Шпионинът, който дойде от студа

6.Контакт

Нощем лежеше в леглото си и се вслушваше в шумовете, които издаваха затворниците. Някакво момче ридаеше, а един постоянен обитател на ареста пееше „Туй се случи в бара на Илкли Муър“, отмервайки ритъма върху тенекиеното канче за храна. Надзирателят подвикваше: Млъквай, Джордж, нещастнико след всеки куплет, но никой не му обръщаше внимание. Някакъв ирландец пееше песни за ИРА, макар другите да казваха, че лежи за изнасилване.

През деня Лиймас се движеше колкото може повече, надявайки се, че това ще му помогне да спи нощем; но без резултат. Тогава човек най-осезателно усещаше, че е в затвора. През нощта нямаше нищо, никаква измама на въображението или самозаблуда, която да те спаси от потискащото затворено пространство на килията. Невъзможно бе да се отървеш от вкуса на затвора, от миризмата на затворническите дрехи, от вонята на силно дезинфекцираните затворнически тоалетни, от шумовете на затворените мъже. По това време, през нощта, отнетата свобода се превръщаше в непоносимо бреме и тогава Лиймас закопняваше да излезе и да се разходи в меката слънчева светлина на някой лондонски парк. В такива моменти мразеше нелепата стоманена клетка, която го държеше в плен, с усилие трябваше да потиска импулса си да се нахвърли върху й с голи юмруци, да разбие черепите на пазачите си и да изскочи навън в свободните необятни простори на Лондон. Понякога мислеше за Лиз. Насочваше съзнанието си към нея само за секунда, като затвора на фотоапарат, припомняше си за миг нежния и същевременно твърд допир на стройното й тяло и после я изключваше от съзнанието си. Не бе от хората, свикнали да живеят с мечти.

Лиймас се държеше пренебрежително с другарите си по килия и те го мразеха. Мразеха го, защото съумя да бъде такъв, какъвто всеки от тях тайно мечтаеше да бъде — загадъчен. Съхрани за себе си голяма част от личността си, когато се разнежваха, не можеха да го накарат да разказва за момичето си, за семейството или децата си. Не знаеха нищо за Лиймас. Чакаха го, но той не се приобщи. Новите затворници са предимно два вида — едните, от срам, страх или пък шок чакат, вцепенени от ужас, да ги въведат във всекидневието на затворническия живот, а другите търгуват с окаяното си положение на новаци, за да станат симпатични на останалите и да бъдат приети в тяхното общество. Лиймас не направи нито едното, нито другото. Сякаш бе доволен, че ги презира всичките, а те го мразеха, защото той, както и външният свят, нямаше нужда от тях.

След десетина дни на всички им писна. Големите не бяха получили дължимото признание, дребните — нужното успокоение, затова му направиха „мечка“ на опашката за обяд. „Мечката“ е затворнически ритуал, който много напомня на изблъскването с лакти, популярно през осемнадесети век. То има най-благовидната форма на нещастна случайност, при която канчето за храна на даден затворник се преобръща и съдържанието се излива върху дрехите му. Налетяха му от едната страна, а от другата една услужлива длан се стовари върху горната част на ръката му и постигнаха своето. Лиймас не каза нищо, замислено изгледа мъжете от двете си страни и прие безмълвно гнусната забележка на пазача, който добре знаеше какво се бе случило.

След четири дни, когато копаеше с мотиката цветната леха в затвора, той сякаш се препъна. Държеше сечивото с две ръце пред тялото си, а края на дръжката стърчеше от десния му юмрук около петнадесетина сантиметра. В момента, в който се опита да възвърне равновесието си, затворникът отдясно се преви надве, простена мъчително, и се хвана с ръце за корема. След това вече никой не се опита да му прави „мечка“.

Може би най-странното нещо от престоя му в затвора беше пакетът, обвит в кафява хартия, който му връчиха при напускането. По някакъв абсурден начин той му напомни за брачния ритуал — с този пръстен се женя за теб, с този хартиен пакет те връщам в обществото. Подадоха му го и го накараха да се разпише. Съдържаше всичките му притежания на този свят. Друго нямаше. Лиймас почувства този момент като най-нечовешката постъпка от последните три месеца и реши да хвърли пакета веднага щом излезе.

Беше кротък затворник. Оплаквания срещу него нямаше. Управителят проявяваше бегъл интерес към случая му и тайно отдаде всичко на ирландската кръв, която бе сигурен, че открива у Лиймас.

— Какво ще правиш, след като излезеш оттук? — попита той.

Лиймас отвърна без сянка от усмивка, че смята да започне отначало, и управителят заяви, че това е най-доброто, което може да направи.

— А семейството ти? — позаинтересува се той. — Не би ли могъл да се сдобриш с жена си?

— Ще се опитам — отговори Лиймас с безразличие, — но тя е омъжена повторно.

Офицерът, на когото трябваше да се представя, след като излезе, настоя той да постъпи на работа като санитар в една психиатрична болница в Бъкингамшир и Лиймас се съгласи да подаде молба. Дори си записа адреса и разписанието на влаковете, които тръгваха от Мерилебън.

— Сега линията е електрифицирана до Грейт Мисиндън — добави офицерът и Лиймас каза, че това е чудесно.

И така дадоха му пакета и той си тръгна. Взе автобус до Марбъл Арч, а след това походи пеша. Имаше малко пари в джоба и възнамеряваше да си позволи едно свястно ядене. Смяташе да пресече Хайд Парк и да стигне до Пикадили, а после през Грийн Парк и парка Сейнт Джеймс до Парлъмънт Скуеър, след това да тръгне надолу по Уайтхол до Странд, където можеше да седне в голямото кафене близо до Чаринг Крос Стейшън и да изяде един добър стек за шест шилинга.

Лондон беше красив този ден. Пролетта бе закъсняла и парковете бяха пълни с минзухари и нарциси. Хладен, ободряващ ветрец подухваше от юг. Би могъл да върви цял ден, но все още държеше пакета и трябваше да се отърве него. Кошчетата за отпадъци бяха твърде малки, щеше да стане за смях, ако се опита да го напъха в някое от тях. Може би трябваше да извади отвътре едно-две неща, жалките си документи — застрахователен картон, шофьорска книжка и Е.93 (каквото и да означава това), сложено в бежов плик с инициали OHMS2 — но изведнъж му стана все едно.

Седна на една пейка и сложи пакета на известно разстояние от себе си, после леко се отдръпна. След няколко минути се върна на пътеката, без да вземе неудобния си багаж. Тъкмо стигна алеята и чу вик. Обърна се, може би малко рязко, и видя как един мъж в шлифер му прави знак да се върне, хванал в свободната си ръка кафявия книжен пакет.

Лиймас бе пъхнал ръце в джобовете и не ги извади. Стоеше полуизвърнат, загледан в мъжа със шлифера. Човекът се поколеба, очевидно очакваше, че Лиймас ще дойде при него или ще прояви признаци на интерес, но той не стори нито едното, нито другото. Само вдигна рамене и продължи по пътеката. Отново чу вик, но не му обърна внимание. Вече знаеше, че мъжът е тръгнал след него. Чу стъпките, подтичващи по чакъла, да приближават бързо и после един глас, леко задъхан и раздразнен:

— Ей, ти — слушай — и в този момент те се изравниха. Лиймас спря, обърна се и го изгледа.

— Да?

— Този пакет е твой, нали? Забрави го на пейката. Защо не спря, като те виках?

Висок, с доста къдрава кестенява коса, с оранжева вратовръзка и бледозелена риза. Леко сприхав и пада малко педи, помисли си Лиймас. Може би учител, бивш кадър на Лондонското икономическо училище и ръководител на някой драматичен състав от предградията. Недовижда.

— Хвърли го — рече Лиймас. — Не ми трябва. Човекът се изчерви.

— Не можеш да го оставиш ей така. Това е боклук.

— Мога, по дяволите — отвърна Лиймас. — Някой ще се възползва от него.

И понечи да тръгне, но непознатият продължаваше да препречва пътя му, прегърнал с две ръце пакета, сякаш беше бебе.

— Измитай се — отрони Лиймас, — ако нямаш нищо против.

— Слушай — рече мъжът и гласът му се извиси с цяла октава. — Исках да ти направя услуга. Защо е нужно да се държиш така ужасно грубо?

— Ако толкова настояваш да ми направи услуга — отговори Лиймас, — защо ме следиш от половин час?

Бива си го, мислеше Лиймас. Дори не трепна, макар че сигурно здравата съм го стреснал.

— Ако искаш да знаеш, взех те за един човек, когото познавах някога в Берлин.

— И затова ме следиш вече половин час?

Гласът на Лиймас прозвуча много саркастично, а кафявите му очи не се отместиха нито за секунда от лицето на мъжа.

— Съвсем не е половин час. Зърнах те в Марбъл Арч и помислих, че си Алек Лиймас, един човек, комуто дължа пари. Преди години работех за Би Би Си в Берлин и взех заем от него. Оттогава ме гризе съвестта, затова вървях след теб. Исках да се уверя.

Лиймас продължаваше да го гледа безмълвно. Мислеше си, че не го бива чак толкова, но все пак се справя добре. Версията му не беше много правдоподобна, но това нямаше значение. Важното бе, че я беше измислил импровизирано и не се отказваше от нея, след като Лиймас осуети това изпитание, което обещаваше да бъде класически начин за влизане в контакт.

— Аз съм Лиймас — рече той накрая. — Кой, по дяволите, си ти?

Представи се с името Аш и Лиймас разбра, че го лъже. Мъжът се престори на съвсем сигурен, че Лиймас е Лиймас, затова по време на обяда отвориха пакета и заразглеждаха застрахователния му картон — като двама развратници, помисли си Лиймас, втренчени в порнографска картичка. Аш поръча обяда, преигравайки малко с факта, че не се съобразява с цените. Пиха „Франкенвайн“, за да си припомнят добрите стари времена. Отначало Лиймас упорстваше, че не може да се сети за Аш и Аш отвърна, че е изненадан. Каза го с тон, който подсказваше, че се чувства обиден. Срещнали се на едно събиране, обясни той, организирано от Дерек Уилямс в апартамента му оттатък Ку-дам (тук не сбърка) и всички момчета от пресата били там. Алек сигурно си спомня това? Не, Лиймас не помнеше. Е, не може да не помни Дерек Уилямс от „Обзървър“, онзи сладур, който организираше хубави вечери с пица. Лиймас хич го нямаше по имената, в края на краищата ставаше дума за 1954, много вода бе изтекла оттогава. Аш помнеше (всъщност малкото му име беше Уилям, но обикновено му викали Бил), помнеше съвсем ясно. Пили коктейли, бренди с ментовка и доста се поразвеселили. Дерек довел някакви страхотни мацки, половината кабаре от Малкастен, невъзможно е Алек да не си спомня сега? Лиймас май започваше нещо да се сеща и ако Бил продължи още малко разказа си…

И Бил продължи, несъмнено развихряйки фантазията си, но го правеше добре, като наблягаше повечко на тънката част — как накрая се озовали в някакъв секс-клуб с три от момичетата. Алек, едно приятелче от канцеларията на политическите съветници и Бил. Той страшно се притеснил, че няма в себе си пари и Алек платил сметката. Бил искал да отведе момичето си в къщи и Алек дал още десет лири.

— Господи — прекъсна го Лиймас, — сега си спомням, разбира се!

— Знаех си — рече Аш щастливо, като кимаше над чашата си. — Слушай, хайде да изпием и другата половина, толкова е приятно.

Аш бе типичен представител на тази част от човечеството, която във взаимоотношенията си с хората следва принципа на предизвикателството и реакцията. Усетеше ли проява на слабост, настъпваше, откриеше ли съпротива, отстъпваше. Тъй като нямаше определено мнение или предпочитание, той се приспособяваше към вкусовете на събеседника. Готов беше да пие чай във Фортнъмз и бира в Проспект ъв Уитби; да слуша военна музика в парка Сейнт Джеймс или джаз в някое мазе на Комптън Стрийт. Гласът му трепереше от съчувствие, когато говореше за Шарпвил или от възмущение, станеше ли дума за разрастването на цветнокожото население на Великобритания. Тази очевидно пасивна роля отвращаваше Лиймас и изкарваше наяве всичко тиранично у него. Той неусетно подвеждаше събеседника си до положение, от което не може да се измъкне, и после сам се оттегляше, така че Аш непрекъснато трябваше да се спасява от задънената улица, в която го е подмамил Лиймас. На моменти този следобед Лиймас бе така нагъл, че стигаше до извратеност и съвсем оправдано би било Аш да сложи край на разговора — още повече че плащаше сметката. Но той не стори това. Дребният очилат мъж с тъжна физиономия, който седеше сам на съседната маса и бе потънал в някаква книга за производството на сачмени лагери, би си извадил заключение, ако слушаше разговора, че Лиймас дава свобода на садистичната си природа — или може би (ако е особено деликатен), че Лиймас доказва на себе си, че само човек с някакви задни мисли би могъл да изтърпи подобно отношение.

Беше почти четири, когато поискаха сметката и Лиймас престорено настоя да си я разделят. Аш не искаше да чуе, разплати се и извади чековата си книжка, за да уреди дълга си.

— Двадесет от най-добрите — рече той и попълни датата върху чека.

После погледна към Лиймас, широко отворил очи, преливащ от любезност:

— Всъщност не е проблем, ако ти дам чек, нали? Лиймас се поизчерви и отговори:

— В момента нямам банка — току-що се връщам от чужбина, още не съм успял да уредя този въпрос. Най-добре ми дай чек и ще го осребря в твоята банка.

— Мили мой, това е абсолютно невъзможно! Трябва да ходиш чак до Родърхайд за целта!

Лиймас вдигна рамене, а Аш се засмя. Уговориха се да се срещнат на същото място следващия ден в един часа и Аш да донесе парите в брой.

Аш взе такси на ъгъла на Комтън Стрийт и Лиймас му махаше с ръка, докато го загуби от очи. След като колата изчезна, погледна часовника си. Показваше четири. Сигурно все още го следяха, затова се спусна пеша до Флийт Стрийт и изпи чаша кафе в „Черно и бяло“. Погледна в книжарниците, зачете се във вечерните издания, изложени по витрините на вестникарските агенции, и после съвсем изненадващо, сякаш това му бе хрумнало в последния момент, скочи в един автобус. Автобусът се насочи към Лъдгейт Хил и там близо до станция на метрото попадна в улично задръстване. Лиймас слезе и взе метрото. Купи си билет от шест пенса, застана прав в последния вагон и слезе на следващата спирка. Хвана друг влак за Юстън и потегли обратно към Чаринг Крос. Когато стигна до гарата, часът бе вече девет и беше станало доста хладно. Отпред чакаше някакъв камион, шофьорът спеше дълбоко.

Лиймас погледна номера, приближи и подвикна през прозореца:

— От Клементе ли си? Човекът се сепна и попита:

— Мистър Томас?

— Не — отвърна Лиймас. — Томас не успя да дойде. Аз съм Еймис от Хаунзлоу.

— Качвайте се, мистър Еймис — отговори оня и открехна вратата. Тръгнаха на запад към Кинг Роуд. Шофьорът знаеше пътя.

Отвори им Кънтроул.

— Джордж Смайли излезе — рече той. Ще се възползвам за малко от къщата му. Заповядай. — Кънтроул запали осветлението в преддверието чак след като Лиймас влезе и затвори външната врата.

— До обяд ме следяха — каза Лиймас.

Настаниха се в малката дневна. Навсякъде имаше книги. Стаята беше приятна — с висок таван и фризове в стил XVIII в., с големи прозорци и хубава камина.

— Свързаха се с мен тази сутрин. Някой си Аш — Лиймас запали цигара. — Педераст. Ще се срещнем пак утре.

Кънтроул слушаше внимателно разказа на Лиймас, следеше развитието му стъпка по стъпка — от деня, в който бе ударил бакалина Форд до срещата му с Аш тази сутрин.

— Как ти се стори затвора? — запита Кънтроул. Каза го така, сякаш се осведомяваше дали Лиймас е прекарал добре отпуската си. — Извинявай, че не ти създадохме по-добри условия, не ти осигурихме някои дребни удобства, но нямаше как.

— Естествено.

— Човек трябва да е последователен. Трябва да е последователен във всичко. Освен това щеше да ни развали — играта. Бил си болен. Съжалявам. Какво ти имаше?

— Тресеше ме малко.

— Колко време прекара на легло?

— Десетина дни.

— Наистина ужасно и, разбира се, нямаше кой да се погрижи за теб.

Настъпи продължително мълчание.

— Знаеш, че тя е член на Партията, нали? — попита Кънтроул.

— Да. — отвърна Лиймас. Отново мълчание. — Не искам да я забърквате в това.

— Защо да я забъркваме — го сряза Кънтроул и за миг, само за миг Лиймас си помисли, че той проникна през стената на пълното равнодушие. — Кой казва, че трябва?

— Никой — отговори Лиймас. Просто ви предупреждавам. Аз настоявам за това. Знам как стават тези неща. Всичките тия наказателни операции водят до непредвидими резултати, но в неочаквани обрати. Мислиш, че си хванал една риба, а то се оказва съвсем друга. Не искам да я замесвате.

— О, да, разбира се.

— Кой е този от Трудовата борса — Пит? Не беше ли в Цирка през войната?

— Не познавам човек с такова име, Пит ли каза?

— Да.

— Не, името на ми говори нищо. В Трудовата борса?

— О, Господи! — промърмори Лиймас достатъчно ясно.

— Съжалявам — каза Кънтроул и стана. — Не изпълнявам както трябва задълженията си на заместник-домакин. Ще пиеш ли нещо?

— Не. Искам да замина нощес, Кънтроул. Ще ида в провинцията да поспортувам. Къщата отворена ли е?

— Поръчал съм кола — отговори той. — Утре в колко часа ще се видиш с Аш — в един?

— Ще позвъня на Холдейн да му кажа, че искаш да играеш скуош. Добре ще е също да се прегледаш. Заради оная треска.

— Нямам нужда от лекар.

— Твоя воля.

Кънтроул си наля уиски и безцелно заразглежда книгите в библиотеката на Смайли.

— Защо го няма Смайли? — попита Лиймас.

— Не му харесва тази операция — отвърна Кънтроул с безразличие. — Смята, че е отвратителна. Разбира, че е необходима, но не желае да участвува. Неговата треска — захили се той — е от ония, дето повтарят.

— Не мога да кажа, че ме посрещна с открити обятия.

— Точно така. Не иска да се замесва. Но ти разказа за Мундт, въведе те в цялата история?

— Да.

— Мундт е жесток човек. Не бива да забравяме това. И кадърен разузнавач.

— Смайли знае ли причината за тази операция? Специалния ни интерес?

Кънтроул кимна и отпи от уискито.

— И въпреки това не я одобрява?

— Не е въпрос на морал. Той е като хирург, който се е преситил от кръв. С удоволствие оставя другите да оперират.

— Кажи ми — продължи Лиймас — защо си сигурен, че това ще ни заведе там, където искаме? Откъде знаеш, че тук са замесени източногерманци, а не чехи или руснаци?

— Бъди спокоен — малко надуто рече Кънтроул. — Погрижили сме се за това.

Щом стигнаха до вратата, сложи леко ръка на рамото на Лиймас.

— Това е последната ти задача — промълви той. — После можеш да си дойдеш от студа. А момичето — искаш ли да се погрижим за нея, с пари или нещо друго?

— След като всичко свърши. Тогава аз сам ще се заема с това.

— Добре. Каквото и да направим сега, няма да е съвсем безопасно.

— Просто я оставете на мира — повтори натъртено Лиймас. — Наистина не искам да се забърква. Не искам да има досие или нещо подобно. Искам да я забравите.

Той кимна на Кънтроул и потъна в нощта. Навън в студа.