Синдик

XVI.

Беше влажна, забулена в мъгла утрин. През нощта писецът на автопилота беше изчертал тънката си червена линия по 30-ия меридиан. Почти половината от пътя, помисли си Чарлз Орсино, като разтъркваше сънено очите си. Но за последните четири часа линията беше права като струна. Проклетото момиче трябва да е заспало на вахтата си. Той се взря в нея през илюминатора и отвори дажбата си. Лий го поздрави разсеяно:

— Добро утро.

Чарлз преглътна полусдъвкано парче шоколад и се задави. Протегна се за вода и откри, че резервоарът на йонно-обменния пречиствател е празен.

— По дяволите — изръмжа, — защо не си заредила това, след като си го изпразнила? И защо не си криволичила през нощта. Ти си съвсем безотговорна.

Хвърли ведрото през борда, издърпа го и наля морска вода в апарата. Мърмореше си, че сега трябваше да минат поне двадесет минути, преди да се събере достатъчно вода за пиене.

— Почакай за момент — Лий твърдо се обърна към него. — Нека да си изясним нещата. През нощта не съм ползвала вода, така че не съм имала повод да заредя колоната. Ти трябва да си изпил последната вода докато си вечерял. А колкото до криволиченето, нали каза, че трябва първоначално да се движим право напред, а след това да ги объркваме. Реших, че последната нощ по нищо не се различава от останалите — тя го гледаше с очакване.

Чарлз отпи малка глътка от резервоара, забавяйки отговора си. Да, наистина, той мислеше да зареди апарата след вечеря. И той самият й беше наредил да държи постоянен курс за няколко часа през нощта… Съвсем официално й отговори:

— Права си и за двете неща. Извинявам се.

Отхапа от нещо, което имаше вкус на кекс от фъстъчено масло, втвърдено под налягане.

— Това не е достатъчно — отвърна момичето. — Не искам сега да ми се извиняваш, а след това да се мръщиш и чумериш заради нещо друго. Всъщност съвсем не харесвам поведението ти.

— О, не го харесваш, така ли? — сърдито отвърна той. Мразеше нея, света и самия себе си заради глупавия неадекватен начин на завръщането; грубо и недодялано изплю гадната хапка през борда.

— Не. Не го харесвам. Сериозно съм обезпокоена. Страхувам се, че второто „аз“, което получи не е изчезнало напълно след полагането на клетвата. Действаш ирационално и противоречиво.

— А какво ще кажеш за себе си? — изстреля той. — Ти също имаше втора самоличност.

— Така е. Това е другата причина, поради която ме притесняваш. Откривам у себе си желания и импулси, чието място не е там. Но изглежда, че се справям по-добре от теб с прикриването им. Ние се караме непрекъснато и сме на различни позиции през цялото време, откакто ти и Марта ме измъкнахте. Не би трябвало да е така, освен ако аз не допринасям за това напрежение.

Тя фиксира щурвала, направи крачка-две назад и каза с професорски тон:

Никога не съм имала проблеми в общуването си с хората. Възниквали са различия, разбира се. Понякога съм си позволявала да показвам характер и да се сърдя, когато е било необходимо да отстоявам позициите си. Но откривам, че ти ме притесняваш. Откривам, че по една или друга причина твоето мнение по някои въпроси е важно за мен. Откривам, че ако то се различава от моето, ми се иска да не е така.

Той остави настрана дажбата си и учудено каза:

— Знаеш ли, аз се чувствам по същия начин. И мислиш, че това е от експериментите със съзнанията ни — или от нещо друго? — той пристъпи нетърпеливо крачка напред.

— Да — с несигурен глас глас отвърна тя. — Експериментът или нещо друго. Например ти си потиснат от някакви забрани. Не си ми правил неприлични предложения, дори и само от учтивост. Не че това ме вълнува особено, но… — отстъпвайки, тя се препъна във ведрото с вода и с вик падна на палубата.

— Нека да ти помогна — повдигна я и я задържа в прегръдките си.

— Благодаря — срамежливо отвърна тя. — Не може да се каже, че техниката на създаване на новата самоличност е погрешна, но има някои присъщи ограничения… — Лий понечи да се отдръпне и той я целуна. Тя отвърна на целувката и каза още по-срамежливо — или може би е от химикалите, които използвахме… О, Чарлз, какво те спираше толкова дълго?

— Не зная — мрачно отвърна той. — Ти си доста встрани от моята класа. Аз съм обикновен бирник в един нюйоркски полицейски район. Нямаше да съм дори и това, ако не беше чичо Франк, а ти си Фалкаро. Трудно е да се помисли, че мога да се свържа с теб. Смятам, че това ме спираше, не исках да си го призная и вместо това лудеех по теб. По дяволите. Можех да преплувам разстоянието обратно до базата и да се втурна като глупак да търся Гринел, но вътре в себе си знаех отлично, че детето си е отишло и с нищо не мога да му помогна.

— От тебе ще стане психолог.

— Психолог? Защо? Ти се шегуваш.

— Не. Това не е шега. Ще харесаш психологията, скъпи. Знаеш, че не можеш вечно да играеш поло.

Скъпи! В какво се забъркваше? Какво би казал старият Гилби? Господи, трябваше ли да се обвързва с женитба на двадесет и три? Беше ли тя вече женена? Интересуваше ли се дали той е женен? Дали не беше привърженичка на многомъжието? И ако не е — докога ли? Той никога нямаше да узнае; това бяха неща, за които не се говори. Достатъчно бе да се чувства добре — нещо, за което тя не би и помислила да попита. Какво ставаше с него? Трябваше да се измъкне! Но това мина само като проблясък през съзнанието му. След това каза:

— По дяволите всичко! — и я целуна отново.

— Какво по дяволите, скъпи? — поиска да знае тя.

— Всичко. Разкажи ми за психологията. Не мога да играя вечно поло, я.

— Отричането й беше едва ли не престъпно — и необяснимо. В продължение на около век се е смятало, че психологията е страшна заблуда. Знаеш ли защо?

— Добре де — разсеяно отвърна Чарлз, играейки си с кичур от косата й. — Защо?

— Либерман — отвърна Лий. — Либерман от университета Джон Хопкинс. Той е един от привържениците на старата линия в психологията — топологичната. Не се оставяй специализираната терминология да те обърка, Чарлз, това е просто име на система. Либерман критикувал така наречената количествена школа в психологията — систематизирането на емоциите, включването на реакциите в класове и т.н. Разбил я на пух и прах, доказвайки че тя не отговаря на емоциите и реакциите на средностатистическия човек в произволно избрана популация. И тогава дошла отплатата: опитал същите експерименти с теориите от собствената си школа и открил, че и при тях липсва съответствие. Това не го уплашило; все пак той е бил истински учен. Публикувал резултатите си и после започнал хаосът. Всички — от професорите до незавършилите студенти, бойкотирали школите по психология и тази научна област останала мъртва като хиромантията в продължение на дълги години. Чудото е, че това не се е случило по-рано. Несъответствията били толкова ярки. Учебниците на по-старите школи сериозно описвали синдроми, психози, неврози, които просто не се срещат в реалния свят. И така е било винаги.

— И докъде стигнахме? — попита Чарлз. — Психологията наука ли е или не е?

— Наука е — простичко отвърна Лий. — Либерман и неговите последователи отишли прекалено далеч. Това се превърнало в някаква истерия. Експериментаторите бързали прекалено. Те погрешно разчитали резултатите, погрешно интерпретирали статистическите данни, погрешно схващали теоретичните постановки и така оборвали не твърденията на школата, а своите собствени грешки.

— Но аз винаги съм смятал психологията за шарлатания! — запротестира Чарлз, очевидно притеснен от мисълта, че човешкото съзнание може да бъде подложено на строго научно изследване.

Тя сви рамене.

— Не мога да ти помогна. Извършвахме физиологични изследвания на сензорните органи, като се опитвахме да установим по какъв начин се фокусира окото. Тогава аз се задълбах в изучаване на трудове от времето преди Либерман. Търсех някакъв ориентир в мрака. Някои неща звучаха не особено разумно, но успях да попадна на една от анкетите на населението, направени от Либерман. Старецът е грешал абсолютно. Конструкциите на количествената школа доста добре съвпадат с начина на работа на човешкото съзнание. Продължих да проверявам и школите, които са били отречени преди векове като безнадеждно погрешни. Оказа се, че едни повече, други по-малко, но всички те дават добро описание на работата на човешкия мозък. Някои от тях имат и огромна практическа стойност. Аз използвах алгоритмите на теоретичната психология за изчисляване на компонентите при теб и при мене, включително и освобождаването на старата личност. Тя работи. Разбираш ли, Чарлз? Ние сме на прага на нещо велико.!

— Кога е живял този Либерман?

— Не си спомням точните дати. Разпадането на школите става през епохата на Джон Дж. Фалкаро.

Това даваше доста добра датировка. Джон Дж. беше наследник на Рафаел, а той пък — наследник на Амадео Фалкаро, първият лидер на Синдик по време на революцията. При Джон Дж. се наслаждавали на трудно спечелената свобода. Препълнените магазини били радостно изпразвани; законите на съюзите на производителите се разпаднали; строителите работели; доларът стигнал най-високата си точка; в обращение били огромно количество пари. Това време на изобилие все още се помнеше с любов — период на ентусиазирани бунтове срещу мухлясалата схоластика; на весело пречупване на старите начини на мислене, без прекалено много упражнения на съзнанието. Всичко това беше известно.

Той се изправи. Катерът подскачаше и се мяташе по вълните доста сериозно, за първи път откакто бяха потеглили.

— Времето се разваля — каза тя. — Досега бяхме дяволски късметлии.

Той си помисли, но не го каза на глас, че би трябвало много повече да се притесняват от това, че не видяха никой да ги преследва. Североамериканската флота не би използвала ресурсите си за преследване на тяхната лодка, при положение, че се очаква влошаване на времето, което може да я потопи.

— Мислех, че сме непотопяеми?

— В общи линии, да. Ако затворим люковете, тя няма да потъне, също като запечатана бутилка. Но лодката е изградена от множество части, свързани в едно цяло. Няколко часа под ударите на вълните са достатъчни да се разпадне. Е, ако това те успокоява, парчетата също няма да потънат… Бих искал Синдик да имат флота в Атлантика.

— Съжалявам. Най-близката флота, която познавам, е тази на Моб в Големите езера и те нямат намерение да ни прибират.

Радарът примигна, втурнаха се към екрана.

— Нещо на 273 градуса, на около осем мили. Не може да се проследи. Не биха ни заобиколили, за да ни доближат отпред — той се взря на запад и му се стори, че забелязва черно петно върху сивия фон.

Лий Фалкаро вдигна бинокъла и се оплака:

— Нищо не виждам с това.

— Какво очакваш да видиш от палубата на мятаща се по вълните лодка при дължина на оптичната ос от осем мили. Чувал съм за някакви жиро-стабилизирани бинокли, но се съмнявам, че тук има нещо подобно.

Тя завъртя щурвала на 180 градуса; двамата се олюляха и се притиснаха един към друг, когато лодката се люшна в новия курс. Връхлитащите вълни ги блъскаха откъм борда и люлеенето се усилваше. Едва виждаха; бяха вперили поглед в радара. Пръските от вълните замъгляваха картината, но въпреки това след няколко минути се увериха, че обектът е променил курса си на 135. Чарлз бързо предположи каква може да е скоростта на обекта, провери тяхната собствена скорост и направи няколко сметки.

Не каза нищо, но завъртя щурвала на 225 и се върна обратно при радара. Обектът промени курса си на 145. Чарлз отново пресметна нещо и най накрая каза решително:

— Поддържат курс на приближаване към нас. Предполагам, че се изчислява автоматично от радара. Хванаха ни.

— Не може да бъде — недоверчиво рече момичето. — Ние сме по-бързи.

— Това няма значение — той отново завъртя щурвала на 180 градуса и загледа пълзящата зелена искра върху екрана на радара. — Така пътят, който трябва да изминат ще е най-дълъг. Можем само да се молим да се случи чудо. Единственият начин да използваме скоростта си е да се обърнем и да поемем обратно към Правителството — но не това искаме. Почини си и се моли, Лий. Може би ако времето се влоши, те ще ни загубят, а може и радарът им да се повреди.

Те останаха с часове заедно върху леглото, без да кажат дума, докато пръските ставаха все по-силни и лодката се мяташе между удрящите я вълни. За кратко видяха преследвача на три мили от тях — нисък, черен и грозен — преди мъглата да го скрие отново.

На свечеряване чуха наблизо победоносния рев на голямата реакторна турбина. Светлина проряза мъглата, заливайки лодката със синьо-бели лъчи. Подобният на скала черен корпус се показа постепенно отстрани и от рупора се чу рев:

— Спрете двигателите и се доближете срещу вятъра.

Лий Фалкаро прочете белите букви върху черното туловище: „Благородният Джеймс Дж. Риган, Чикаго“. Тя се обърна изненадана към Чарлз:

— Това е кораб, превозвач на руда. От флотата на Моб от Големите езера.