Шпионинът, който дойде от студа

5.Кредит

Един ден, след около седмица, Лиймас не се появи в библиотеката. Мис Крейл беше възхитена, още преди единадесет и половина тя бе осведомила майка си, а след като се върна от обяд, застана пред шкафовете на раздел „Археология“, където той работеше от момента на пристигането си. Беше се вторачила, театрално съсредоточена в редицата книги, и Лиз усети, че се преструва — уж проверяваше дали Лиймас не е откраднал нещо.

Лиз я избягваше до края на деня, не отговаряше, когато тя се обръщаше към нея и работеше с усърдно постоянство. Вечерта се върна в къщи пеша и плака, докато заспа.

На следващата сутрин пристигна рано в библиотеката. Имаше смътното предчувствие, че ако дойде по-рано, някак си би ускорила появата на Лиймас, но часовете се нижеха и надеждите й помръкваха. Разбра, че никога няма да го види. Беше забравила да си приготви сандвичи, затова реши да вземе автобуса до Бейзуотър Роуд и да отиде в кафенето Ей Би Си. Чувствуваше се зле, изпитваше някаква празнота, но не беше гладна. Дали да не отиде и да го намери? Зарекла се бе, че няма да го търси, но пък той й обеща да я предупреди. Да тръгне ли да го търси?

Спря едно такси и даде адреса му.

Изкачи се по мръсното стълбище и натисна звънеца на вратата. Изглежда бе повреден, не се чу нищо. На изтривалката имаше три бутилки мляко и писмо от електроснабдяването. За момент се поколеба, после заудря по вратата и чу едва доловимо стенание. Втурна се на долния етаж, започна да звъни и да блъска вратата. Никой не отговори и тя изтича един етаж по-долу. Озова се в задната стаичка на някаква бакалница. В ъгъла седеше старица и се люлееше напред-назад на стола си.

— На последния етаж — почти се разкрещя Лиз. — Има много болен човек. Кой има ключ?

Старицата я погледна за момент и подвикна към предната стая, където се помещаваше магазинът.

— Артър, ела, Артър, тук има едно момиче! Някакъв мъж в кафяв работен комбинезон и сива мека шапка погледна иззад вратата и рече:

— Момиче?

— В апартамента на последния етаж един човек е много болен — каза Лиз. — Не може да стане, за да отвори входната врата. Имате ли ключ?

— Не — отвърна той, — но имам чук.

И те забързаха заедно нагоре по стълбите, бакалинът, все още с меката си шапка, с чук и тежка отвертка в ръка. Той почука рязко на вратата и, останали без дъх, те зачакаха отговор. Никаква реакция.

— Преди чух стон, уверявам ви — прошепна Лиз.

— Ще платите ли за вратата, ако я разбия?

— Да.

Чукът дигна ужасен шум. С три удара човекът изкърти парче от рамката и ключалката излезе с нея. Лиз влезе първа, след нея бакалинът. В стаята беше ледено студено и тъмно, но успяха да различат мъжката фигура на леглото в ъгъла.

Господи, помисли си Лиз, ако е умрял, мисля, че не бих могла да го докосна. Но отиде при него и той беше жив. Дръпна пердетата и коленичи до леглото.

— Благодаря ви, ако има нужда, ще ви извикам — рече тя, без да поглежда назад.

Бакалинът кимна и слезе долу.

— Алек, какво ти има, от какво си болен. Какво ти е, Алек? Лиймас раздвижи главата си на възглавницата. Очите му бяха хлътнали дълбоко и той ги държеше затворени. Тъмната му брада изпъкваше на фона на пребледнялото лице.

— Алек, трябва да ми кажеш, моля те, Алек.

Тя държеше ръката му в своята. Сълзи се стичаха по страните й.

В отчаянието си се чудеше какво да прави. Стана, изтича в миниатюрната кухня и сложи чайника да ври. Не беше съвсем сигурна за какво ще й трябва водата, но се успокояваше, че върши нещо. След като остави чайника върху газовата печка, грабна чантата си, взе ключа от нощната масичка и хукна надолу по стълбите, премина четирите етажа и излезе на улицата. Пресече пътя и се озова в магазина на мистър Слиймън, аптекаря. Купи желе от телешки крака, пилешки гърди, говежди екстракт и шишенце аспирин. Вече стигнала до вратата, тя се върна, за да вземе пакет сухари. Общо всичко струваше шестнадесет шилинга, това значеше, че в чантата й остават четири шилинга и единадесет лири в спестовната й книжка в пощенската станция, но оттам можеше да тегли чак на другата сутрин. Когато се върна в квартирата на Лиймас, чайникът тъкмо започваше да ври.

Приготви чая от говежди екстракт така, както едно време го правеше майка й — в стъклена чаша, с лъжичка вътре, за да не се спука, и през цялото време хвърляше погледи към него, сякаш се страхуваше да не е умрял.

Трябваше да го повдигне, за да го накара да изпие чая. В стаята имаше само една спална възглавница, а декоративни възглавнички изобщо не намери, затова смъкна закаченото от вътрешната страна на вратата палто, сви го на топка и го сложи зад възглавницата му. Страхуваше се да го докосне — беше плувнал в пот и късата му сива коса бе влажна и хлъзгава. Лиз постави чашата до леглото, с една ръка обхвана главата му, а с другата му даваше чай. След като той изпи няколко глътки, тя стри два аспирина в лъжичката и му ги даде. Говореше му така, както се говори на дете, седнала на ръба на леглото, гледаше го и от време на време прокарваше пръсти по главата и лицето му, шепнейки непрестанно името му: Алек, Алек.

Постепенно дишането му се нормализира, тялото му се поотпусна, след като болката и напрежението от треската се претопиха в упоението на съня. Лиз, която го следеше внимателно, усети, че най-лошото е отминало. Изведнъж осъзна, че навън е почти тъмно.

После се почувствува засрамена, знаеше, че би трябвало да почисти и да подреди. Скочи, донесе подочистачката и парцала за прах от кухнята и трескаво се хвана на работа. Намери чиста покривка за чай и старателно я постла върху нощната масичка, изми пръснатите тук-там из кухнята чаши и чинии. След като свърши, погледна часовника си, беше осем и тридесет. Сложи чайника да ври и се върна до леглото му. Лиймас я гледаше.

— Алек, не се сърди, моля те, недей — рече тя. — Ще си ида, обещавам, но нека да ти приготвя нещо топло за ядене. Болен си, не може да живееш така, ти… о, Алек, — и тя загуби самообладание и се разплака, закри с ръце лицето си и сълзите й се стичаха между пръстите. Плачеше като дете. Той не я спря, гледаше я с кафявите си очи, а ръцете му стискаха чаршафа.

Лиз му помогна да се измие и обръсне, намери чисти чаршафи. Даде му желе от телешки крака и пилешки гърди от буркана, който купи при мистър Слиймън. Седнала на леглото, тя го гледаше как яде и си мислеше, че никога не е била по-щастлива.

Скоро той заспа Лиз издърпа одеялото върху раменете му и се настани до прозореца. Дръпна овехтелите пердета, отвори го лекичко и погледна навън. Двата прозореца над склада, обърнати към вътрешния двор, светеха. В единия се отразяваше проблясващата синя сянка на телевизионния екран, а фигурите пред него бяха като вкаменени, овладени от магията му. В другия някаква жена, сравнително млада, си слагаше ролки. На Лиз й се доплака заради несбъднатите илюзии на техните мечти.

Заспа на креслото и се събуди чак когато навън вече просветляваше. Чувствуваше се схваната, беше й студено. Отиде до леглото. Лиймас се размърда, щом тя го погледна. Докосна устните му с върха на пръстите си. Той не отвори очи, нежно я хвана за ръката и я придърпа на леглото. Изведнъж я овладя страшно желание, нищо друго нямаше значение, започна да го целува, а когато го погледна, й се стори, че се усмихва.

В продължение на шест дни идваше всеки ден. Лиймас не говореше много и веднъж, когато го попита дали я обича, каза, че не вярва в приказки. Тя лежеше на леглото, положила глава на гърдите му. Понякога той обхващаше косата й с едрите си пръсти и я опъваше силно, а Лиз се смееше и се оплакваше, че боли. В петък вечер го намери облечен, но брадясал. Почуди се защо не се е обръснал. Без да съзнава причината, тя се обезпокои. От стаята липсваха някои дребни неща — часовникът и евтиният транзистор от масата. Искаше да попита за тях, но не посмя. Беше купила яйца и шунка и ги приготви за вечеря, докато Лиймас седеше на леглото и пушеше цигара след цигара. Когато вечерята бе готова, той отиде в кухнята и се върна с бутилка червено вино.

Почти не разговаряше по време на вечерята, а тя го наблюдаваше и страховете й нарастваха, докато накрая вече не можеше да се сдържи и извика:

— Алек… о, Алек… какво има? Това сбогом ли е?

Той стана от масата, взе ръцете й и я целуна така, както никога досега. Говори й дълго и нежно, каза й неща, които тя схващаше съвсем мъгляво, а и чуваше наполовина, защото през цялото време съзнаваше, че това е краят и вече нищо няма значение.

— Сбогом, Лиз — каза той. — Сбогом. И не ме следвай. Не го прави пак.

Лиз кимна и прошепна:

— Както се разбрахме.

Беше благодарна, че сковаващият студ и тъмнината на улицата скриваха сълзите й.

Следващата сутрин, събота, бе денят, в който Лиймас поиска от бакалина да му отпусне кредит. Не го направи изкусно, не бе пресметнал хода си така, че непременно да му осигури успех. Поръча половин дузина продукти — на стойност не надхвърляха една лира, — а когато му ги опаковаха и ги сложиха в торбичка, той рече:

— Най-добре ми пратете тази сметка. Бакалинът се усмихна с усилие и отвърна:

— Съжалявам, не мога да направя това. — Думичката сър определено липсваше.

— Защо не, по дяволите? — попита Лиймас и опашката след него се размърда смутено.

— Не ви познавам — отговори бакалинът.

— Я не ставай глупав — каза Лиймас, — пазарувам тук от четири месеца.

Бакалинът се изчерви:

— Преди да отпуснем кредит, винаги изискваме препоръка от банката — обясни той и Лиймас загуби самообладание.

— Не ми приказвай тия скапани лъжи — развика се той. — Половината ти клиенти не са виждали отвътре банка, а и никога, по дяволите, няма да видят.

Тези еретични думи минаха границата, тъй като бяха абсолютно верни.

— Не ви познавам — повтори бакалинът пресипнало — и не ви харесвам. Сега напуснете магазина ми. — И той се опита да отнеме пакета, който за нещастие бе вече в ръцете на Лиймас.

Впоследствие мненията за това, какво се случи оттам нататък, бяха най-различни. Някои казваха, че бакалинът, опитвайки се да си вземе торбата, е блъснал Лиймас, други твърдяха, че не е. Така или иначе Лиймас го удари, без да освободи дясната си ръка, която все още стискаше пазарската торбичка, макар че повечето хора мислят добре, преди да направят нещо подобно. Изглежда, нанесе удара не с юмрук, а със страната на лявата си ръка и след това като част от същото феноменално бързо движение с левия лакът; и бакалинът се просна безчувствен и не помръдна повече. По-късно в съда казаха, че бакалинът получил две травми и защитата не оспори това — счупена скула от първия удар и изкълчена челюст от втория. Всекидневниците дадоха достатъчно гласност на случая, макар и да не го превърнаха в сензация.