Синдик

VI.

Бълнувайки и мятайки се от ужас, Макс Уиман се събуждаше. Някой му подаваше сладкиш, лимонада, бучка захар. Някой леко го побутваше обратно върху купчината парцали, когато се опитваше да се изправи, търсейки пиячка. На втория ден той осъзна, че това е възрастен мъж, със сиво, каменно лице. Името му беше Т. Дж. Пенделтън, както му съобщи.

След седмица той позволи на Макс да прави малки разходки из тази част на Ривъредж — но не и през нощта.

— Тук се навъртат всякакви диваци — казваше. — Те биха те убили за за едното нищо. Жените са още по-лоши. Ако някоя те повика, не тръгвай с нея. Ще свършиш натикан в някой канал или удавен в Хъдзън. Нещастници.

— Съжаляваш ли ги? — запита развълнувано Уиман. Това беше ново за него. От Буфало той не беше съжалявал никого. Нещо ужасно се беше случило там, някаква мръсна изневяра… той прокара костелива ръка по челото си. Не искаше да мисли за това.

— Щях ли да живея тук, ако не ги съжалявах? — запита го Т. Дж. — Понякога мога да им помагам. Няма кой друг да го прави. Те са стари и болни и не стават за никъде. Затова са толкова жестоки и диви. Ти си млад — единственият млад мъж, когото някога съм виждал в Ривъредж. За младите има толкова много неща навън. Но когато остареят, понякога ги изхвърлят.

— Проклетият Синдик — изръмжа Уиман, изпълнен с омраза.

Т. Дж. сви рамене.

— Доста е лесно за старите болни хора да започнат да пият. Загубват някого, с когото са прекарали цял живот, и това ги поваля. Хората съществуват и се развиват заедно. Когато са радостни и щастливи, смятат, че това може да продължи вечно. След това едната половинка от цялото си отива и те не успяват да го понесат, поне някои от тях. Ти си усетил това много рано. Какво стана със звънящата камбана?

Уиман се срина на пода, като че ли беше получил ритник в стомаха. Заля го вълна от непоносими спомени. Звънящата камбана, клатещото се махало, ярката светлина, красивото лице на неговата прелъстителка, омразното на Хоган, забъркани заедно в дяволска каша.

— Нищо — отвърна Макс дрезгаво, мислейки си, че би дал живота си за достатъчно пиене, което да изтрие всичко от паметта му. — Нищо.

— Ти още говориш за това — продължи Т. Дж. — Това истина ли е?

— Не би могло да бъде — промърмори Уиман. — Такива неща не съществуват. Не. Имаше я, нея, и Синдик и този проклетник Хоган. Не искам да говоря за това.

— Не се притеснявай.

Той разказа историята по-късно, чудновата, каквато всъщност си беше. Годините в Буфало. Бурната любовна афера с Инге. Катастрофата, когато я завари с Хоган, „голяма клечка“ от Синдик. Това, което почувства тогава — като че му се обръщаха вътрешностите: изминалата част от живота му, пълна с вяра в Синдик, и предстоящата част от живота, пълна с вяра в Инге — и двете разрушени; пиенето; полетът от Буфало до Ейре, до Питсбърг, до Тампа, до Ню Йорк. И някак подсъзнателно, звънът на камбаната, клатушкащото се махало, ярката светлина, които постоянно се появяваха между епизодите от реалността.

Т. Дж. слушаше внимателно, хранеше го, криеше го, когато минаваха, не особено често, патрули. Т. Дж. никога не сподели с него историята на собствения си живот, но подпухналата жена, която живееше с един мъж с пожълтели зъби в изоставена цистерна, му я разказа, а гласът й кънтеше между стените от гофрирана пластмаса. Тя разправяше, че Т.Дж. бил химик, разумно проспериращ, разумно щастлив, разумно оженен. Неговата жена му била безпределно вярна, а той — не. С невероятна потайност в продължение на години тя притъпявала болката от изневерите му с пиене, а той въобще не подозирал това. Накрая тя се самоубила след седмица на разврат, прекарана в Ривъредж. Т.Дж. слязъл до Ривъредж да прибере тялото и след като го погребал и изтеглил всичките си спестявания от банката, се върнал отново. Оттогава не напускал Ривъредж.

— Благословена е земята, по която стъпва този човек — бърбореше жената. — Никога не се гневи, никога не псува. Дава ти бутилка, ако имаш нужда. Говори ти, когато си потиснат. Благословен да е този човек.

Макс Уиман излезе от цистерната разстроен. Милосърдието на Т. Дж. се сипеше над това същество и над него самия.

В същия ден Макс каза на Т. Дж.:

— Тръгвам си.

Сивото каменно лице почти се усмихна:

— Не искаш ли първо да се видиш с един човек?

— Твой приятел ли е?

— Някой, който е дочул за тебе. Вероятно би могъл да ти помогне. Мнението му за Синдик е същото като твоето.

Уиман стисна зъби. Болката отново се връщаше. Синдик, Хоган, Инге, изневярата. Господи, да можеше да стовари гнева си върху им.

Червената пелена се отдръпна. Внезапно избухна срещу Т. Дж.:

— Защо? Защо трябва да ме свързваш? Откъде накъде?

— Не ме е грижа за Синдик — сви рамене Т. Дж. — Притеснявам се за хората. Притеснявам се за тебе. Ти си малко побъркан, Макс, като всички нас тука.

— Проклет да си!

— Той има…

Макс Уиман замълча продължително и каза:

— Продължавай, де! — помисли, че друг на негово място би се извинил. Но той не можеше и знаеше, че Т. Дж. знае, че той не може да се извини.

— Малко си побъркан — рече старият човек. Омраза, затворена в бутилка. По-добре да я излееш, а не да я таиш в себе си. По-добре да удариш човека, когото мразиш, и да търсиш възможност да сториш това, вместо просто да го мразиш и да оставиш омразата да те гризе като червей.

— Какво имаш против Синдик?

— Нищо, Макс. Нищо против Синдик и нищо в негова подкрепа. Това, за което съм, са хората. Синдик — това са също хора. Ти също си човек. Стреляй по тях и те ще почнат да стрелят по тебе. Може би ще сразиш Синдик като Самсон в храма, по-вероятно е обаче той да те срази. Но поне ще правиш нещо. Това е важното. Това е нещото, което хората трябва да разберат — или ще свършат в Ривъредж.

— Ти си луд.

— Казах ти, че съм. Иначе не бих стоял тук.

Мъжът дойде по залез. Той беше нисък и топчест, с ореол от изтънели коси и най-студените и жестоки очи, които Уиман някога беше виждал. Те си стиснаха ръцете и младият мъж внезапно усети остра болка в пръста си, забеляза и странния златен пръстен на ръката на госта. След това светът около него се преобърна и потъна в мъгла. Имаше чувството, че му задават въпроси, а той отговаря, и това продължи часове наред.

След това нещата отново се проясниха и топчестият мъж каза:

— Сега мога да се представя. Командор Гринел от Североамериканската флота. Моята задача е вербуването. Предварителният разпит ме задоволява, вие не сте внедрен таен агент и ще бъдете желан поданик на Североамериканското Правителство. Каня ви да се присъедините към нас.

— Какво ще трябва да правя? — попита Уиман твърдо.

— Това зависи от вашите желания. Какво мислите, че бихте искали да правите?

— Да убия няколко души от Синдик — отвърна Уиман.

Командор Гринел го изгледа със студените си очи и накрая каза:

— Смятам че това би могло да се уреди. Елате с мене.

Те отпътуваха с влак за Кейп Код. В полунощ на 15 януари Командор Гринел и Уиман напуснаха хотелската си стая и минаха по притихналите улици. Командорът прикрепи малки пакети към четирите крака на микровълновата предавателна кула, която свързваше Кейп Код с обществената комуникационна мрежа на Континентал прес, а след това и други пакети към плъзгащата се врата на полицейския участък.

В 1:00 през нощта кулата експлодира, а плъзгащата се врата се превърна в яркосиня локва от разтопен метал. Едновременно с това 50 души в пуловери и кепета се появиха неизвестно откъде на централната улица. Половината от тях барикадираха улицата и започнаха да стрелят по гражданите и полицаите, които се опитваха да се приближат прекалено. Останалите започнаха систематично да разграбват магазините между барикадата и брега.

Присветвайки с фенерче кодовия сигнал, командор Гринел се приближи до граничната линия и беше пропуснат да мине заедно с Уиман, който го следваше по петите. Стоките, нападателите, командорът и Уиман бяха на борда на подводницата в 2:35 и 10 минути по-късно вече се потапяха.

След като размени поздрави с командира на подводницата, Гринел представи Уиман.

— Вербуван. При други условия бих се колебал, но той има доста специална мотивация. Може да бъде много полезен.

Командирът изучаваше безучастно Уиман.

— Ако не е внедрен агент.

— Използвах пръстена си. Ако искаш да се убедиш, можем да го проверим и да го накараме да се закълне още сега.

Завързаха го с колани към устройство, което записваше пулса, изпотяването, дишането, напрегнатостта на мускулите и мозъчните вълни. Появи се специалистът по изпитанията, който започна да му задава всякакви странични въпроси, докато калибрираше полиграфа.

След това дойде решителният момент. Уиман не пропусна да забележи, че командирът разхлаби пистолета си в кобура, когато започна задаването на въпросите.

— Име, възраст, от къде си?

— Макс Уиман, Двадесет и две. Буфало, територия Синдик.

— Обичаш ли хората на Синдик?

— Мразя ги.

— Какво изпитваш към Североамериканското правителство?

— Ако то е срещу Синдик, аз съм за него.

— Ще крадеш ли за Североамериканското правителство?

— Да.

— Ще убиваш ли за него?

— Да.

— Имаш ли някакви съмнения, неизказани в отговорите?

— Не.

Разпитът продължи цял час. Въпросите непрекъснато биваха перифразирани и след всеки от твърдите отговори на Уиман експертът кимаше доволно. Накрая всичко свърши и той беше освободен от коланите на уреда.

Командирът със страхопочитание извади малка книга и зачете от нея:

— Отричаш ли се тържествено ти, Макс Уиман, от всички свои предишни задължения и поставяш ли се в услуга на Североамериканското правителство?

— Отричам се — свирепо отвърна младият човек.

В едно отдалечено ъгълче на съзнанието му за първи път от месеци насам камбаната престана да бие, махалото престана да се люлее и светлината угасна.

Чарлз Орсино отново знаеше кой е и каква е неговата мисия.