Синя луна

Четирийсет и четвърта глава

Завивам по улицата на Роман, паркирам отпред, втурвам се към вратата и я ритам зверски. Дървото се цепи, разхвърчават се трески, тя се залюлява на пантите си и се отваря. Влизам с надеждата да го намеря неподготвен, да вкарам няколко юмрука в чакрите му и да свърша с него веднъж завинаги.

Вървя крадешком, очите ми се стрелкат из кремавите стени, пълните с копринени цветя вази и обичайните репродукции: „Звездна нощ“ на Ван Гог, „Целувката“ на Густав Климт и една огромна по размерите си репродукция на „Раждането на Венера“ на Ботичели, сложена в позлатена рамка и окачена над камината. Всичко изглежда толкова нормално, че не мога да не се запитам дали не съм сгрешила адреса.

Очаквах апокалиптична картина, каменни стени, остри ръбове, черни кожени мебели, маси от хром, изобилие от огледала и смущаващи картини, изобщо нещо по-лъскаво, по-хипарско, каквото и да е, но не и този басмяно-памучен салон, където просто не мога да си представя Роман.

Тръгвам из къщата, проверявам всяка стая, всеки шкаф и ъгълче, надничам дори и под леглата. Убеждавам се, че не си е вкъщи, и отивам в кухнята. Откривам запасите от безсмъртния еликсир и изсипвам всичко в мивката. Знам, че е излишно, безполезно и най-вероятно няма да промени нищо, защото в мига, когато се прибера у дома, всичко автоматични ще се върне към старото си състояние. Но ако има шанс да му създам поне минимално затруднение, ще остана доволна, особено ако разбере, че причината съм аз.

После отварям чекмеджетата и търся хартия и химикалка, искам да направя списък на нещата, които не бива да забравям. Кратки инструкции, написани така, че да не объркат прекалено човек, който няма да помни какво точно означават, но все пак ще ме пазят, за да не повтарям отново същите грешки.

И записвам:

1. Не се връщай за суичъра си!

2. Не вярвай на Дрина!

3. Не се връщай за суичъра при никакви обстоятелства!

И после, за да не го забравя напълно, с тайната надежда да съхраня нещичко от нашата любов, добавям:

4. Деймън (рисунка на сърце).

Проверявам го отново (и отново), за да съм сигурна, че всичко е там и нищо не липсва, после го сгъвам на четири и го пъхам дълбоко в джоба на дънките си. Поглеждам към тъмносиньото небе и натежалата от златиста светлина пълна луна, малко встрани от взора ми.

Затварям очи и тръгвам към светлината, треперя от нетърпение да видя още веднъж онова вълшебно място и се приземявам върху меката трева на необятните яркозелени полета. Тичам, скачам и се въртя с разперени ръце, поемам с пълни гърди зелената енергия и свежест, изпълнявам салта и всякакви други акробатични номера. Спирам се, галя с пръсти кадифените листенца на пулсиращите от живот цветя, после тръгвам между вибриращите дървета към живописния поток. Искам да поема колкото се може повече от това великолепие, да запомня всеки дребен детайл и, ако мога, да задържа завинаги прекрасното чувство в себе си.

Остават ми няколко свободни минути и понеже трябва да го видя още веднъж, да бъда с него по начина, по който бяхме свикнали да бъдем, затварям очи и материализирам Деймън.

Виждам го, какъвто се появи за пръв път пред мен на паркинга пред училището. Взирам се в лъскавите му, стигащи чак до раменете къдрици, в къдравите косъмчета около ушите и скулите, поглеждам в онези големи бадемови очи, толкова тъмни, толкова дълбоки, че се губя в тях, и някак странно познати. И устните! Тези сочни подканящи за целувка устни със съвършена извивка. И високата стройна фигура с изваяни като на статуя мускули. Паметта ми е съхранила толкова ясно всяка подробност, всяка извивка и гънка, че образът е наистина съвършен.

Отварям очи и той се покланя пред мен, подава ми ръка за нашия последен танц. Слагам ръка на рамото му, той обвива талията ми с неговата и ме повежда през вълшебните поляни. Правим серия от широки дъги, телата ни се люлеят, краката ни танцуват по въздуха в такт с мелодията, чувана само от нас. Затварям очи, материализирам го отново и ние продължаваме да танцуваме. Ние сме част от великата любов, обладала граф Ферсен и Мария-Антоанета, Албърт и Виктория, Антоний и Клеопатра. Ние сме всички влюбени двойки в едно. Заравям лице в меката падина в основата на врата му и се моля мелодията да не свърши.

В Съмърленд няма време, но там, където отивам, има. Прокарвам пръсти по лицето му, оставям върховете им да запомнят извивките и мекотата на кожата му, линията на челюстта и нежността на устните му върху моите, и знам, че това е той, истинският Деймън.

Образът се разсейва във въздуха, но той остава до мен дълго след това.

Напускам зелените поляни и виждам Роми и Райни да ме чакат на границата. По изражението на лицата им разбирам, че са видели всичко.

— Времето ти изтича — казва Райни и ме поглежда с големите си като палачинки очи, които, както винаги, ме изкарват от равновесие.

Поклащам глава, без да забавям ход, ядосана, че са ме шпионирали, и уморена от навика им вечно да си врат носа в моите работи.

— Всичко е наред — поглеждам през рамо, — така че сте свободни да…

Млъквам, защото нямам никаква представа какво правят през времето, когато не ме следят. Но решавам, че вече няма значение и това не ме засяга, вдигам рамене и продължавам.

Те ме настигат, споглеждат се и си казват нещо на специалния език на близнаците, после се обръщат към мен.

— Има едно нещо, което не е наред.

Застават пред мен и ме принуждават да ги изслушам.

— Нещо се обърка ужасно — казват в хор и металните им гласове се сливат в съвършена хармония, чието ехо продължава да звучи в главата ми.

Но аз свивам устни, нямам никакво намерение да дешифрирам кодираните им глупости. Стигам до мраморните стъпала и се затичвам натам. Отделям няколко секунди да се насладя на най-прекрасната сграда в света и бързо влизам. Звукът от гласовете на близначките остава зад затворената врата и аз заставам в средата на огромния мраморен коридор, затварям очи и се надявам да свърша бързо, за да се върна по-скоро. И си мисля:

Готова съм. Напълно и изцяло готова. Моля те, пусни ме да се върна обратно! В Юджийн, Орегон. Обратно при мама, татко, Райли и Жълтурко. Моля те, моля те, пусни ме да се върна… и върни всичко, както си беше.

В следващия миг се появява къс коридор. В дъното му се вижда врата на стая. Тя е съвсем празна, в нея има само едно бюро и стол. Но не е просто някакво старо бюро, а едно от онези дълги метални бюра, каквито имахме в лабораторията по химия в старото ни училище. Сядам зад него и пред мен веднага се появява голяма кристална топка, просветва и примигва, докато накрая изплува моят образ. Седнала съм на същото метално бюро и се мъча с теста по химия. И въпреки че този кабинет е последната сцена, която бих искала да повторя, разбирам, че това е единствената възможност да се върна обратно. Така че поемам дълбоко въздух, притискам пръсти към екрана и ахвам, когато всичко около мен потъва в мрак.