Синя луна

Дванайсета глава

Изхвърчам навън и примижавам, за да свикна с мрака. После отварям широко очи и оглеждам всяка педя от алеята. Виждам редица от контейнери за боклуци, следа от счупена чаша, улична котка… но не и Деймън.

Пристъпвам напред, очите ми шарят неспокойно, сърцето ми бие като барабан, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми. Не мога да повярвам на очите си. Не искам да повярвам. Роман е гадняр. Той лъже! Деймън никога не би ме оставил така.

Допирам длан до тухлената стена, за да не се ударя, тръгвам бавно покрай нея със затворени очи и се опитвам да уловя енергията му. Изпращам му съобщение, изпълнено с любов, тревога и зов за помощ, но в отговор усещам само тишина и мрак. Хуквам между колите, вадя телефона и докато надничам през прозорците на автомобилите, му оставям няколко бързи съобщения на гласовата поща.

Паркингът започва бавно да се опразва, а него все още го няма. Свивам се безпомощно до оградата, чувствам се изтощена, потна и нещастна. Искам да затворя очи и да вляза в съзнанието му, да разбера къде е или поне за какво мисли.

Но истината е, че никога не съм успявала да вляза в главата му. Това е едно от нещата, които ме привличат най-силно у него. То ме кара да се чувствам нормална. Каква ирония! Откъде бих могла да знам, че това, което харесвам най-много у него, сега ще се обърне срещу мен.

— Да те откарам ли?

Вдигам поглед и виждам Роман.

Клатя глава и отмествам поглед от него. Не съм в позиция да отказвам, но по-скоро бих лазила на колене по счупени стъкла и гореща жарава, отколкото да се кача в двуместната му кола.

— Хайде, де! Няма да те изям. Обещавам.

Събирам си нещата, хвърлям мобилния в чантата и оправям роклята си:

— Добре съм — вдигам гордо глава.

— Наистина ли? — ухилва се той и приближава толкова близо, че краката ни се докосват. — Защото, ако трябва да съм честен, не изглеждаш добре.

Обръщам се и тръгвам към изхода. И не си правя труда да се обръщам, когато го чувам да казва:

— Имам предвид, че ситуацията не изглежда много добра. Виж се само! Косата ти е в безпорядък. Изтощена си, а и макар да не съм абсолютно сигурен, мисля, че приятелят ти току-що те заряза.

Поемам дълбоко въздух и продължавам да вървя, с надеждата скоро да се умори от тази игра и от мен, и да ме остави на мира.

— И въпреки френетичното ти и малко отчаяно състояние продължавам да твърдя, че все още хващаш окото… с извинение за израза.

Въпреки обещанието си да не му обръщам внимание спирам и се обръщам рязко към него. Свивам се вътрешно, когато очите му започват да лазят по краката, талията и гърдите ми и в тях се появява блясък, който не оставя никакво съмнение за намеренията му.

— Да се чуди човек какво още иска Деймън, защото ако питаш мен…

— Не те питам! — просъсквам и усещам, че ръцете ми се разтреперват. Напомням си, че тук съм в пълна безопасност и няма място за притеснения. Освен това може да изглеждам беззащитно момиченце, но знам, че не съм. Аз съм много по-силна, отколкото си мисли, толкова силна, че бих могла да го поваля с един удар. Бих могла да го хвана и да го запратя през паркинга на другата страна на улицата. И едва не се изкушавам да го направя.

Той се усмихва с хлапашката си усмивка, по която въздишат всички, освен аз, стоманено сините му очи дълбаят в моите и изглеждат толкова знаещи, толкова любопитни и интимни, че инстинктът ми подсказва да бягам далече оттук.

Но аз не помръдвам.

Той ме предизвиква с всяка своя дума. Нямам намерение да го оставя да победи.

— Нямам нужда от кола — казвам накрая. Обръщам се и продължавам да крача напред, усещайки студения полъх от тялото му, когато ме последва.

— Евър, моля те, спри за малко! Не исках да те обидя — казва той и вратът ми настръхва от ледения му дъх.

Аз не спирам. Продължавам да вървя, бързам да увелича разстоянието между нас.

— Хайде, стига! — засмива се той. — Само се опитвам да помогна. Приятелите ти тръгнаха, Деймън изчезна, чистачките също си заминаха. Аз съм единствената ти надежда.

— Имам и други възможности — мърморя аз и се моля най-накрая да се разкара.

— Аз не виждам такива.

Клатя глава и продължавам напред. За мен разговорът приключи.

— Значи предпочиташ да извървиш целия път пеша, отколкото да се качиш в колата ми?

Стигам до края на улицата и натискам нервно няколко пъти бутона за светофара. Нямам търпение да светне зелено, да пресека и най-после да се отърва от него.

— Не знам защо всичко между нас започна толкова лошо. Разбрах, че ме ненавиждаш, а не знам защо.

Гласът му е равен, спокоен, сякаш наистина иска да започнем всичко отначало, да забравим миналото, да внесем съответните поправки и да дадем нов старт.

Но аз не искам да започвам отначало. Нито искам да поправям нещо. Искам само да се махне оттук, да отиде другаде и да ме остави на мира, за да мога да намеря Деймън.

И въпреки това не мога да си премълча. Не мога да оставя последната дума да е негова. Поглеждам през рамо и казвам:

— Не се ласкай, Роман. Ненавистта е чувство. Ти си ми безразличен, следователно няма как да те ненавиждам.

И изскачам на платното, въпреки че светофарът все още свети червено. Притичвам между колите, подпирана от ледения му поглед.

Смехът му ме следва по петите, пресича булеварда и ме гони из отсрещния тротоар.