Синдик

II.

Слабо, привлекателно момиче влезе в една безвкусно мебелирана стая в сградата на Синдик, спорейки разгорещено с белобрад възрастен мъж с орлов нос.

— Скъпи мой дядо — започна тя с подчертано търпение.

— По дяволите, Лий, не ме наричай дядо! Караш ме да се чувствам като че ли съм вече мъртъв.

— Можеше и да бъдеш, ако се има предвид какво говориш.

— Добре, Лий — той изглеждаше несправедливо обиден.

— Не исках да наранявам чувствата ти, Едуард — тя изучаваше лицето му с присвити очи и внезапно тонът й се промени. — Послушай, стари дяволе, не можеш да ме заблудиш и за секунда. Не бих могла да нараня чувствата ти с тъпото на брадвата. Не се опитвай да ме придумаш. Това би било изпращане на сигурна смърт. Освен това имаше два инцидента.

Тя се обърна и започна да бърника един полукръгъл екран, заобикалящ намиращо се в центъра му кресло. Три синхронизирани прожектора бяха насочени към екрана.

Възрастният човек каза много меко:

— А ако не бяха те? Том МакГърн и Боб бяха добри момчета. Нямаше по-добри от тях. Щом проклетото Правителство се опитва да ни премахне един по един, нещо трябва да бъде направено. А ти изглежда си единственият човек, който е в състояние да го стори.

— Да започнем война — каза тя горчиво. — Да ги изметем от морето. Не беше ли това любимата мисъл на Дик Райнер, още откакто съм била в пелени?

— Да — потвърди умислено възрастният мъж. — И продължава да си я харесва и сега, когато си в… как им се вика на дрехите, които вие, младите момичета, носите днес. Обещай ми нещо, Лий. Ако има още един опит, ще ни помогнеш ли?

— Аз съм толкова сигурна, че няма да има друг опит — каза тя, — че мога да ти обещая. И Господ да ти е на помощ, Едуард, ако се опиташ да симулираш такъв. Казвала съм ти и преди, ще ти кажа и сега, това е почти сигурна смърт.

Чарлс Орсино се изучаваше в трикрилото огледало.

Вечерният му костюм беше нов, би искал и коланът за пистолета му да беше нов. Кобурът се намести неудобно върху бедрото му. Не беше получавал ново снаряжение от осемнайстия си рожден ден, а оттогава гърдите му бяха опънали ремъка до последната дупка. Добре, ще почака, тази вечер така и така щеше да му струва достатъчно много. Петима телохранители! Той потрепера при тази мисъл. Но се налагаше човек да се показва на подобни места, и то както трябва, иначе не си струваше.

Той изпадна в тъжен унес, въобразявайки си, че среща красиво-красиво момиче в театъра, момиче, което го намира за интересен и хубав, и при това отличен играч на поло, момиче, което по щастлива случайност ще се окаже, че е пряка наследница на Фалкаро, с големи връзки, и която би се застъпила за него…

Високоговорителят в стаята се обади:

— Лимузината е готова, г-н Орсино. Аз съм Халоран, вашият главен бодигард.

— Добре, Халоран — безразлично отвърна той, точно както беше го упражнявал в банята сутринта, и се втурна надолу.

Лимузината беше красавица, а телохранителите бяха избрани безпогрешно. Той се държеше демократично с шефа им и не чак толкова с останалите. Докато Халоран караше, Чарлз се заприказва с него за пиесата — някаква осъвременена постановка на „Юлий Цезар“. Халоран каза, че е чул добри неща за нея.

Пристигането им в преддверието на Костело не предизвика сензация. Петима бодигардове не бяха кой знае колко много, въпреки че май не бяха дошли други хора от Синдик. Дотук с бляновете за красивата наследничка на Фалкаро. Чарлз побъбри с някакъв директор от телевизията, когото познаваше слабо. Директорът му обясни, че театърът боледува, много боледува, че Хари Тримейн — този, който играе Брут — е изградил великолепен сценичен образ, но не си знае репликите.

Халоран пошушна на ухото му, че е време да заемат местата си. Телохранителят се беше запотил, но Чарлз не успя да го попита за причината. Чарлз зае място до пътеката, Халоран седна от другата страна на пътеката, а останалите — пред и зад него.

Завесата се вдигна под звуцете на „Ню Йорк — Ей Стрийт“

Първата сцена, замислена с оглед да се позволи на шугавите да престанат да се въртят на местата си и на кашлящите да се изкашлят, представляваше тримерна проекция на Таймс Скуеър, в едно със стилизирано изображение на офис на Службата за връзки с обществеността върху авансцената. Когато Цезар влезе, Чарлз се стресна, а през залата се понесе одобрителен шепот. Цезар беше представен като Френч Летур, един от мобстерите3 от старите времена — герой, смело вървял на ръба на закона. Това обещаваше да бъде интересно.

— Спокойно там! Говори Цезар.

Върху авансцената се появи гадателят — консултант по връзките с обществеността — изричащ предупреждения, презрително пренебрегвани от Летур — Цезар. Светлината на прожектора се премести към Касий и Брут в очакване на дългия, изпълнен с предзнаменования диалог. В началото Брут беше с гръб към публиката, но постепенно се обръщаше с лице към нея:

— Какво означават тези викове? Аз изпитвам страх от хората, избрали Цезар за свой император!

И тогава стана ясно, че Брут е всъщност Фалкаро — старият Амадео Фалкаро, със същите брада, орлов нос и вежди.

Добре, нека да видим. Това трябва да е някаква измъчена аналогия с Договора от Лас Вегас, когато Летур се опитвал да обедини Синдик и Моб, а Фалкаро се борел срещу всичко друго, но не и срещу краткосрочен, строго военен съюз. Чарлз почувства съжаление че Фалкаро не беше главното действащо лице, но трябваше да признае, че Тримейн играеше Фалкаро като поривист велможа, какъвто си и беше. Когато Цезар влезе отново, контрастът стана явен; Цезар — Летур беше страхливец, който не можеше да си намери място. Останалите конспиратори, въведени през първото действие, се оказаха добри момчета, свежи и сърдечни; Чарлз разбра, че всичко е наред и реши, че може да подремне. Но Касий продължаваше:

— Нему и на неговото достойнство и нашата нужда от него…

Всички са толкова лоялни, помисли си Чарлз, сподавяйки прозявката си. Съвсем като живота в Синдик, представен като версия за интелектуалци. Възвишени, коректни — танц в страната на розите. Понякога — да речем след загуба на игрището за поло — той се чудеше дали наистина добрите стари времена са били толкова възвишени и коректни. Третата година от чистката на Амадео Фалкаро трябва да е била изпълнена с кръв и унищожение. За три дена две хиляди избити, както твърди историята, бързайки да прибави, че това са били безполезни непоправими главорези, които не са могли да разберат, че предстоят времена на съзидание и организация.

Халоран докосна рамото на Чарлз:

— Антрактът, господине.

Те се придвижиха по пътеката с падането на завесата и аплодисментите, след което започна да се надига и публиката. Тогава се случи невероятното.

Халоран вървеше напред, Чарлз беше след него, обкръжен от останалите четирима телохранители. В момента, в който Халоран достигна изхода, той се обърна с лице към Чарлз, изпълнявайки странна пантомима. Секунда по-късно Чарлз разбра, че Халоран се опитва да измъкне пистолета си, заклещен в кобура.

Бодигардът отляво каза тихо „Исусе“ и се хвърли към Халоран, точно когато той беше успял да освободи оръжието си. Чу се глух изстрел от 45-калибров. Последва друг, незаглушен, на сантиметри от дясното ухо на Чарлз. Двете тела в началото на пътеката се свлякоха меко, а публиката започна да крещи. Някой с висок глас ревеше:

— Запазете спокойствие! Всичко това е част от пиесата! Не създавайте паника! Това е част от играта!

Човекът, който викаше, стигна до вратата, млъкна, видял кръвта и припадна.

Една жена започна да блъска с юмруци бодигарда отдясно на Чарлз, крещейки:

— Какво направихте със съпруга ми? Вие го убихте!

Тя имаше предвид припадналия. Чарлз едвам я откъсна от телохранителя.

Те се добраха някакси до преддверието, следвани от по-голямата част от публиката. Тримата бодигардове го държаха като в клетка. Чарлз откри, че е оглушал с дясното ухо, надяваше се, временно. Най-малката от грижите му. Халоран беше стрелял в него. Гардът Уелтфиш беше преградил пътя на куршума му. Гардът Донован беше застрелял Халоран. Попита Донован:

— Отдавна ли познаваш Халоран?

Донован, без да сваля очи от тълпата, каза:

— От две години, господине. Той бше просто едно от момчетата от пула на бодигардовете.

— Отведи ме оттук — каза Орсино. — В сградата на Синдик.

В голямата черна кола той можа да се отърве донякъде от ужаса; надяваше се времето да го изтрие напълно. Това не беше като в полото. Този изстрел беше с точно определена цел.

Лимузината измърка и се закова пред огромното туловище на сградата на Синдик, бе направена проверка и после тя се придвижи към Неограничавания вход. Асаньорът безшумно отнесе колата и пасажерите през етажите, в които се помещаваха Алкохолна администрация, Изследване и тестване на алкохола, Транспорт, Финанси и контрол, Пречистване и оцветяване, Наемане на жени, нагоре, нагоре, край отдели и подотдели, в които Чарлз никога не беше стъпвал, въпреки че беше член на Синдик, докато спря автоматично на етаж с табела:

„Задължително подчинение и връзки с обществеността“

Беше 9 часа и 45 минути вечерта; Ф. У. Тейлър трябваше да бъде вътре и да работи. Чарлз каза:

— Почакайте тук, момчета — и промърмори кодовата фраза за отваряне на вратата. Тя изщрака и се отвори.

Ф. У. Тейлър диктуваше като картечница в един микрофон. Изглеждаше уморен като куче. Лицето му се смръщи, когато Чарлз влезе, но след това се ухили от удоволствие.

— Чарлз, момчето ми! Сядай! — Той изключи апарата.

— Чичо — започна Чарлз.

— Беше толкова мило от твоя страна да се отбиеш. Мислех, че си на театър.

— Бях, чичо, но…

— Сега преработвам новото издание на „Организация, символизъм и нравственост“. Никога не би се сетил кой ме вдъхнови!

— Сигурен съм, че не мога, чичо. Чичо…

— Старият Торнбъри, президентът на Националната банка „Чейс“. Той имал дяволското нахалство да откаже кредит на младия МакГърн. Банкери! Няма да повярваш, но хората сами са ги молели да поемат собствеността им, да ограничават доходите им, фактически да ги заробват. Хората сами са търсели това. Както са търсели скъпи напитки, тютюн и други луксозни стоки, чисти жени и възможност да спечелят състояние — все неща, които нашите прадеди са им осигурявали. Нашите деди са били презирани по това време, сам знаеш. Наричали ги престъпници, само защото разпространявали стоки и услуги на цени, които хората са могли да си позволят.

— Чичо!

— Мълчи, момче, знам какво ще кажеш. Хората не могат да бъдат мамени вечно! Ако около тях е имало достатъчно реклама и ограничения, тяхната мощ е растяла. Хората са търсели свобода на избора. Фалкано и неговите хора се вдигнали и ги повели към Синдик и Моб, а те изтласкали държавните органи и Правителството в морето.

— Чичо Франк…

— Откъдето то все още рискува отвреме навреме да досажда на нашите крайбрежни градове — продължаваше Ф. У. Тейлър, разгорещен от темата. — Трябваше да видиш как плаче горкият старец. Последният от банкерите на старото време. Те получиха това, което заслужаваха. Сами си го докараха. Те постигнаха ненамеса от страна на Правителството в частните инициативи, която имаше ефект за известно време, докато не започнаха да се бъркат. Търсеха протекционни тарифи, опрощаване на данъците, субсидии — регулиране, регулиране, винаги регулиране на околните. Но имаше толкова много банкери, че всеки един от тях се явяваше противник на някой друг. Насилието нарастваше и Правителството загуби обществената си подкрепа. Те имаха нещо, наречено обществен дълг, нещо което няма да седна да ти обяснявам, но ще ти кажа само, че беше написано на хартия и неимоверно вдигаше цените на всички стоки. Вярваш или не, те не се сетиха просто да изхвърлят листчето хартия или да задраскат написаното върху него. Те го оставиха да действа до момента, в който обикновените хора вече не можеха да си позволят много от хубавите неща в живота.

— Чичо…

Един перископ предпазливо разкъса набраздената водна повърхност край Сии Айлънд, Джорджия. На другия край на перископа бяха слабият като хрътка капитан Ван Делен от Североамериканския морски флот и дебелият дребен командор Гринел.

— Можеш да я докараш малко по-близо, Ван — каза меко Гринел.

— Това упражнение няма да ти причини сериозни телесни увреждания — отвърна Ван Делен. Гринел беше доста близък с двама адмирали и обикновено Ван Делен се отнасяше с него много деликатно, въпреки че го ценеше. Но това беше неговият кораб и никой, бил той и служител на разузнаването, не можеше да го учи какво да прави.

Гринел се усмихна мило на закачката.

— Бих го нарекъл камуфлаж — каза той, потупвайки корема си, — но ти ме познаваш прекалено добре.

— Няма да имаш проблеми с това море — подхвърли деловито Ван Делен. Той се мъчеше да се сети за някоя подходяща фраза, с която да покаже, че оценява опасността, в която се впускаше Гринел без никакви други средства, освен бърза мисъл, „вълшебен“ пръстен, и чифт револвери. Но всичко, което се въртеше в главата му, беше: Благодаря на Господа, че се отървавам от този проклет малък социократ. Той би ме убил някой ден, стига да има възможност и нулеви шансове да бъде открит. Благодаря на Господа, че съм конституционист. Ние не се занимаваме с такива неща — или може би се занимаваме? Никой никога нищо не ми казва. Скапан водач на подводница. А този малък проклетник ще стане адмирал един ден. Но и моето момче ще бъде адмирал. И то е умник като майка си.

Гринел се усмихна и каза:

— Сега е моментът, нали?

— Моля? — попита Ван Делен. — О, да, разбирам. Ей, Чък! — повика моряка. — Разпечатай капсулата на командира. Предай да се приготви за издигане.

Командирът се намести, пухтейки, в капсулата и изръмжа на отговарящия за склада:

— Сигурен ли си, че това нещо е току-що разпечатано? Вече изглежда лепкаво.

— Видях да го разпечатват със собствените си очи точно преди три минути — отвърна нахакано морякът. — Ще става все по-лепкаво, ако продължаваме да дрънкаме. Имате — той погледна към хронометъра си — още седемнадесет минути. Хайде вече да ви затварям.

Командирът се сви на кълбо, отправяйки последен поглед към лицето на дърдоркото, което вече беше запомнил завинаги. Люкът щракна. Някой ден, някой щастлив ден, този нахал ще съжалява за думите си. Той даде знак че е готов на Ван Делен, който махна леко и се усмихна едва-едва. Трима души от екипажа заключиха капсулата и я нагласиха за изстрелване.

Бум!

Капсулата се стрелна през люка и изскочи на повърхността. Цветът й автоматично се промени до цвета на околната вода. Гринел побутна лоста за управление, като го насочи към брега и завъртя манивелата на витлото. Трябваше да бърза; капсулата — кормилото, манивелата, маховикът и всичко останало — щяха да се разтворят след около петнадесет минути. Неговата работа беше да стигне до брега, преди това да се случи.

На брега той щеше да бъде на практика свободен агент с максимални пълномощия и най-общи задачи до 15 януари. След това задачите му щяха да станат по-конкретни.