Синдик

XVIII.

Чувстваха се прекалено зле от бензиновите изпарения, за да могат да държат сметка за изминалите часове и дни. От време на време им носеха храна, но и тя имаше вкус на авиационен бензин. Не можеха да се отърват от главоболието, пулсиращо зад очните им ябълки. Когато Лий започна да повръща спазматично, без да спре, Чарлз заудря с юмруци по вратата, викаше, а гласът му отекваше в продължение на часове из металното отделение.

Накрая някой дойде. Когато вратата се отвори светлината заслепи очите му.

— Някаква неприятност? — ухилено запита Ригън.

— Мис Фалкаро може би умира — отвърна Чарлз. Той самият усещаше собственото си гърло като надрано с обущарска пила. — Не е необходимо да ви обяснявам, че животът ви не би струвал и пукната пара, ако тя умре и това се разбере в Синдик. Тя трябва да бъде преместена и да й се окаже медицинска помощ.

— Такива заплахи от един мърльо? — Ригън беше изумен. — От твоите собствени твърдения знам, че Синдик е просто морал или общност на уважаващи се хора, но не и страховита организация. Да, тук имаше поставен микрофон. Още една причина да се чувствате неудобно. Сигурно ще сте благодарни да узнаете, че смятам по-голямата част от вашите разговори за глупост. Както и да е, дамата няма да ни е от полза мъртва, а сега сме в открито море, на път за езерото Мичигън. Предполагам, няма да има вреда, ако ви преместим. Вдигни я! Ще ти позволя да вървиш напред — и ще ти напомня, че може да не съм, както казва дамата, отличен играч на поло, но много ме бива с пистолета. Хайде, мърдай!

Чарлз усещаше, че не може да помръдне краката си, но не биваше да показва слабост пред Ригън. Трябваше да опита. Като се клатушкаше, той подхвана Лий през раменете и тръгна към вратата. Ригън галантно се отмести встрани и ги упъти:

— Право напред и нагоре по стълбите. Давам ви собствената си каюта. Скоро ще пристигнем. Все ще се оправя.

Чарлз я пусна върху разкошното легло на малка, но пищно обзаведена каюта. Ригън подвикна на един моряк и на някакъв офицер, който пристигна с чанта с лекарства.

— Направи каквото можеш за нея — нареди Ригън на офицера, а на моряка извика: — Само ги наблюдавай. Не трябва да пипат нищо. Ако ти създават неприятности, свободен си да ги понадупчиш малко. — И напусна каютата като си подсвиркваше.

Офицерът се помота с нещастен вид около чантата с лекарствата и се опита да печели време, като се зае да попива потта от лицето и врата на Лий. Морякът ги наблюдаваше безучастно. Беше висок около метър и осемдесет и не личеше да е прекарал дни наред, дишайки бензинови пари. Ударите, биещи зад очите на Чарлз, като че ставаха все по-силни от чистия въздух. Той се стовари върху един стол и изграка:

— Докато се опитваш да откриеш нещо за повръщане, мога ли да получа шепа аспирин?

— А? За тебе не ми е казано нищо. Ти си бил с нея, нали? Предполагам, че мога да ти дам. Ето — той изсипа дузина таблетки в ръката на Чарлз. — Ей, ти, донеси му чаша вода.

Морякът донесе чаша вода от банята и Чарлз глътна няколко таблетки. Офицерът, който до този момент разлистваше някакъв справочник, се обърна към Чарлз:

— Да си наясно с лекарствата?

Съсредоточената болка постепенно започна да се разсейва из цялата му глава, вече по-размита и не така мъчителна. Страшно му се спеше, но отвърна:

— Опитай нещо подсилващо. Не зная — морфин, кураре?

Офицерът се разрови из брошурата:

— Няма нищо за повръщане — отвърна. — Но препоръчват кураре за мускулни спазми и мисля, че точно това ни трябва. Липоидна суспензия за постепенно въвеждане, за да има достатъчно време за спадане на дразнението. Все едно, не мога да я убия, ако внимавам с дозата…

През полуотворените си клепачи Чарлз видя как ръката на Лий Фалкаро се протяга към чантата с лекарства зад гърба на офицера. Морякът понечи да се обърне към леглото и Чарлз скочи на крака. През главата му отново профучаха мълнии, но той направи опит да се отправи към тоалетната. Морякът го хвана за ръката:

— Чакай, чакай! Къде си тръгнал?

— Още една чаша вода…

— Аз ще ти донеса. Чу ли какво казах!

Чарлз притихна. Когато отново отвори очи, ръката на Лий лежеше неподвижна край тялото й, а офицерът за трети път сверяваше дозата в брошурата и съдържанието на опаковката подкожен спрей. После въздъхна и се обърна към Лий:

— Дори няма да го усетиш. Отпусни се — провери отново съдържанието на флакона и дозата в брошурата. Вкара спринцовката под кожата на Лий и отвори клапана на спрея. Той изсъска за момент и Чарлз разбра, че микроскопичните частици сега навлизат под кожата на Лий, но бавно, така че нервите да не усетят шока.

Чашата му с вода пристигна и той жадно я надигна. Офицерът прибра спринцовката, затвори чантата с лекарствата и ги погледна доста неуверено:

— Това би трябвало да свърши работа. Ако, хм, ако нещо се случи, ще опитам с друго. Може би морфин.

Той си тръгна и Чарлз потъна в стола. Болката поспадна и започна да го наляга дрямка. „Още не“ — помисли си. Тя отмъкна нещо от чантата. Обърна се към моряка:

— Мога ли да се поизмия?

— Давай. Можеш да използваш банята. Само без номера.

Морякът се облегна на рамката на вратата, като наблюдаваше последователно ту Чарлз до мивката, ту Лий върху леглото. Чарлз свали дебел слой грес и мръсотия от себе си и след това занесе няколко влажни кърпи до леглото. Спазмите на Лий отново се изостряха. Докато я миеше, тя успя да се усмихне и му хвърли многозначителен поглед.

— Женени ли сте? — попита морякът.

— Не — отвърна Чарлз. Тя леко повдигна дясната си ръка към кърпата. Докато я търкаше, усети малък цилиндричен предмет да преминава от нейната в неговата длан. Плъзна го в джоба си и приключи с миенето.

Офицерът отново се отби с кутия мляко.

— По-добре ли сте, мис?

— Да — прошепна тя.

— Опитайте да изпиете това. — Неизмеримо доволен от успешното си лечение, той седна до нея, подавайки й по глътка от млякото. (То си оставаше там, тя не го гълташе, или го гълташе?) Тръгна си, плещейки глупави съвети за здравето й. Междувременно Чарлз беше разгледал плячката на Лий: спринцовка под налягане с етикет „morphine sulfate sol.“. Беше пълна и готова. Отчупи предпазната капачка и зачака своя шанс.

Той дойде, когато Лий направи знак и с немощен глас повика моряка до леглото. После зашепна толкова неразбрано, че пазачът се наведе, за да чува думите. В следващия миг Чарлз изпразни спринцовката в опънатото седалище на панталоните му. Той се почеса неволно и каза на Лий:

— Що не говориш по-високо, мис… — След това се сгърчи и със стъклен поглед се срути на пода, дрогиран до козирката.

Лий приседна на леглото.

— Страничният люк — каза тя.

Чарлз отиде до люка и се зае с ключалката. Отвори я и алармата зазвъня, огласяйки целия кораб. Едва сега забеляза тънката като косъм прекъсната жичка.

Отвън прогърмяха стъпки и се чу мазният глас на Джими Ригън:

— Чакайте, проклети глупаци! Ей, вие, там вътре — всичко наред ли е? Да сте пипали нещо?

Чарлз запази мълчание и кимна с глава към момичето. После взе един стол и застана до вратата. Мазният глас продължи с неразбрано мърморене — и вратата се отвори с трясък. Чарлз стовари стола с убийствен удар и с единственото опасение, че не е достатъчно тежък.

Беше Ригън, с изваден пистолет. Бе било Ригън. Черепът му бе размазан преди още да разбере какво става. Чарлз се чувстваше като че има на разположение всичкото време на света. Вдигна пистолета и го изпразни в коридора. Петнадесетте изстрела прозвучаха като тържествен поздрав. Ригън, в своята суетност, беше носил два пистолета. Чарлз прибра и втория и повика Лий.

Докато тичаше по прочистения коридор, чувстваше, че тя го следва, надолу по стълбата, обратно към складовото помещение, в което бяха заключени. По стените мигаха червени светлини, алармиращи за опасност. Минаха през боядисана в червено преграда, по която имаше накачени множество клапани и уреди. Чарлз се обърна и стреля три пъти напосоки в нея. Последният изстрел беше погълнат от взрив и остро свистене на пара. Докато продължаваха да тичат, около тях се стовариха разкъсани тръби и парчета метал.

Отпред изскочи някой и се развика панически.

— Какво по дяволите е това, Мак? Какво избухна?

— Къде е помещението на реактора? — запита Чарлз и ръгна пистолета в гърдите му. Мъжът се задави и посочи.

— Заведи ме там. Бързо!

— Вижте какво…

Чарлз му обясни набързо къде и как ще бъде застрелян. Човекът пребледня и ги поведе надолу по коридора към помещението на реактора. Когато влязоха в командната кабина, трима мъже в бели комбинезони и с надменния вид на специалисти ги изгледаха втренчено.

Най-възрастният се намръщи:

— Мога ли да ви попитам, какво правят членове на екипажа в…

Лий трясна вратата зад гърба си и каза:

— Включете алармата за радиационна опасност!

— Как не! Вие трябва да сте двойката, която…

— Включете алармата за радиационна опасност! — тя грабна един пергел от плота и се приближи към техника със заплашителна физиономия. Двете остриета се насочиха точно в очите на човека и Лий повтори:

— Включете алармата за радиационна опасност.

Никой в стаята, включително и Чарлз, не се усъмни дори за миг, че остриетата на пергела ще потънат в очните ябълки на техника, ако той откаже.

— Направи каквото казва, Уил — измънка той, а погледът му се кръстоса върху пергела. — За бога, направи каквото казва. Тя е луда.

Като наблюдаваше внимателно Чарлз и пистолета, един от мъжете се придвижи към червената ръчка и я свали надолу. Железобетонната преграда се вдигна и откри камерата. Воят на стандартния предупредителен сигнал за радиоактивна опасност се разнесе печално по целия кораб.

— Изхвърлете активната маса от реактора — каза Чарлз. Очите му търсеха изхода и го намериха — боядисан в червено люк, стандартен за подобно помещение.

Техникът застена:

— Не можем да направим това! Не можем да направим това! Торий за милиони долари, със стотици години живот. Имайте сърце, сър! Ще ще ни обесят!

— Могат да го извадят от морето — отвърна Чарлз. — Изхвърлете го.

— Изхвърлете горивото — повтори Лий. — Тя не беше помръднала.

Очите на старшия техник бяха все още зад остриетата на пергела. Той изплака:

— Изхвърлете го.

— Добре, шефе. Помни, че отговорността е твоя.

— Действайте — стенеше главният.

Техникът превключи нещо върху контролния панел. След миг постоянният грохот на турбините секна и палубата на кораба престана да вибрира под краката им.

— През люка, Лий — извика Чарлз и се хвърли след нея в зейналия овален отвор. Попадна в нещо като подводен звънец без дъно, прикрепен към корпуса на кораба. По стените бяха завинтени блестящи скоби, водещи под водата. Той пусна пистолета, пое няколко пъти дълбоко въздух и заслиза. От Лий нямаше и следа.

Отблъсна се в тъмната вода настрани от кораба. Можеше да бъде и по-лошо. Вниманието на екипажа щеше да бъде ангажирано с пожара, алармата за радиационна опасност и мъртвия им шеф, така че едва ли щяха да тръгнат да търсят две мяркащи се над водата глави.

Той се показа на повърхността и заплува, без да се обръща към кораба. Черната му коса щеше да се вижда по-трудно, отколкото бялото му лице. Пък и ако трябваше да получи залп от куршуми, предпочиташе да не разбере за това предварително.

За момент пред себе си видя русата коса на Лий да се носи по вълните и да изчезва. Пое си дълбоко дъх, гмурна се и заплува под водата към нея.

Когато отново се показа над повърхността, огромни пламъци осветяваха небето и черният пушек от горящия бензин изпълваше въздуха. Гмурна се отново и този път успя да хване Лий. Лицето й беше мъртвешки бяло, а очите й — празни. Не можеше да разбере откъде взима сили. Зад тях трещяха огнени фойерверки и виеше сигналът за радиоактивна опасност. Пред тях се мержелееше брегът.

Чарлз хвана голата й ръка, прехвърли я през врата си и заплува към брега. Дробовете щяха да се пръснат в гърдите му, а мракът наоколо го притискаше към дъното. Той едва вдигаше натежалата си от умора ръка и загребваше водата като че ли всеки удар щеше да бъде последен, но по някакво чудо все намираше сили за още едно загребване.