Синдик

XXI.

Чарлз тръгна надолу по улицата, но веднага се натъкна на един полицейски сержант, който препречи пътя му.

— От къде сте, сър? — запита полицаят, готов да извади оръжието.

Чарлз преглътна и си припомни напътствията на Лий Фалкаро.

— О, отблизо, сержант. Аз съм оттук наблизо.

— Защо сте нервен?

— Защото, сержант, вие сте толкова вълнуващ тип, повярвайте ми. Някой някога казвал ли ви е, че униформата ви стои прекрасно?

— Да не бях в униформа, нямаше да те пусна, сестро. Ако всичките въоръжени части не бяха на крак в търсене на двамата луди, убили г-н Ригън, щях да те прибера за плюене върху тротоара. Изчезвай по дяволите и стой настрана. Няма да забравя лицето ти.

Чарлз побягна. Това поведение се оказа ефикасно.

Опита още веднъж с неуниформен полицай. Един от новопристигналите новодошли полицаи беше трети и последен. Той удари Чарлз в челюстта и го изпрати по пътя му с ритник отзад. Чарлз беше предупреден, че подобно нещо може да му се случи:

— Разчитай на буйните им реакции. Това е ключът към успеха. Ще ги предизвикваш да доказват яростно своята мъжественост. Така временно ще забравят основната си задача. Много е вероятно да получиш само няколко тупалки. Всичко, което можеш да направиш, е да ги изтърпиш. Ако успееш, когато премине опасността, ще видиш, че си се отървал леко.

Ударът в челюстта не беше от професионалист. Ритникът беше незначителен, и само ускори движението му към Мичиганския транспортен терминал. Според големия часовник експресът Чикаго-Буфало трябваше да тръгне след петнадесет минути. Блестящата единична релса пресичаше далечния край на чакалнята. Повечето от петдесетината души на перона бяха хора, които щяха да се върнат от Буфало… на които можеше да се разреши да посетят Синдик без каишка на врата, и без опасност да откажат след това да се върнат покорно. Добре облечени, разбира се, и много над средната възраст, със залог в Моб, по-силен от желанието да бъдат свободни. Имаше и някакъв младок с отпусната челюст, въпреки че — о, това беше Лий, облегната на една колона и четяща „Зелените страници“.

Кои в тълпата бяха ченгетата? Дебелият мъж с неспокойни очи, естествено. Непорочният младеж, който се движеше напред назад и се вглеждаше в лицата на хората.

Чарлз отиде до автомата за вестници, постави монета в отвора за „Моб — Кратка история“ от същия Ароусмит, който беше разкрасил и дезинформирал неговата младост.

Без значение, помисли си той. Влакът идва. Само трябваше да пусне монетата в отвора на въртящата се врата, да покаже пропуска пред камерата, да се качи и… това е. Освен ако монетата не беше фалшива, или пропускът не беше фалшив. Тогава вратата щеше да се заключи и всички възможности за бягство да пропаднат. Монетата му беше току-що проверена, но пропускът — досега не бе имал възможност да го опита, нито време. Дали вероятността да се качи беше две към едно?

Вероятността рязко спадна към нулата, когато един закръглен нисък човек, следван от двете страни от двама мъжаги, влезе в гарата.

Командор Гринел.

Светът пред него се провали. Двамата цивилни агенти, които обикаляха гарата, погледнаха към Гринел и му кимнаха. По-едрият дори несъзнателно вдигна ръка като за полицейски поздрав.

Гринел всъщност беше Морис Ригън — загадъчно непознатият за Оливър, който знаеше кой кой е в чикагската полиция. Гринел беше взет назаем от Североамериканската флота, повикан поради факта, че познава Чарлз и Лий Фалкаро, лицата, гласовете, поведението им. Гринел беше експерт в претърсването на градове и нямаше грижа за глупости като човешки права и обществено мнение. Гринел беше специалистът, който можеше да вкара военни части в града. Гринел беше специалистът, временно внедрен с ранга на един Ригън, така че да успее да си свърши работата.

Закръгленият нисък човек бързо стигна до въртящата се врата и застана до нея, а погледът му бе изпълнен с примирение.

Колко ми е тежко, като че ли си казваше, че имам толкова тъпо задължение. Колко тежко е за елитен офицер като мен да стои на караул преди заминаването на всеки влак за Синдик.

Младежът с отпуснатата челюст, който всъщност бе Лий Фалкаро, го погледна над вестника и кимна преди да потъне отново в представленията на „Тайя Джуана“. Тя знаеше всичко.

Пасажерите започнаха да се нареждат на опашка пред въртящата се врата, измъкваха парите си и приготвяха пропуските си. След минута той и Лий Фалкаро трябваше или да се присъединят към опашката, или да останат подозрително на опразнения перон. Тук щеше да бъде пусто в продължение на двадесет и четири часа, до следващия влак. И тогава Гринел тръгна по перона с празен поглед. Поглед на човек, забързан към мъжката тоалетна. Гаровите полицаи и двамата боксьори, които го придружаваха, се оттеглиха към въртящата се врата и подхванаха разговор.

Чарлз последва Гринел със същия безучастен поглед и влезе в тоалетната по петите му.

Гринел го видя в огледалото над мивката, извъртя се, отвори уста да извика и бръкна с ръка под сакото си. Десният прав на Чарлз изплющя във врата му. Командорът падна, а главата му се килна под странен ъгъл. От крайчеца на устата му потече кръв върху ризата.

— Помниш ли Марта? — прошепна Чарлз, наведен над тялото. — Това е за убийството. — Той огледа облицованото с плочки помещение. Имаше шкаф за парцали с открехната врата, в който точно се намести отпуснатото тяло на Гринел.

Чарлз излезе от тоалетната и се нареди на опашката. Тя му се стори дълга километри. Лий Фалкаро вече не подпираше колоната. Мярна я някъде в редицата, все още скрита зад списанието. Монорелсата запя пискливо от вибрациите на влака, ударил спирачки на повече от километър преди гарата; надписът „отключено“ върху въртящата се врата светна.

Имаше обичайната пипкавост, обичайните надписи „моля, разгънете банкнотите си“. Лий до края запази своята небрежна стойка. Надписът на автомата я предупреди: „неточна стойност“. Зад нея един мъж изръмжа:

— За бога, хлапе, всички тебе чакаме!

Полицаите си говореха встрани и не обърнаха внимание. Когато Чарлз стигна до вратата, един от тях казваше:

— Може би е нещо от храната, пада му се на тоя натрапник…

Останалото се изгуби в щракването на вратата, която го пропусна да влезе.

Той се настани в удобното пневматично кресло, докато влакът ускори до 600 километра в час. Надпис във вагона съобщаваше, че следващата гара е Буфало. Появи се и Лий, залитаща от ускорението по пътеката между седалките. Тя го забеляза, хвърли вестника, спусна се към него и седна в скута му.

— Безобразие! — изръмжа мъж от другата страна на пътеката. — Просто безобразие!

— Още нищо не сте видели — отвърна Лий и целуна Чарлз по устните.

Мъжът се задъха:

— Аз непременно ще докладвам това на властите, когато пристигнем в Буфало!

— Да — отвърна заетата с целувки Лий. — Направете го, сър. Непременно го направете.