Синдик

XII.

След като привърши с официалния си доклад, командор Гринел се отправи към кръчмата. Беше след полунощ, когато случайно отбил се в кръчмата лейтенант от ОНИ му съобщи за инцидента.

— Какво? — изрева Гринел. — Коя е тази жена! Къде е тя? Веднага ме заведете при нея.

— Командоре! — втрещено извика лейтенантът — Та аз току-що пристигнах.

— Чу какво казах! Веднага!

Нещастният лейтенант се оплете в извинения, докато Гринел се обличаше. По обратния път към сградата на ОНИ той се поинтересува от подробностите. Лейтенантът с готовност напрягаше паметта си.

— Докарана е при една акция на разузнаването, командоре. Лейтенант командор Якоби беше в Синдик за вербуване на хора, саботаж и разузнавателна мисия. Един от ДАР му прехвърлил момичето. Действителен член на Синдик. Безценен. И, както казах, тя е идентифицирала Чарлз Орсино, друг член на Синдик. Защо се интересуваш толкова от нея, ако мога да те попитам?

Командорът искаше да го скастри: „Не, не можеш“, но не посмя. Сега трябваше на бъде честен и открит. Само един намек, че се опитва да прикрие нещо, би опряло ножа до гърлото му.

— Мъжът е от моите хора, лейтенант — обясни Гринел. — Или момичето греши, или Ван Делен, с неговия полиграф, и аз сме били подведени от някаква съвсем нова технология.

„Добре измислено“ — поздрави се сам Гринел. „Ван Делен и апаратурата… Може би апаратурата наистина не беше наред? Но това беше малко вероятно. По-скоро Уиман беше успял да ги заблуди с перфектните си отговори при разпита“.

Сградата на ОНИ имаше два етажа и мансарда, облицована с дърво. Вече беше започнала да гние от ирландската влага.

— Настанили сме я на третия етаж, командоре. До там се стига по подвижна стълба.

— Защо, за Бога? — те минаха край изненадания от късното посещение пазач на сградата, през празните офиси на първия и втория етаж.

— Честно казано, имаме известен проблем с охраната й.

— Иска да избяга?

— Не, нищо подобно, поне не засега. Отдел Г-2 към морската пехота и гвардейското разузнаване искат да ни я измъкнат. Първо опитаха по канален ред, а след като не успяха — със сила. Надяваме се да я запазим, поне докато съобщението достигне Исландия. След това, естествено, ще останем с пръст в устата.

Лейтенантът се засмя на плоската си шега. Гринел пухтеше нагоре по стълбата, без да реагира.

Вратата и ключалката към стаята на Лий Бенет бяха впечатляващи. Лейтенантът почука.

— Будна ли си, Лий? Един офицер иска да поговори с теб за Орсино.

— Влезте.

Лейтенантът издърпа резетата и отвори вратата. Момичето седеше в мрака до единствения прозорец на стаята.

— Аз съм командор Гринел, скъпа — започна разузнавачът. След осем часа, прекарани във вертепа, той изпитваше истински бащински чувства към нея. — Ако моментът не е съвсем подходящ, бих могъл да дойда и в удобен час…

— Всичко е наред — равнодушно отвърна момичето. — Какво бихте искали да знаете?

— Идентифицирали сте един наш агент като Чарлз Орсино — това беше голям удар за мене. Командир Ван Делен, който загина със смъртта на храбрите само преди няколко дена, го прие като успешно вербуван, а така, трябва да призная, го приех и аз. Той премина и двете изпитания — разпитите и полиграфа.

— Не мога да Ви помогна много — отвърна Лий. — Той дойде направо при мен и ми каза кой е. Аз, разбира се, също го познах. Виждала съм го доста често на Лонг Айлънд да играе поло, проклетия сноб. Не е голяма клечка в организацията, но е много близък на Ф. ДЖ. Тейлър. Орсино е сирак. Не зная дали Ф. Дж. Тейлър го е осиновил в действителност или не. Мисля, че не.

— И не е възможно да грешите?

— Не е възможно. — Тя се разтрепера. — Господи, командор Който-и-да-бяхте, мислите ли, че мога да забравя някое от тези проклети подигравателни лица? Или онова, което ми сториха тези хора? Докарайте отново детектора на лъжата! Настоявам за това! Не искам да бъда наричана лъжкиня, чувате ли? Докарайте детектора на лъжата!

— Моля Ви, моля Ви — утешаваше я Гринел, — аз Ви вярвам, скъпа. Никой не се съмнява във Вашата честност. Благодаря за помощта, и лека нощ! — Той напусна стаята, следван от лейтенанта. Когато вратата се затвори, се обърна рязко към него:

— Е, господине?

— Детекторът винаги показва, че говори истината — сви рамене лейтенантът. — Престанахме да го използваме при нея. Убедени сме, че тя е на наша страна. Заслужава дори да стане пълноправен гражданин.

— Да вървим тогава — те заслизаха по стълбата, командор Гринел отпред, както изискваше флотският етикет.

Зад заключената врата Лий Бенет се беше хвърлила върху леглото със сухи очи. Искаше да заплаче, но сълзите все не идваха. Не и откакто онези трима пияници демонстрираха върху нея своята мъжка сила и безнаказаността си като членове на Синдик… Тя вече не можеше да плаче.

Чарлз Орсино — един от тях. Тя се надяваше да го хванат и убият, но бавно. Знаеше, че това би било справедливо. Защо тогава се чувстваше като убийца? Защо си мислеше непрестанно за самоубийство? Защо? Защо?

Неусетно се развиделяваше. Чарлз първо успя да различи върховете на дърветата на фона на небето, след това малко от терена пред себе си и накрая две сенки, които бавно се превърнаха в проснати полуголи тела. Едното от тях, разкъсано от 50-калиброви куршуми, беше женско. Другото беше тялото на брадат гигант — този, с когото се бяха борили в тъмното.

Чарлз изпълзя сковано да го провери. Видя, че е бил ранен с куршум в бедрото. Жената беше, по-точно бе била, жилеста белокоса старица. Някакъв животински череп, привързан със сухожилия към темето й, висеше като накит; тялото й беше татуирано със сини полумесеци. Офицерът също се приближи и застана до нея.

— Вещица. Централна фигура от религията им, ако това може да се каже така.

— Някаква нова религия? — попита Чарлз. — Скоро ли се е появила?

— Не. Доколкото знам, това е смесица от древни вярвания, още отпреди християнството. До размириците е била извън закона. После се разпространила из цяла Европа. Мръсна работа. При всяка нова луна правят жертвоприношения с животни. Два пъти годишно — човешки жертвоприношения. Какво може да се очаква от хора като тях?

Чарлз си припомни, че съгражданите на офицера варят непокорните роби.

— Ще видя дали мога да направя нещо с джипа…

Офицерът приседна върху мократа трева.

— Каква полза? — промърмори уморено. — Дори и да тръгне отново. Дори и да се върнем в базата. Те ще искат да те убият. Може да искат да убият и мене, след като са убили баща ми — той опита да се усмихне. — Имаш ли някакви козове, гангстер?

— Може би — бавно отвърна Орсино. — Какво знаеш за жена на име Лий… Бенет? Работи за ОНИ.

— Доведена тук от ДАР. Златна мина, пълна с информация. Но е малко чалната. Защо те интересува?

— Има ли някакво влияние? Призната ли е за гражданин?

— Никаква е. Просто я използват от разузнаването, за да попълнят данните си за Синдик. Самата тя не може да стане гражданин, освен ако не се омъжи за такъв и не бъде натурализирана. Какво общо имаш с нея, за Бога? Познавал ли си я преди, в Синдик? Сега едва ли би могла да направи нещо за теб.

Чарлз вече не го слушаше. Беше открил причината. Ключът за възстановяване на личността на Лий Фалкаро беше клетвата за вярност и превръщането й в гражданин на Правителството, както беше станало и при него. А този ключ не беше превъртян, защото бандата пирати не искаха или нямаха нужда от жени в класата на привилегированите граждани. Една подробност от наредбите на Правителството — но такава, която би оставила Лий Фалкаро завинаги в обвивката на изкуствената й двойничка. Проверки с детектора на лъжата — да. Скополамин — да. Но за една жена няма клетва за вярност след това.

Без да бъде задействан ключът, Лий Фалкаро представляваше неексплодирала бомба в нервния център на Североамериканската флота. Как да я обезвреди?

Той обясни на офицера:

— Натъкнах се на нея в Ню Портсмут. Тя ме познаваше оттатък. Предаде ме…

Наведе се над локвата и жадно отпи. Водата малко притъпи пристъпите на глада.

— Ще се опитам да оправя джипа.

Ван Делен кимна одобрително, свлече се върху мократа трева и заспа.

Чарлз извади скъсания щифт от предавателната кутия и го замени. Блокирал двигател, помисли си презрително. Офицер, а не може да определи дали двигателят е наред. Ако някога успея да се измъкна от тук, ние ще ги изтрием от лицето на земята — или по-вероятно просто да ги отървем от техните тъпи социократи и конституционисти. Останалите може и да са по-нормални. С изключение на тези копелета, гвардейците, разбира се. Лоша работа. Да се надяваме, че ще се изтрепят взаимно.

Нещо погъделичка кръста му. Посегна да го отстрани и усети студенината на метал.

— Обърни се бавно, или ще те заколя като свиня — изръмжа басов глас.

Той се подчини. Хладният метал, опрян сега в гърдите му, беше острие на копие с формата на листо. Държеше го червенокос, червенобрад, широкоплещест гигант, чиито синьо-зелени очи бяха студени като смъртта.

— Завържи го — каза някой. Друг полугол мъж изви китките му зад гърба и ги свърза с въже.

— Спъни му краката — гласът беше женски. Някакво въже или сухожилие беше завързано около глезените му; между двата края оставаха свободни 50–60 сантиметра. Той можеше да ходи, но не и да тича. Гигантът отдръпна копието си и отстъпи настрана.

Първото нещо, което Чарлз видя, беше че лейтенант Ван Делен от Североамериканската флота беше спасен завинаги от своите съмнения и терзания. Бяха го проболи и заковали към земята, докато спеше. Чарлз се надяваше поне да не е усетил болка. Сигурно беше така. Силата на удара на широкото острие на копието трябва да е била страхотна. Второто което видя, беше гъвкаво и буйно момиче на около двадесет години. То нежно извади животинския череп от косата на мъртвата вещица и го привърза към червенокосата си глава. Това явно бе религиозен акт с голямо значение, ако се съди по въздействието което оказа върху шестимата диваци. В момента когато постави черепа на главата си, те инстинктивно се отместиха крачка-две, и сведоха глави към нея. Без съмнение тя вече беше на власт.

Вещица, помисли си Орсино. „Било е тайно движение, докато не са започнали размириците… Мръсна работа… човешки жертвоприношения два пъти годишно.“

Момичето се приближи към него и, както при завъртане на калейдоскоп, групата се разпадна и образува нова фигура. В центъра й отново бе тя. Чарлз си помисли, че никога не бе виждал лице, върху което така ясно да е изписано съзнанието за собствената му власт. Дребен, незначителен владетел на варварско племе, тя се държеше, като че ли беше императрица на вселената. Дори едрата сива въшка, която пълзеше от косата към челото й, не можеше да развали това впечатление. Носеше омазаната животинска кожа, като че ли беше царствен плащ. Това допълваше лудостта или безграничната религиозна власт. А очите й не бяха очи на луда.

— Ей, ти — студено каза тя, — как са джипът и картечниците? Могат ли да се използват?

Той се засмя нервно на тези думи, излезли от устата на принцеса от каменната ера. Вдигнатото копие го отрезви моментално.

— Да — отвърна, — да, госпожице.

— Покажи на хората ми как работят — каза момичето и клекна на тревата.

— Моля, но може ли преди това да получа нещо за ядене?

Тя кимна безразлично и един от мъжете препусна през храсталака.

С развързани ръце и лице, омазано с лойта от парчето еленско месо, което бе изял, Чарлз посвети деня на обучението на шестимата диваци в конструкцията, частите, поддръжката и работата с джипа и 50-калибровата картечница.

Те учеха без капчица любопитство. Със същия успех би могъл да им каже, че в пълнителя има малки зелени човечета, които се разгневяват, когато ги закачат със спусъка, и изритват куршумите с малките си крака. Горе-долу се научиха да палят, управляват и спират джипа. Горе-долу се научиха да зареждат, да се целят и стрелят с картечницата.

По време на уроците момичето седеше абсолютно неподвижно, първо на сянка, след това припичайки се на слънце, след това отново на сянка. Но слушаше през цялото време. Накрая каза:

— Повтаряш им едно и също. Това ли е всичко?

Чарлз забеляза, че копието беше насочено към ребрата му.

— Има още много — забързано отвърна. — Но ще ни трябват месеци, за да го научат.

— Сега те могат да си служат с колата и картечницата. Какво повече трябва да знаят?

— Ами, какво трябва да направят, ако нещо се повреди.

Тя каза с вид на опитен професионалист:

— Когато нещо се повреди, се започва отначало. Това е всичко, което може да се направи. Когато приготвям смъртоносно вино за остриетата на копията и то не убива, то е защото нещо не е било както трябва — или дума, или знак, или ненавреме откъснато растение. Единственото, което може да се направи тогава, е да се приготви отново отровата. С натрупването на опит човек започва да прави по-малко грешки. Така ще бъде и с мъжете, когато работят с джипа или картечниците.

Тя кимна незабележимо към един от воините и той вдигна копието си.

— Недей — извика Чарлз. — Ти нищо не разбираш! Това не прилича на твоите магии! — Той се беше изпотил, въпреки следобедния хлад. — Трябва да има някой, който да знае как да поправи джипа и картечниците. Ако те се повредят, ще си останат развалени и колкото и да се започва отначало, няма да се оправят сами и да тръгнат.

— Добре, тогава го вземаме с нас — кимна момичето.

Чарлз беше разкъсан между чувството на облекчение и учудването от нейната реакция. Той разбра, че никога, буквално никога, не беше виждал човек, който да признава грешката си по толкова естествен начин. Нямаше колебание, нямаше неохота в гласа, нямаше и следа от неудоволствие, изписана върху лицето. Просто тя беше казала: „Добре, вземаме го с нас.“ — Като че ли беше върнала току-що отминалия момент, коригирайки своето противопоставяне на идеята, и после бе пуснала времето отново да тече. Тя не беше човек, който може да спори със самия себе си. Тя знаеше точно коя е и какво представлява…

— Ох! — извика задушавайки се Чарлз. Двама от копиеносците с мрачни лица сръчно нанизаха недодялан хомот около врата му — две млади фиданки, дълги около метър и половина. Двата им края бяха свързани със сухожилия, като възлите бяха извън обсега на ръцете му. Между тях бяха препречени две къси пръчки, така че да има място около врата му. Очите му изскочиха, когато копиеносците стегнаха китките му към подрязаните пръчки. Момичето се изправи с грациозно движение, поразително след деня, прекаран в неподвижност, и ги поведе по пътя. От двете й страни вървяха двама от копиеносците. Другите четирима ги следваха бавно с джипа. Последен се влачеше Чарлз. Нямаше нужда някой да го охранява или подтиква. В подвижния капан часовете му щяха да бъдат преброени, ако се отскубнеше от похитителите си.

Все едно, че си вързан към тях, мислеше си той, препъвайки се през храсталака. Просто остани жив и ще можеш да надхитриш диваците. Хомотът му са закачи между две дървета, той изруга, върна се обратно, завъртя главата си и отново се помъкна след джипа.

Зората ги настигна към края на пътуването — жалко селце с плетени, измазани с кал колиби; ограда, заграждаща няколко десетки глави окаян, болен добитък; неколцина възрастни и деца. Момичето беше запазило гъвкавостта на движенията си, но копиеносците се прозяваха, докато се опитваха да застанат мирно. Самият Чарлз беше полужив, пребит от многобройните удари в дърветата и препъванията по дългия път. Със зачервени и отекли очи той наблюдаваше, докато полуголите пикльовци се рояха около джипа, а възрастните правеха поклони пред момичето — всички с изключение на една.

Това беше стара вещица със злобно лице, която изсъска:

— Виждам, сега претендираш за мощта на богинята, скъпа. Нещо случи ли се със сестра ми?

— Картечниците я убиха. Аз си сложих черепа. Ти знаеш коя съм; затова не казвай „претендираш за“. Предупреждавам те.

— Лъжеш! — извика старицата. — Ти си я убила и си откраднала черепа. Св. Патрик и св. Бриджет да разкъсат червата ти. Абадон и Луцифер да избодат очите ти!

Хората около тях се отдръпнаха в полкръг. Момичето отвърна хладно:

— Предупреждавам те за втори път.

Старицата направи неразбираем знак с пръстите си и се втренчи в момичето. Сред тълпата се понесе стон, някои закриха очи и се обърнаха настрана, а едно дете се свлече на земята.

Гласът на момичето с черепа на темето прозвуча като че ли от хиляди години разстояние:

— Това е третото предупреждение; повече няма да има. Червеят вече гризе гръбнака ти. Личинки плуват в очите ти. Червата ти се превръщат във вода, сърцето ти пърха като сърце на птица; скоро вече няма да бие.

Зловещата клетва разпръсна зяпачите, които побягнаха, пребледнели и се опитваха да запушат ушите си с ръце. Само старицата стоеше като вкоренена в земята. Чарлз, който слушаше безучастно монотонните слова на клетвата, не се изненада, когато старата вещица се свлече, покосена от нея. Преди няколко месеца друга една магьосница беше сторила същото и с него, наистина, подпомогната от „Секонал“-а.

Хората се връщаха един по един обратно, мърморещи и жалки. Първо подритна тялото на победената претендентка едно момченце. То отправи към младата вещица стеснителен поглед, който казваше: „виж-колко-лоялен-съм-аз“. Другите го последваха в ухажването, докато тя гледаше безучастно. Когато истерията достигна връхната си точка и тялото на земята бе превърнато в купчина кървави парцали, Чарлз се обърна — беше му зле, но не можеше да спаси ушите си от безумните крясъци.

Само остани жив и ще можеш да надхитриш тези диваци, повтаряше си отчаяно. Беше започнал да разбира, че тези диваци живееха по тъмни и страшни закони, много по-трудни за усвояване от префърцуненостите на Синдик или коварното грубиянство на Правителството.

Един ритник го изправи на крака. Копиеносецът изсумтя:

— Ще те водя при Кенеди. Сигурно го познаваш.

— Не.

— Не? Ти идваш от Питсмут, той също идва от Питсмут. Как така не го познаваш? — И той подозрително се намръщи.

— Добре, добре — изръмжа Чарлз, — може и да го знам. Би ли махнал това от врата ми?

— По-късно — той закара Чарлз до малка, нескопосана постройка от дървени трупи, от която излизаше пушек и кънтяха неравномерни удари по метал. След това свали хомота от врата му, търколи настрана големия камък от дупката, служеща за врата, и го набута вътре.

Помещението беше около два на три метра, със стени от тридесетсантиметрови трупи. Светлината беше много слаба, но не и миризмата. Няколко дупки в стените позволяваха да влиза малко въздух. Виждаше се отходна яма, открито каменно огнище и до него гол кафяв мъж с гъста коса и буйна брада.

Чарлс се почеса по врата и попита несигурно:

— Ти ли си Кенеди?

Мъжът го погледна и след дълга пауза изкряка:

— Ти от Правителството ли си?

— Да — отвърна Чарлз, и в сърцето му проблесна надежда. — Благодаря на Бога, че ни сложиха заедно. Има джип, който докараха с мене, с бензин в резервоара, достатъчен за много мили. А също и картечница. Ако изиграем правилно козовете си, двамата заедно можем да се измъкнем…

Той спря обезсърчено. Кенеди се беше обърнал към огнището и малкия огън в него и започнал да удря по нажежено до червено метално парче. Наоколо се търкаляха върхове на копия и стрели — на различни етапи от тяхното изработване, пили и брус.

— Какво става? Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува — отвърна Кенеди. — Но ние трябва да започнем от самото начало. Ти говориш прекалено общо — гласът му беше мек, но укорителен.

— Прав си. Разбирам, че си правил един-два опита самичък. Но сега, когато сме двама, какво предлагаш? Можеш ли да караш джип? Можеш ли да стреляш с картечница?

Мъжът пъхна парчето метал в сърцето на огъня, вдигна един почернял връх на копие и започна да оформя острието му.

— Да се върнем към същността на нещата — рече той извинително. — Какво е бягството? Да се преместиш от едно нежелано място на друго, желано, като се противопоставяш и неутрализираш неща или хора, зле настроени към тази промяна. Но аз не съм съвсем конкретен, нали? Да речем тогава, че бягството за нас е измъкването ни от относително нежелано място и преместването ни на друго, относително желано, като при това се противопоставяме на аборигените и ги неутрализираме — той остави настрана пилата, взе бруса и започна да изглажда с него блестящия метален ръб на новото острие. Погледна го с доволна усмивка и продължи: — Какъв е планът ти?

— Хубав — измърмори Чарлз.

Лицето на Кенеди се озари от безумна гордост и той заповтаря:

— Хубав, хубав, хубав… — после се отпусна на земята, притиснат от почти физическата тежест на депресията.

Дългоочакваният съюзник беше луд за връзване.