Синдик

III.

Чарлз Орсино се гърчеше на стола.

— Чичо — молеше се.

— Да — злорадстваше Ф. У. Тейлър, — наричаха стария Амадео и неговите хора престъпници. Наричаха ги контрабандисти, когато доставяха алкохол на хората, без да ги е грижа за държавния дълг или високите данъци. Наричаха ги черноборсаджии, когато продаваха евтино масло на Юга и евтин маргарин на Севера. Наричаха ги измамници, когато продаваха изгодно цигари и билети за обществения транспорт. Наричаха ги пирати, когато изтръгваха стоки от гърчещата се под ударите на инфлацията верига от посредници и ги доставяха на разумни цени на потребителите. Те бяха престъпниците. Банкерите бяха стълбовете на обществото. Сега тези банкери, които властваха над народите, чиято дума се приемаше за „глас свише“, които смятаха, че само луд би допуснал да загуби доверието им, продукт на своето време — може би най-добрият който то е могло да създаде…

Отец Амброзиус оглозга парче солена херинга, избърса ръцете си, разрови се из боклуците в сандъка и измъкна гъше перо и лист пергамент. Енергично разтърка с гъба, напоена с оцет, написаното на пергамента и със задоволство установи, че то се изтрива лесно, оставяйки чиста повърхност, върху която би могъл да нахвърли бележки по проповедта си. Отряза перото и го цепна, докато чакаше пергаментът да изсъхне, питайки се небрежно какво ли всъщност е изтрил. (Това беше последното оцеляло копие на „Аналите“ на Тацит, VII, i-v.)

А сега на работа. Проповедта трябваше да бъде изнесена в Неделята на Шестдесетница, началото на тържествата за Велики пости. Умът на отец Амброзиус се луташе в търсене на думите. Велики пости… солена херинга… покаянието… смъртните грехове… алчността… лихварството… неплатените такси за запазените места в църквата… дебелоглавият млад сър Балдуин и порутеният замък на хълма… солена херинга сега и per saeculae saeculorum (во веки веков), освен ако сър Балдуин не си плати запазеното място в черквата.

В този момент сър Балдуин влезе наперено в килията. Отец Амброзиус благовъзпитано се надигна и промърмори с известна неискреност:

— Pax vobiscum. (Мир вам).

— А? — запита сър Балдуин, а глуповатите му сини очи се изцъклиха, когато погледна зад гърба си. — О, имаш мене предвид, отче. Знаеш, не е добре да говориш с мене на латински. Аз говоря езика на крал Норман. Искам да кажа, ако е достатъчно добър за Негово Височество Ричард, то е достатъчно добър и за мене, нали така? Сега, с какво мога да ти бъда полезен, отче?

Отец Амброзиус меко му напомни:

— Вие дойдохте да ме видите, сър Балдуин.

— А? О, да. Така е. Бях на лов за елени, отче, и след като цяла сутрин преследвах един, накрая го изпуснах, та искам да знам, кой точно е светията, когото мога да помоля за помощ в неприятност като тази? Искам да кажа, че тъкмо ми се щеше да покажа на приятелчетата колко ме бива, а животното взе че ни се измъкна. Не ме разбирай погрешно, отче, те са добри момчета и няма да ми се присмиват, но приказката си върви и може да ми излезе име, а това не е добре, нали? Затова ми кажи като на приятел, кой от светците е най-подходящ да нареди нещата по най-добрия за мене начин?

Отец Амброзиус потисна желанието си да се захили, замисли се и каза:

— Св. Хуберт, вярвам, се интересува от лов на елени.

— Точно така, отче! Точно св. Хуберт. Хуберт, Хуберт… Няма да го забравя — имам един братовчед Хуберт. Не съм го виждал от години, дъртака му с дъртак. Пиячката сигурно го е съсипала — той и преди не можеше да язди коня си на лов по цял ден. Горкото момче. Добре, тръгвам си… о, не, имаше още нещо. Да речем тази неделя да отслужиш една света служба срещу лихварството, а? Това момче от селото, златарят, е адски нагло. Твърди, че трябва да му дам Фелоуфилд. Четиридесет акра, и има нахалството да ми каже, че те вече не са мои. Бъди приятел, отче, хвърли му няколко зверски погледа от амвона, за да разбере кого имаш предвид, а?

— Лихварството е грях — вежливо отвърна отецът. — Но как Фелоуфилд се оказа в такова положение?

Сър Балдуин засука увисналия си рус мустак със следа от неудобство.

— Факт е, че казах на момчето, когато заех двайсет марки от него, че ще му дам като гаранция Фелоуфилд. Питам те, отче, моя ли е вината, че арендаторите ми са стадо мързеливи, крадливи саксонски свине и не мога да си прибера парите?

Енорийският свещеник леко настръхна. Той самият беше чист саксонец.

— Ще направя каквото мога — отвърна. — Сър Балдуин, преди да си тръгнете …

— Младият човек спря на прага и се обърна.

— Преди да си тръгнете, мога ли да попитам кога ще видим вашия наем за мястото в черквата, да не говорим за десятъка?

Сър Балдуин махна небрежно с ръка.

— Мисля, че току-що ти казах, отче. Нямам пукнато пени, а тоя приятел от селото ми нарежда да се разкарам от Фелоуфилд, нивата, която имам от баща си, а той — от своя баща. Как по дяволите, прости ме Господи, мога да платя и наема, и десятъка, и лептата на св. Петър, и всичко останало, което вие, духовниците, очаквате от човек като мен, а? — Той вдигна облечената си в ръкавица ръка, когато отец Амброзиус се опита да заговори. — Не, отче, нито дума повече за това. Зная, че обичаш да повтаряш, че няма да отида в рая, ако постъпвам така. Не се съмнявам, че си учен, и тъй нататък, но аз също мога да ти кажа едно-друго. Факт е, че аз ще отида в рая. Виждаш ли, отче, Господ е джентълмен няма да затвори вратите пред друг джентълмен само заради някакви си парични затруднения, нещо което може да се случи на всеки, нали, а?

Глупашката веселост беше повече, отколкото отец Амброзиус можеше да понесе. Той сведе очи.

— Добре — изчурулика сър Балдуин. — А името на оня дявол, светията, беше Хуберт. Виждаш ли, не съм забравил! Не съм чак толкова глупав, колкото смятат хората. — И той си тръгна, свирукайки си безгрижно.

Отец Амброзиус седна отново и се загледа в пергамента. Да отслужи проповед за лихварството заради този наперен папагал. Добре де, лихварството беше грях. Християните бяха задължени да си услужват един на друг в нужда и да не правят сметка за цената или продължителността на услугата. Но някой да е чувал сър Балдуин да е дал нещо назаем? Разбира се, той беше господар на феодалното имение и защитаваше поданиците си от нашествия, но като че ли напоследък нашественици не се мяркаха…

Енорийският свещеник уморено натопи перото и надраска въху пергамента: ROM.XIII ii, viii, XVi. „Който се опълчва срещу силата се опълчва срещу тайнството на Бога… човек не притежава нищо… ние, които сме силни, трябва да понасяме немощта на слабите…“ Тройната формула на словата, звучащи от амвона, подсилени от гръмоносно смръщено чело, трябваше да накара селския златар да премисли три пъти, преди да наложи искането си пред сър Балдуин. Лихварството е грях.

На вратата отново се почука.

Златарят, мъж в кожена престилка на име Джон, стоеше на прага, мачкайки шапката си в големите си изпогорени ръце.

— Кажи, сине? Влизай — рече отецът, но без да иска се намръщи. Не трябваше да се поддава на смъртния грях — алчността. — Какво има?

— Отче — каза мъжът, — дойдох да ти донеса това. — И той подаде мека кожена торбичка на свещеника. Вътре нещо издрънча.

Отец Амброзиус я изпразни на масата и замислено потърка големите сребърни монети с пръстите си. Пет марки и 11 сребърни пенита. Край на солената херинга до Великите пости! Сребро, изпратено на владиката, в количество, което ще представи добре енорията! Позлата за образа на Светата Дева! Може би стъкла за два-три от прозорците на църквата!

След това се сепна и събра парите обратно в торбичката.

— Спечелил си ги с грях — рече решително. — Грехът на алчността е влязъл в сърцето ти и ти извършваш греха на лихварството спрямо своите братя християни. Не давай тези пари на църквата, върни ги обратно на своите жертви.

— Отче — каза човекът, почти разплакан, — прости ме, но ти като че ли не разбираш. Те идват и идват. Казват, че така трябва да бъде, те наемат пари, както се наема кон. Нима не е така? Мислиш ли, че съм искал да стана лихвар? Не! Аз бях един честен златар, а честният златар не може сам да си прави злато. Просто всичките пари в селото по един или друг начин попадат в неговите ръце. Някой ти оставя марка на съхранение и ти дава пени за година, за да я пазиш. Друг носи сребърни монети за накити, а останалото трябва да го пазиш. Или идват други и ти казват: „Дай ми толкова и толкова марки до другата година, а след това ще ти ги върна и ще ти дам и още една марка.“ Отче, те ме молят! Казват, че ще бъдат разорени, ако не им дам назаем, старите им родители ще умрат, ако не могат да платят на лекаря, или мъртвите им ще се пекат на вечния огън, ако не могат да платят за литургия, а аз какво да направя?

— Това вече не е грях — просто отвърна отецът. Така си беше.

— Много добре, отче — мъжът започваше да се ядосва. — Седиш си и си приказваш. Какво ще кажеш за парите, които ти плащат, за да отслужиш литургия за успокоение на душата на Годи Хоуат? И как Том Татчер си купи каруца, за да може да продава бирата си в Гластоунбъри на по-добра цена? А как фермерът Мейджър наема хора от Уелинг да му приберат сеното, преди някоя буря да го е съсипала? И още хиляди неща. Казвам ти, енорията би била прокълнато място без Джон Златаря и той не възнамерява да бъде сочен като черен грешник! Не исках да ставам лихвар, но станах, и когато станах, открих, че тези, които си вирят най-много носовете пред лихваря, когато го срещнат на пътя, те най-горещо се молят, когато дойдат да искат заем.

Свещеникът беше слисан от избухването му. Джон изглеждаше честен, пък фактите са си факти — не може ли от злото да произлезе добро? А се говореше, че и Негово Светейшество Папата е имал вземане-даване с Лонгобардците — банкерите, или както там се наричаха…

— Трябва да помисля върху това, сине — рече. — Може да съм бил припрян. Може би по времето на св. Павел лихварството да е било нещо съвсем различно. Може би това, което правиш, да не е в действителност лихварство, а просто нещо, което прилича на лихварство. Остави ми среброто.

Когато Джон си тръгна, отец Амброзиус затвори очи и притисна чело с юмруците си. Нещата се бяха променили. Според законите на Стария завет мъжете можеха да имат повече от една жена. Сега това е греховно, но със сигурност Авраам, Исак и Яков са на небето. Павел е писал своето послание до малки острови от християни, заобиколени от море от неверници. Естествено в тези дни е било необходимо християните да се държат близо един до друг, обединени срещу общия враг, догато в сегашните времена тези връзки могат да се отпуснат, без това да бъде опасно. Може ли да е грях да се плати за литургия за душата на умрелия, да се продаде бирата на по-добра цена или да се спаси сеното на селото? Дяволът беше измамен, но не по този начин, разбира се. Още няколко такива неща и енорията би заприличала на земен рай.

Отец Амброзиус се откъсна от размишленията си, втурна се към олтара на малката каменна църква и започна забързано да прелиства страниците на огромната, обкована с желязо, певница (Библия).

„Тъй като любовта към парите е в основата на всяко зло…“

Изведнъж в съзнанието на отеца проблясна мисълта, че словата на Павел се отнасяха не за любовта на Джон Златаря към парите, а за тази на сър Балдуин.

Той се върна отново към писанията си и перото му заскърца по пергамента, заличавайки и последната бледа следа от „Аналите“ на Тацит, VII, i-v. Словото му ще бъде изгарящо, добре, но то не ще опари Джон Златаря. То ще жегне сър Балдуин за безмилостния му, противен на всички божи и човешки закони, отказ да даде Фелоуфилд на човека, заел му пари. В църквата през тази неделя ще прозвучат викове на одобрение и ще има много мрачни погледи, насочени към сър Балдуин, заради опитите му да измъкне парите от ръцете на приятеля на цялата енория, нейния благодетел — лихваря.

— И това е начинът — завърши Ф. У. Тейлър, ликувайки, — по който властта минава от едни ръце в други, а одобрението на обществото следва тези промени. Странно нещо — хората винаги смятат, че всяка смяна на властта е последна и ще продължи вечно.

Като че ли беше свършил.

— Чичо, — каза Орсино — някой се опита да ме убие.

Тейлър се втренчи безмълвно в него за цяла дълга минута.

— Какво стана? — попита накрая.

Отидох официално на театър с петима телохранители. Главният от тях, Халоран, стреля по мене. Едно от момчетата застана между нас. Беше убито.

Пръстите на Тейлър заиграха по пулта. Лицето му се появи по многобройните екрани, когато започна да изстрелва заповеди. „Главният телохранител на Чарлз Орсино за тази вечер, Халоран. Извадете досието му. Къде е работил. Опитал се е да убие Орсино. Направете същото и за останалите телохранители за тази вечер.“

Той чукна още няколко бутона и се обърна мрачно към Орсино.

— А сега ти — каза. — Какви си ги вършил досега?

— Просто си гледах работата, чичо. — неловко отвърна Орсино.

— Все още ли си данъчен на 101-ви?

— Да.

— Да си забъркан с жена?

— Нищо особено, чичо. Нищо емоционално.

— Напоследък да си наказвал дисциплинарно или да си разжалвал някого?

— Разбира се, че не. Районът работи като часовник. Не може да ни се мери никой друг район на изток от Мисисипи. Защо ме разпитваш за това?

— Защото ти си третият. Другите двама — братовчед ти Томас МакГърн и чичо ти Роберт Орсино — нямаха телохранители, които да застанат на пътя на убийците. Още един въпрос.

— Да, чичо.

— Момчето ми, защо не ми каза за това веднага, щом влезе?