Шпионинът, който дойде от студа

3.Упадък

Никой не се изненада особено, когато отзоваха Лиймас. Общо взето, се смяташе, че в Берлин нещата от години не вървят добре и все някой трябва да опере пешкира. Освен това той беше на възраст, а в оперативната работа често се налага да имаш рефлексите на професионален тенисист. Лиймас се беше проявил добре по време на войната, всеки го знаеше. В Норвегия и Холандия той сякаш напук успя някак си да оцелее, накрая му дадоха медал и го освободиха. По-късно, разбира се, го извикаха обратно. Какъв отвратителен късмет имаше с пенсията, наистина лош късмет. Счетоводството разнесе клюката, по-точно Елси. В стола Елси каза, че горкият Алек Лиймас ще трябва да живее само с 400 лири на година, заради това, че има прекъснат трудов стаж. Тя смяташе, че тази наредба наистина трябва да се измени — в края на краищата мистър Лиймас си ги е отслужил тези години, нали? Но от финансовия отдел непрекъснато им опявали, нямало ги вече ония времена и какво можели да направят? Дори под ръководството на Мастън се справяли с нещата по-добре.

Лиймас, осведомяваха те новопостъпилите, бе от старата школа — кръв, смелост, крикет и френски на гимназиално равнище. Това не бе справедливо по отношение на Лиймас, тъй като той бе израснал двуезичен, владееше еднакво немски и английски, а холандският му беше превъзходен. Освен това мразеше крикета. Но пък наистина нямаше висше образование.

Договорът на Лиймас изтичаше след няколко месеца и дотогава го настаниха в банковия отдел. Секция Банково дело се различаваше от Счетоводството. Занимаваше се с плащанията в чужбина, финансирането на агентите и операциите.

Ако не съществуваше строгата секретност, по-голямата част от работата можеше да се върши успешно от всеки начинаещ чиновник. Поради тази причина Банково дело бе една от няколкото секции в Службата, на които гледаха като на складове за офицери, подлежащи на скорошно погребване.

Лиймас западна.

По принцип се смята, че упадъкът е продължителен процес, но при Лиймас бе различно. Пред очите на колегите си той се превърна от достойно оттеглил се служител в отвратителна, пияна отрепка и всичко това само за няколко месеца. За алкохолиците е типична една глуповатост, особено когато са трезви, някаква неадекватност, която ненаблюдателните тълкуват като отплеснатост и която Лиймас придоби с невероятна бързина. Превърна се в мошеник на дребно, заемаше на заем незначителни суми от разни секретарки и забравяше да ги върне, идваше късно или си тръгваше рано, мънкайки някакви измислени оправдания. Отначало колегите му проявяваха съчувствие, може би упадъкът му ги плашеше по същия начин, както ни ужасяват недъгавите, просяците или инвалидите, защото се боим, че и самите ние можем да изпаднем в тяхното положение. Накрая обаче неговата немарливост, бруталната му и безпричинна злоба го изолираха от всички.

За голяма изненада на околните Лиймас, изглежда, ня маше нищо против, че е отстранен. Сякаш изведнъж волята му се разпадна. Начинаещите секретарки, които не искаха да повярват, че Разузнавателните служби са населени от обикновени смъртни, с тревога забелязваха как Лиймас безусловно се разкапва. Все по-малко се грижеше за външния си вид, нито пък обръщаше внимание на обкръжението си — обядваше в стола, където обикновено ходеха младоците, и беше съвсем очевидно, че пие. Превърна се в самотник, един от трагичната категория активни мъже, на които преждевременно са отнели правото да се изявяват — плувци, на които е забранено да приближават до водата или пък актьори, изхвърлени от сцената.

Някои твърдяха, че е направил грешка в Берлин и затова мрежата му се е провалила, но никой не знаеше със сигурност. Всички бяха единодушни, че с него са се отнесли необичайно сурово, макар Личен състав да не се славеше с филантропията си. Когато минаваше, тайничко го сочеха с пръст, така както хората сочат някой атлет от миналото, и казваха: Това е Лиймас. Обърка конците в Берлин. Покъртителна гледка, как се е запуснал.

И после един ден той изчезна. Не си взе довиждане с никого, очевидно дори с Кънтроул. Само по себе си това не бе изненадващо. Естеството на работата в Службата не предполагаше тържествени сбогувания и златни часовници за спомен, но дори и така напускането на Лиймас им се стори внезапно. Доколкото можеха да преценят, той изчезна преди законното изтичане на договора му. Елси от счетоводството подхвърли една-две дребни подробности: Лиймас изтегли остатъка от заплатата си в брой, което, ако тя въобще разбирала нещо, означавало, че има неприятности с банката. Щели да му изплатят обезщетението за прекъснат договор в края ва месеца, не знаела колко, но със сигурност не било четирицифрено число, бедничкият Лиймас. Застрахователният му картон бил препратен. В Личен състав имали някакъв негов адрес, изсумтя Елси, но естествено не го казват, от тях не можеш да очакваш друго.

После се разпространи тая история за парите. Според клюката, както обикновено, не знаеше откъде е тръгнала — внезапното напускане на Лиймас бе свързано с някакви нередности в отчетите на секция Банково дело. Липсвала тлъстичка сума (не три, а четирицифрена по думите на госпожата със синята коса, която работеше в телефонната централа). Възстановили я, почти цялата и наложили запор на пенсията му. Някои твърдяха, че не вярват в това — ако Алек е искал да ограби касата, казваха те, сигурно би измислил нещо по-умно, вместо да подправя отчетите на дирекцията. Не че не е способен на това — просто щеше да го изпипа по-добре. Но тези, които малко се интересуваха от криминалните заложби на Лиймас, изтъкваха злоупотребата с алкохол, големите разходи, необходими за поддръжката на отделно домакинство, ужасното несъответствие между заплатата тук и издръжката, отпускана в чужбина, и преди всичко изкушението, на което е изложен човек, който борави с горещи пари и когато е наясно, че дните му в Службата са преброени. Всички бяха единодушни, че ако Алек е бръкнал в касата, работата му е спукана — хората от Преназначаване нямаше да го погледнат, а от Личен състав не можеше да очаква препоръка или пък щяха да я напишат с такъв леден тон, че и най-ентусиазираният работодател би изтръпнал, като я види. Злоупотребата с пари беше грях, който Личен състав никога няма да ти позволи да забравиш — а и те самите не го забравяха. Ако Алек наистина бе ограбил Цирка, той щеше да си носи гнева на Личен състав до гроба — те дори нямаше да платят за покрова му.

Седмица-две след изчезването му някои колеги се чудеха какво е станало с него. Но предишните му приятели вече се бяха научили да стоят настрана. Той се бе превърнал в сприхав досадник, който постоянно хулеше Службата и администрацията й и „момчетата от кавалерията“, както ги наричаше, и които според него я ръководели така, сякаш била полкови клуб. Не пропускаше случая да роптае и срещу американците и техните разузнавателни служби. Сякаш ги мразеше повече от източногерманския Разузнавателен отдел, за който рядко отваряше дума или изобщо не споменаваше. Намекваше, че те са тези, които компрометирали мрежата му. Беше се побъркал на тая тема и опитите да го успокоят бяха напразни. Общуването с него бе неприятно и дори ония, които го познаваха и може би тайно му симпатизираха, го отписаха. Напускането на Лиймас причини само леко вълнение на повърхността. Задухаха нови ветрове, пейзажът се смени и хората скоро го забравиха.

Апартаментът му беше малък и мизерен, боядисан в кафяво, украсен с фотографии на Кловли1.

Гледаше право в сивите гърбове на три каменни склада, чиито прозорци от естетически съображения бяха облепени с Креозот. Над един от тях живееше италианско семейство, което нощем се караше, а сутрин тупаше килими. Лиймас нямаше почти нищо, с което да освежи жилището си. Купи няколко абажура, за да прикрие голите крушки, и два чифта чаршафи, с които замени квадратните парчета зебло, дадени му от хазаина. С всичко останало се примири: пердетата на цветя, неподплатени и непоръбени, износените кафяви килими и тромавите мебели от тъмно дърво, взети сякаш от моряшко общежитие. От разкапания жълтеникав бойлер срещу монета от един шилинг се сдобиваше с топла вода.

Трябваше да си намери работа. Нямаше пари, никакви. Така че вероятно приказките за злоупотреба бяха верни. Предложенията за преназначаване, които получи от Службата, бяха формалини изключително неподходящи. Първо опита в търговията. Една фирма за производство на индустриални лепила прояви интерес към молбата му за поста помощник-директор и кадровик. Без да обръщат внимание на незадоволителната препоръка от Службата, те не изискваха никаква квалификация и му предложиха шестстотин лири годишно. Остана една седмица — време, в което отвратителната воня на разлагаща се рибна мас успя да проникне в дрехите и косата му, а в ноздрите си усещаше мирис на смърт. Колкото и да се миеше, не успя да го премахне, затова накрая се подстрига нула номер и изхвърли два от най-хубавите си костюма. После прекара една седмица, опитвайки се да продава енциклопедии на домакините от предградията, но не беше тип, който те можеха да харесат или разберат. Не искаха Лиймас, камо ли енциклопедиите му. Вечери наред се връщаше в апартамента си изнемощял, с абсурдната мостра под мишница. В края на седмицата телефонира на компанията и съобщи, че не е продал нищо. Без да се изненадат, те му напомниха, че е длъжен да върне мострата, ако прекъсва посредническата — си дейност за тях, и затвориха. Лиймас изхвръкна бесен от телефонната кабина, оставяйки вътре книгата. Влезе в една кръчма и се натряска за двадесет и пет шилинга, което не беше по кесията му. Изхвърлиха го, защото вдигна скандал на някаква жена, която се опита да го примами за клиент. Казаха му да не стъпва вече там, но след седмица всичко бе забравено. Лека-полека го запомниха.

И на други места започнаха да го разпознават — сивата, тромава фигура от жилищния блок. Не отронваше ни една излишна дума, нямаше нито един приятел, ни жена, ни мъж, ни жива твар. Досещаха се, че е изпаднал в беда — най-вероятно бе избягал от жена Си. Никога не знаеше кое колко струва, нито пък запомняше, след като му кажеха. Все потупваше джобовете си, когато търсеше дребни пари, никога не се сещаше да си вземе пазарска кошница и купуваше торбички. На улицата не го обичаха, но изпитваха нещо като съжаление към него. Освен това им се струваше нечистоплътен — не се бръснеше в почивните дни и ходеше все с мърляви ризи. Някаква си мисис Маккеърд от Садбъри Авеню му чистеше в продължение на седмица, но след като не чу една вежлива дума от него, оттегли услугите си. Тя бе важен източник на информация на улицата, където търговците си разменяха всички необходими сведения, в случай че той поиска кредит. Мисис Маккеърд не ги съветваше да не му се доверяват. Лиймас ни веднъж не е получил писмо, каза тя, и те решиха, че положението наистина е сериозно. Нямал никакви картини, само няколко книги. Според нея едната била порнографска, макар че не бе съвсем сигурна, защото била написана на чужд език. По нейно мнение имал съвсем малко средства за съществуване, а и те вече свършвали. Знаеше, че получава социална помощ в четвъртък. Бейзуотър бе предупреден и не беше нужно да му повтарят. От мисис Маккеърд разбраха, че пие като смок. Барманът го потвърди. Барманите и чистачките не са в състояние да осигуряват на клиентите си кредит, но техните сведения се Ценят от тези, които могат да го сторят.