Синдик

XIX.

Не беше лесно да си вземеш свободен ден, ако работиш във фабрика за маслена живопис. Кен Оливър беше малко закъснял, когато се промъкна във вмирисаната на дезинфектанти чакалня в Мичиганския градски медицински център. Параболичен сензор в тавана регистрира излъчваната от човека топлина и го съпроводи през залата до стола. Метален глас каза:

— Представете се, моля.

Той стреснато съобщи основните неща в микрофона:

— Аз съм Кен Оливър. Работя в Синия отдел, корпорация за бои и химикали „Пикасо“. Доктор Латам ме изпрати тук за — как му казвате? — биопсия.

— Благодаря. Моля, седнете.

Той се усмихна, защото вече беше седнал и взел списание — последния брой на Спортни новини от Илиной, по-известно като „Зелените листи“ (Грийн Шийт). Всички в Моб го четяха. Издаваше се и на Брайлова азбука, която слепите разчитаха с върховете на пръстите си, а за онези на които липсваха и пръсти, имаше говорещо издание, записано върху лента.

Прегледа отправките към статиите — водеща през този месец беше „Благодаря на бога, че умирам от рак на гърлото“.

Облегна се на стола замаяно, а чакалнята се завъртя пред очите му. Не, помисли си. Не. Не можеше да бъде. Това бе само едно банално възпаление на гърлото — нищо повече. Трябваше да се е побъркал, за да отиде при Латам. Таксите бяха огромни, а на него, както винаги, не му достигаха парите. Но рак — толкова много случаи имаше около него — а лекарствата като че ли вече въобще не помагаха… Латам почти му беше обещал, че заболяването му не е злокачествено.

— Г-н Оливър — проехтя от високоговорителя — заповядайте, моля, в офиса на д-р Райърдън, номер десет.

Райърдън беше по-млад от него. За лекар на обща практика това не се приемаше добре, но за специалист беше нормално. Д-р Райърдън беше специалист-патолог. Млад специалист с кисело лице.

— Добър ден. Седнете тук. Отворете устата. По-широко, моля. Отпуснете се, глотисът ви е блокиран.

Оливър не успя да протестира срещу вкуса на пластмаса и алкохол и срещу болката от притиснатия език. Усети внезапно изстудяване и метално кръцване, което го стресна; след това Райърдън извади инструмента от устата му и съвсем го забрави. Обади се на някого от бюрото си. Влезе млад човек, по-млад и от Райърдън.

— Приготви намазка от това тук, но веднага — каза патологът, като му подаде форцепса, на върха на който трептеше нещо слузесто. — Да изпратят изследванията, от три до девет хиляди включително.

Той започна да попълва графики, без да обръща внимание на Оливър, който седеше, изпотен от притеснение. После излезе, но скоро се върна.

— Готово е — каза кратко. — Може да се оперира и няма да загубите много тъкани — надраска нещо на лист хартия и я подаде на Оливър. Художникът прочете откъслечно: „… преден… epothelioma… metastases… гигантски клетки…“

Райърдън говореше:

— Дайте това на Латам. Това е моето заключение. Нека се свърже с хирург. Колкото по-рано направят операцията, толкова по-добре, освен ако не искате да изгубите ларинкса си. Прегледът струва петдесет долара.

— Петдесет долара — повтори художникът объркано. — Но д-р Латам ми каза… — Той се засуети и извади чековата си книжка. Само тридесет и два долара в сметката… Всъщност вече минаваше три часа, така че неговият чек нямаше да бъде депозиран днес — той бавно и внимателно го попълни.

Райърдън го пое, прочете го подозрително, сложи го настрана и кимна:

— Всичко хубаво, г-н Оливър.

От Медицинския център Оливър се отправи през бизнесцентъра към колонията на художниците. Заводите „Ван Гог“ изглежда бяха получили голяма поръчка от Мексико — комините им бълваха с пълна сила и вонята на безир и терпентин се усещаше остро във въздуха. Но нещастните педали от Рембранд Лтд., от другата страна на площада, нямаха тоя късмет. Бяха безработни от месец и все още нямаше изгледи за работа. Някой го изблъска от тротоара, някой, който много бързаше. Оливър въздъхна. От ден на ден това място все повече заприличваше на Чикаго. Понякога си мислеше, че се е отдал на занаята не защото имаше някакъв особен талант, а защото художниците обикновено преживяваха добре, не бързаха да те фраснат в лицето и не бяха толкова агресивни, когато се напиеха.

Един студен, вътрешен глас му каза: „Изчезвай оттук. Отивай при Латам. Докторът рече «колкото по-бързо, толкова по-добре».“

Отби се при Латам, чиято чакалня беше пълна с изнервени жени. След около час успя да влезе при стария човек и му подаде бележката.

— Не се притеснявай — успокои го лекарят. — Райърдън е добър специалист. Щом казва, че може да се оперира, значи може. Не е зле Финсен да извърши операцията. Ако той я направи, няма да има никакви проблеми. И Финсен е голям специалист. Таксата му е хиляда и петстотин.

— О, господи! — преглътна Оливър.

— Какво се е случило — нямаш ли толкова?

За своя изненада и ужас Оливър дръпна пред д-р Латам истерична реч за това, как той няма толкова пари и кой ли има такава сума и как ли другите се оправят с покачващите се цени, и как всички му се подиграват, това се отнася и за докторите, и ако случайно свъртиш два долара в джоба си, бакалинът непременно узнава за това и не те оставя на мира, докато не ги сложиш на тезгяха за някоя кутия скапана храна, и какъв по дяволите е този гнусен свят.

Латам слушаше, усмихваше се и кимаше с глава но без да чува, както по-късно осъзна Чарлз. Гласът му спадна и Латам любезно го прекъсна:

— Добре тогава. Ти просто ела, като уредиш финансовите си проблеми. Тогава ще се свържем с Финсен. Той е добър човек, няма да има за какво да се притесняваш. И помни: колкото по-скоро, толкова по-добре.

Оливър се измъкна от кабинета и тръгна направо към сградата на Моб. Лесно намери офиса на Благотворителен фонд „Ригън“. Служителката възмутено му се сопна:

— Трябва да се срамувате от себе си! Опитвате се да използвате Фонда, когато има хора в истинска нужда, които не могат да бъдат задоволени! Не, не искам да ви слушам повече, ако обичате. Има ли други чакащи?

Чакащи какво? Същото отношение?

Оливър се сети стреснато, че не се е обадил на бригадира си във фабриката, както обеща, а беше пет без четири. Нервно запристъпя пред телефонната кабина, окупирана от някаква дебела жена. Тя го забеляза, сви устни, окачи слушалката… и остана в кабината. Започна бавно да търси нещо в ръчната си чанта, извади монета и бавно започна да набира нов номер. Когато той се обърна и си тръгна съкрушен, тя го изгледа с тържествуваща усмивка. Оливър имаше добро работно досие, но едва ли щеше да остане с такова. Една черна точка, втора черна точка, и някой ден — край.

Кредитната служба беше, разбира се, отворена. През прозорците й можеше да се видят блестящи млади мъже и красиви млади жени, изгарящи от желание да ти помогнат, независимо в каква финансова бъркотия си попаднал. Той влезе и се завлече до едно гише, където едрогърда, медногласа блондинка преливаше от отзивчивост към него. Излезе с чек за хиляда и петстотин долара, след като бе подписал безкрайна купчина документи, пазейки спомена за меката ръка на момичето, помагаща му да държи писалката. Какво беше напечатано на тези хартии знаеха само господ и Службата за авансиране. Той познаваше мъже, които се оплакваха, че са изплащали заеми от Службата през по-голямата част от живота си. Бе срещал и хора, които твърдяха, че Службата е собственост на Благотворителния Фонд „Ригън“, но това сигурно беше лъжа.

Улицата беше препълнена с хора — странници, които не приличаха на одърпания художник. Мускулести мъже — чикагски тип. Ако някой се опиташе да ги закачи, нямаше да види нищо добро. Те се вглеждаха в лицата на хората, които минаваха покрай тях.

Обхвана го страх. Стъпи на тротоара и забърза към къщи. Надяваше се там да намери спокойствие. Изглежда нямаше мира за опънатите му нерви. Вратата на входа се отвори послушно, когато й каза „Ригън“, но асансьорът продължаваше да стои тъпо и неподвижно при думите „седми етаж“. Той повтори разчленено „сед-ми етаж“. Вратите зад него се затвориха с подигравателен пневматичен стон и кабината спря на осмия. Уморено слезе до седмия етаж и прошепна „кобалтово синьо“ на своята врата, след като крадешком огледа фоайето около себе си. Вратата като по чудо се отвори и той понечи да отиде до телефона, за да се свърже с Латам, но не го направи. Вместо това се стовари в сивокафявия пневматичен стол, а 250-доларовия микрофон, марка „Хоторн Електрик Степсейвър“ обърна към него тъпата си муцуна. Натисна един бутон на стола и 600-доларовата хай-фи уредба избра произволен запис. Провлачена мелодия за тромпет изпълни стаята. След два такта замря, а струнни и дървени духови инструменти я подеха отново и отново…

Музиката го откъсна от мислите му, сладостта се разнасяше в главата му. Беше Гершуин, „Изгубената симфония“. Той си припомни как е умрял Гершуин. В мозъка му имало малка бучка, също както в гърлото на Оливър.

Времето — Големият шегаджия. Годините летят. Внезапно разбираш, че си на средна възраст, все тичащ до медицинския пункт за това и онова. Внезапно ти казват, че гърлото ти трябва да бъде изрязано или ще умреш в отвратителни мъки. И какво ти остава, и имаш ли някаква полза от всичко, на което си разчитал досега? От лотарията, от картата ти за пътуване, от документите на Службата за заеми, от гадната храна, която никога не си обичал, от работата ти, която всъщност е по-тежки окови, отколкото някой осъден някога е носел във варварските времена на Правителството. Това ли е животът, за който Ригън и Фалкаро са бленували?

Той размрази един хамбургер, претопли го и го изяде, а след това по навик отиде в таверната. Не обичаше да пие всяка вечер, но трябваше да се среща с момчетата и да бъде като тях. Иначе това щеше да стигне до фабриката и можеше да му донесе нова черна точка. Имаше и надбягвания в Хоторн, трябваше да заложи поне два долара. Никога не печелеше. Нито на конни залагания, нито на зарове, нито на лотария.

Колеба се дълго пред обления в неонови светлини салон. След това се обърна и потъна в мрака далече от града, завладян от усещания, които не искаше или не можеше да разбере. Имаше само неясна надежда, че като постои на дюните и се взре в тъмните води на езерото, би могъл да се утеши.

След около половин час достигна широколистна гора, след това иглолистна. Промуши се през шубраците, прегази някаква ливада и стъпи върху белия крайбрежен пясък. Там лежаха двама души: мъж, толкова здрав и мургав, като че издялан от дъб, и жена, толкова бяла и нежна, като че изваяна от слонова кост.

Той се извърна срамежливо от жената:

— Добре ли сте? — обърна се към мъжа. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Мъжът отвори зачервените си клепачи.

— По-добре ни остави сами. Ще ти навлечем само неприятности.

Оливър се засмя нервно:

— Неприятности? Не се безпокойте за това.

Мъжът го измери с поглед:

— По-добре си иди и не разказвай за нас. Ние сме врагове на Моб.

След кратка пауза Оливър рече:

— И аз съм такъв. Не си отивайте. Ще се върна с някакви дрехи и с храна за вас и за дамата. След това ще ви заведа в къщи. Аз също съм враг на Моб. Просто досега не съм знаел това.

Тръгна си и след малко се обърна.

— Няма да си отидете, нали? Наистина искам да ви помогна. Мисля, че няма да успея да помогна на себе си, но сигурно има нещо, което мога да направя за вас…

Мъжът уморено отвърна:

— Няма да избягаме.

Оливър побърза. Нещо се смесваше с дъха на бор тази нощ. По средата на пътя към дома си той разбра: миризмата на горящ петрол.