Синя луна

Деветнайсета глава

Преди часа по изобразително изкуство отивам до шкафчето, слагам престилката, вземам си нещата и се готвя да вляза в клас, когато виждам Деймън да стои на прага със странно изражение. Макар и странно, точно то събужда надеждите ми. Очите му са пусти, долната челюст виси, изглежда изгубен и несигурен, сякаш има нужда от помощ.

Решавам, че трябва да използвам момента, докато стои там със зяпнала уста, без да знае какво да прави, приближавам се до него и хващам нежно ръката му.

— Деймън? — Гласът ми трепери и стърже, сякаш го използвам за пръв път. — Деймън, скъпи, добре ли си?

Погледът ми го гали, докато се боря с желанието да притисна устни до неговите.

Той ме поглежда и в очите му неочаквано просветва спомен за мен, последван от нежност, желание и любов. Пръстите ми докосват лицето му, очите ми се пълнят със сълзи, когато виждам кафявата аура да се стопява и разбирам, че отново е мой…

И изведнъж:

— Хей, разкарай се, пречиш ми да мина.

Старият Деймън изчезва изведнъж и новият бързо заема мястото му.

Минава покрай мен, аурата му отново свети, а мислите му издават отвращение от докосването ми. Отстъпвам към стената, за да мине, но в същото време влиза Роман и тялото му уж случайно се отърква в моето.

— Извинявай, скъпа — ухилва се той и ме оглежда похотливо. Затварям очи и търся опора в стената. Еуфоричното вълнение на сияещата му аура — неговата напориста, експанзивна, оптимистична енергия — преминава през мен, аз усещам, че ми се завива свят. В следващия момент чувам мислите му и те са толкова светли, добронамерени и невинни, че ме хваща срам за всичките ми подозрения и грубото ми поведение.

И все пак, има нещо съмнително в него. Нещо, което е извън ритъма. По принцип съзнанието на хората е пълен хаос, поток от думи, вихрушка от образи, какафония от едновременни звуци като в супермодерен джаз оркестър. А съзнанието на Роман е подредено, организирано и преминава бавно от мисъл в мисъл. Звучи някак изкуствено, неестествено, като редактиран текст.

— От вида ти си вадя заключение, че ти е било приятно, колкото и на мен. Размисли ли за срещата?

Леденият му дъх пари бузата ми, устните му са толкова близо до моите, че се разтрепервам при мисълта, че може да му хрумне да ме целуне. Вдигам ръце да го отблъсна, но Деймън застава между нас и казва:

— Хей, братле, какво правиш? Не си губи времето с тази смотанячка.

Не си губи времето с тази смотанячка, не си губи времето с тази смотанячка, не си губи времето с тази смотанячка, не си губи…

— Евър? Пораснала ли си?

Отърсвам се от натрапчивата фраза и поглеждам към Сабин, която ми подава почистена купа, готова за миялната машина. И трябва да примигам няколко пъти, за да осъзная, че трябва да я взема и да я сложа там.

— Извинявай, какво каза? — питам, поемам мокрия порцелан и го поставям в едно от отделенията на миялната, неспособна да мисля за друго, освен за Деймън и да повтарям отново и отново обидните думи, сякаш нарочно измъчвам съзнанието си…

— Изглежда, си пораснала. Разбира се, сигурна съм. Не си ли с дънките, които ти купих съвсем наскоро?

Поглеждам надолу и се стряскам, когато виждам, че ръбовете им са няколко сантиметра над глезените. Изплашвам се, защото си спомням ясно, че тази сутрин ми се влачеха по земята.

— Ами… не знам — излъгвам, макар и двете да знаем, че са точно същите.

Тя поклаща невярващо глава.

— Бях сигурна, че ще са ти точно. — Но веднага свива рамене. — Но ти си само на шестнайсет, мисля, че е нормално.

Само на шестнайсет, но съвсем близко до седемнайсетте, си мисля. Мечтая за деня, когато ще навърша осемнайсет, ще завърша училище и ще се отделя от нея, за да остана сама с моите странни и мрачни тайни, а тя ще може да се върне към стария си живот. Нямам представа как ще й се отплащам за всичко, което прави за мен. Сега трябва да прибавя към сметката и дънките.

— Аз спрях да раста към петнайсет, но явно ти ще си много по-висока от мен — усмихва се тя и ми връчва няколко лъжици.

Усмихвам се вяло и се питам докога ли ще раста. Надявам се да не се превърна в някаква си гигантска откачалка, достойна за рубриката „Невероятно, но факт“. Да пораснеш четири сантиметра за един ден не е нормално, не и ако това продължи.

Сега, когато тя го спомена, аз също забелязвам аномалията. Ноктите ми са започнали да растат толкова бързо, че трябва да ги режа буквално всеки ден, а бретонът ми е стигнал до брадичката, въпреки че съм го оформила преди седмица. Синьото на очите ми е станало по-ярко синьо, а леко кривите ми горни зъби са се изправили сами. И въпреки че не се грижа за лицето си, нито го почиствам редовно, кожата ми е гладка и мека, без разширени пори и пъпки.

А днес пораснах с четири сантиметра, докато закусвах!?

Това може да се дължи само на онзи сироп за безсмъртие. Когато станах безсмъртна, не промених нищо в ежедневието си (добре, де, усвоих различни психически номера), освен че започнах да го пия. Сякаш заедно със силата, пораснаха и всичките ми органи, включително и крайниците.

И докато част от мен се забавлява с това и иска да разбере какво още ще се случи, другата част не може да не се плаши, като гледа как тялото ми се подготвя да прекара останалата част от вечността в пълна самота.

— Сигурно е от сиропа, който непрекъснато надигаш — смее се Сабин. — Трябва един ден и аз да го опитам. Нямам нищо против да мина метър и шейсет без помощта на високи токчета.

— Не — отронва се от устата ми, преди да го спра, защото знам, че отказът ми ще възбуди още повече любопитството й.

Тя ме поглежда със събрани вежди. От гъбата за миене в ръката й капе гъста бяла пяна.

— Защото съм сигурна, че няма да ти хареса. Вероятно ще ти се стори отвратителен. Сериозно, има доста странен вкус — кимам за по-голяма убедителност и слагам веселата маска, за да скрия тревогата от намерението й.

— Как да разбера, преди да съм го опитала? — отвръща тя и ме гледа изпитателно. — Всъщност, откъде го купуваш? Не си спомням да съм го виждала по магазините. А и на твоите шишета няма етикет. Как се нарича?

— Вземам го от Деймън — казвам и се наслаждавам на звука на името му, въпреки че то не може да запълни празнината от липсата му.

— Кажи му да купи и за мен.

В същия момент разбирам, че сокът не я вълнува. Опитва се да ме предизвика да говоря. Да обясня отсъствието му на планираната за събота вечеря и всички дни след нея.

Затварям миялната и се обръщам с гръб. Правя се, че бърша плота, който вече блести от чистота. И измърморвам, без да поглеждам към нея:

— Не мога, защото… ние скъсахме.

Треперливият глас ме издава.

Тя моментално тръгва към мен, иска да ме прегърне, да ме утеши, да ми каже, че всичко ще се оправи. И въпреки че съм с гръб към нея и не я виждам в буквалния смисъл, бързам да се отдръпна.

— О, Евър, много съжалявам. Аз… не знаех — мълви тя, ръцете й увисват неловко във въздуха и тя ги поглежда, сякаш не знае какво да прави с тях.

Кимам и усещам вина за дистанцията, на която продължавам да я държа. Иска ми се да мога да й обясня, че избягвам физическия контакт, защото не искам да разбирам тайните й, че това ще ме разстрои и ще ме изпълни с образи, които не искам да виждам. Едва успявам да се справя със собствените си тайни и не искам да прибавям към тях и нейните.

— Беше… някак неочаквано — казвам, защото знам, че тя няма да се откаже, докато не изкопчи нещо от мен. — Стана съвсем скоро и… още не знам какво да кажа.

— Ако имаш нужда да поговориш за това, аз съм тук.

— Още не съм готова. Още… е много прясно, опитвам се да го осмисля. Може би по късно… — и замлъквам с надеждата, че когато това по-късно време настъпи, ние с Деймън отново ще сме заедно и всичко ще си е като преди.