ли сте този човек, Елизабет?

Тя поклати глава.

— Разбирам. Какви други сметки е платил този приятел, знаете ли?

— Не… не.

— Защо се колебаете?

— Казах, че не знам — сопна се Лиз грубо.

— Но се поколебахте — обясни Карден. — Чудех се дали не сте се сетили нещо?

— Не.

— Лиймас някога говорил ли е за този приятел? За някой близък с пари, който знае адреса му?

— Никога не е споменавал за никакъв приятел. Не мислех, че изобщо има приятели.

— Аха.

В съдебната зала настъпи смразяваща тишина и тя се отразяваше най-силно върху Лиз, която се чувствуваше изолирана от околните, като сляпо дете сред зрящите. Отговорите й се преценяваха според някакъв непознат за нея критерий и тази страшна тишина по никакъв начин не й подсказваше какво са открили те.

— Колко получавате, Елизабет?

— Шест лири на седмица.

— Имате ли спестявания?

— Малко. Няколко лири.

— Колко плащате за квартира?

— Петдесет шилинга на седмица.

— Доста е, нали, Елизабет? Скоро плащала ли сте наема? Тя безпомощно поклати глава.

— Защо? — продължи Карден. — Нямате ли пари? Тя отвърна шепнешком:

— Имам наемен договор. Някой го е откупил и ми го изпрати.

— Кой?

— Не знам. — По лицето й потекоха сълзи. — Не знам… Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Не знам кой го е направил… преди шест седмици ми го изпратиха, някаква банка в Сити… някакво благотворително дружество е сторило това, хиляда лири. Заклевам се, не знам кой е… казаха ми, подарък от едно благотворително дружество. Вие знаете всичко… вие ми обяснете…

Тя закри с ръце лицето си и заплака, все още обърната с гръб към съда. Тялото й се разтърсваше от ридания, раменете й се повдигаха. Никой не помръдна, накрая тя свали ръцете си, но не вдигна поглед.

— А защо не попитахте? — простичко рече Карден. — Или сте свикнали да получавате анонимни подаръци на стойност хиляда лири?

Лиз не каза нищо и той продължи:

— Не попитахте, защото сте се досетили. Не е ли така? Тя кимна и отново вдигна ръка към лицето си.

— Досетихте се, че това е работа на Лиймас или на неговия приятел, нали?

— Да — едва продума тя. — На улицата дочух, че след процеса бакалинът получил отнякъде пари, много пари. Доста клюки се пуснаха и аз се досетих, че това сигурно е приятелят на Алек…

— Колко странно наистина — рече Карден сякаш на себе си. Невероятно. — И после — Кажете ми, Елизабет, някой търсил ли ви е след като Лиймас отиде в затвора?

— Не излъга тя. Вече знаеше, сигурна беше, че те искат да докажат нещо срещу Алек, нещо във връзка с парите или приятелите му, нещо, свързано с бакалина.

— Сигурна ли сте? — попита Карден, повдигайки вежди над златните рамки на очилата си.

— Да.

— Но съседът ви твърди, Елизабет — търпеливо възрази Карден, — че са ви търсили мъже — двама мъже — малко след като са осъдили Лиймас. Или и те са били просто любовници? Случайни любовници като Лиймас, които са ви давали пари?

— Алек не беше случаен любовник — извика тя, — как можете.

— Но той ви даваше пари. И тези мъже ли ви дадоха пари?

— О, Господи — разхълца се тя, — не ме питайте.

— Кои бяха те? — Лиз не отвърна.

Изведнъж той изкрещя, за първи път повишаваше тон — Кои?

— Не зная. Дойдоха с кола. Приятели на Алек.

— Още приятели? Какво искаха?

— Не зная. Все ме разпитваха какво ми е разказвал. Настояваха да ги потърся, ако…

— Как? Как да ги потърсите?

— Той живее в Челси — после промълви, — името му е Смайли… Джордж Смайли… Каза да му позвъня.

— Направихте ли го?

— Не.

Карден сложи папката на масата. В съдебната зала настъпи мъртва тишина. Той посочи към Лиймас и каза с добре овладян, авторитетен глас:

— Смайли е искал да разбере дали Лиймас не й е доверил прекалено много. Лиймас е направил нещо, което британското разузнаване не е очаквало от него, намерил си е приятелка и е излял мъката си пред нея.

Карден се изсмя тихичко, сякаш всичко това беше една хубава шега. — Точно като Карл Римек. Направил е същата грешка.

— Лиймас говореше ли за себе си? — продължи Карден.

— Не.

— Не знаете нищо за миналото му?

— Не. Знаех, че е правил нещо в Берлин. Държавна работа.

— В такъв случай, разказвал е за миналото си, нали? Спомена ли, че е бил женен?

Настъпи продължително мълчание. Лиз кимна.

— Защо не отидохте да го видите, когато беше в затвора? Можеше да го посетите?

— Смятах, че не иска да сторя това.

— Разбирам. Писахте ли му?

— Не. Да, веднъж… само да му кажа, че ще го чакам. Реших, че няма да има нищо против.

— Но и не мислехте, че ще иска това?

— Не.

— А след като той излежа присъдата, не се ли опитахте да се свържете с него?

— Не.

— Имаше ли къде да отиде, имаше ли работа, която да го чака — приятели, които биха го прибрали?

— Не знам… не знам.

— Всъщност бяхте скъсали с него, така ли? — попита Карден ухилен. — Намерихте ли си нов любовник?

— Не! Чаках го… винаги ще го чакам. — Тя се съвзе, — исках да се върне.

— Тогава защо не му писахте? Защо не се опитахте да го откриете?

— Не разбирате ли, той ми беше забранил. Накара ме да обещая никога да не го търся… никога…

— Значи е очаквал, че ще отиде в затвора, нали? — триумфално заяви Карден.

— Не… не знам. Как мога да ви кажа, след като не знам?

— А последната вечер — настояваше Карден с дрезгав, заплашителен глас, — последната вечер, преди да удари бакалина, накара ли ви пак да му обещаете? Накара ли ви?

Безкрайно изтощена, тя кимна с глава — тъжен жест на капитулация. — Да.

— И се сбогувахте?

— Сбогувахме се.

— След вечеря, разбира се. Доста късно. Или прекарахте нощта с него.

— След вечеря. Прибрах се в къщи — не направо. Първо се поразходих, не знам къде точно. Просто походих.

— Какво обяснение ви даде за раздялата?

— Той не скъса с мен — рече тя. — Не. Просто каза, че трябва да свърши нещо, да си уреди сметките с някого, все едно какво ще му струва и след това, един ден, може би когато всичко свърши… ще се върне, ако аз още го чакам и…

— И естествено вие отвърнахте — подхвърли Карден иронично, — че винаги ще го чакате? Че винаги ще го обичате?

— Да — простичко рече Лиз.

— Каза ли, че ще ви прати пари?

— Каза… че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, че за мен… ще се погрижат.

— И затова после нищо не попитахте, нали — когато някакво благотворително дружество с толкова лека ръка ви подари хиляда лири?

— Да, Точно така! Сега знаете всичко — вече го знаехте. Защо тогава сте ме довели тук?

Карден невъзмутимо я чакаше да овладее риданията си.

— Това — обърна се той към Трибунала накрая — са свидетелските показания на защитата. Жалко, че английските ни другари са могли да сметнат за достоен член на Партията едно момиче, чиито възприятия са замьглени от сантименталност, а бдителността му е притьпена от материални интереси.

Поглеждайки първо към Лиймас и после Към Фидлер, той добави грубо:

— Тя е глупачка. Но все пак имаме късмет, че Лиймас я е срещнал. Това не е първият случай, в който един реваншистки заговор се проваля заради моралния упадък на собствените си създатели.

С леко, отмерено движение Карден се поклони на Трибунала и седна.

В същия миг Лиймас се изправи. Този път пазачите не го спряха.

В Лондон сигурно съвсем са откачили. Каза им — това бе абсурдно, — каза им да я оставят на мира. А ето сега ставаше ясно, че още от момента, от първия момент, след като е напуснал Англия — дори по-рано, още щом е влязъл в затвора — някакъв проклет глупак е тръгнал да разчиства — да плаща сметки, да компенсира бакалина, хазаина и най-вече Лиз. Беше налудничаво, невероятно. Какво се опитваха да направят — да убият Фидлер, да убият своя агент? Да саботират собствената си операция? Дали беше само работа на Смайли? Дали жалката му нещастна съвест го е подтикнала към това? Сега може да стори само едно — да измъкне Лиз и Фидлер и да опере пешкира. И без това сигурно са го зачеркнали. Ако успее да спаси кожата на Фидлер — само това ако успее да направи, — може би имаше шанс Лиз да се отърве.

Откъде, по дяволите, знаеха толкова много? Беше сигурен, че не са го проследили до дома на Смайли онзи следобед. А парите — как бяха чули историята, че е откраднал пари от Цирка? Това беше предназначено само за вътрешна консумация, тогава как? Как, за Бога?

Объркан, ядосан, обзет от горчивина и срам, той тръгна бавно и сковано по пътеката, като човек, който върви към бесилото.