Синя луна

Трийсет и шеста глава

Решавам да приключа с училището. Няма защо да търпя всекидневните обиди от страна на съучениците си. Какъв е смисълът да ходя, когато Деймън не говори с мен, Роман ме преследва, а учителите и псевдоприятелите ми четат конско? А и ако нещата се развият според очакванията ми, скоро ще съм в старото си училище в Орегон и ще си живея, сякаш това тук никога не се е случвало. Затова няма причина да се подлагам повече на това унижение.

Тръгвам по Бродуей, лавирам между пешеходците и продължавам към каньона с мисълта да намеря тихо местенце, за да проявя портала, без да предизвикам страх и подозрения у минувачите. Чак когато паркирам, осъзнавам, че съм на същото място, където за пръв път Дрина свали картите си пред мен и сблъсъкът ни завърши с посещението ми в Съмърленд под ръководството на Деймън.

Свличам се на седалката, представям си онзи златист ореол от светлина и се приземявам директно пред великия храм на познанието. Хвърлям един поглед на величествената, вечно променяща се фасада, и се втурвам в мраморния коридор, съсредоточила цялата си енергия в два въпроса:

Има ли противоотрова, която би могла да спаси Деймън?

И:

Как да открия тайната билка, последната съставка на еликсира за безсмъртие?

Повтарям въпросите един след друг и чакам да се появи вратата към акашките хроники.

Но няма нищо.

Нито кръгли стаи, нито кристални листове, нито телевизионни монитори.

Нищо.

Само един тих глас зад гърба ми.

— Вече е прекалено късно.

Обръщам се и очаквам да видя Роми, но този път е Райни. Въздъхвам отегчено и тръгвам към изхода, искам по-бързо да се отдалеча от нея, но тя ме следва и продължава да повтаря като ехо „Вече е прекалено късно“.

Тръсвам глава, нямам време за дешифриране на гатанките на двете най-зловещи близначки на света. В Съмърленд няма представа за време, всичко се развива в едно непрекъснато настояще, но от опит знам, че в моя свят то продължава да тече. Трябва да продължавам напред, да не спирам и за миг, докато гласът й се превърне в шепот. Трябва да намеря начин да спася Деймън, преди да е изтекло времето, преди да се прибера в Орегон. Щом отговорите не са тук, ще ги потърся другаде.

Затичвам се, завивам на бегом по една алея и изведнъж ме пронизва жестока болка. Свличам се на земята, притискам пръсти до слепоочията. Искам да спра дълбаещото в главата ми длето, докато в съзнанието ми преминава вихрушка от образи. Виждам ги един след друг, сякаш някой прелиства бързо страници на книга. Под картината тече подробно описание на съдържанието. Стигам до трета страница и най-после разбирам, че чета инструкции за направата на противоотрова за Деймън. В нея се говори за билки, садени по време на новолуние, редки кристали и минерали, за които никога не съм чувала, съхранявани в бродирани от тибетски монаси копринени кесии — и всичко това трябва да се събере в определен ред, после да се чака следващата пълна луна, за да поеме от енергията й и така нататък, и така нататък.

Накрая ми дават името на рядката билка, която се прибавя към еликсира най-накрая, след което главата ми се прояснява и болката отминава, сякаш нищо не е било. Бъркам в чантата, намирам лист и химикалка и записвам всичко. В същия момент се появява Ава.

— Направих портал — уведомява ме с възторжен поглед тя. — Не вярвах, че ще мога, но тази сутрин, когато седнах на килимчето за ежедневната си медитация, си помислих: какво ще ми стане, ако опитам? И ето че…

— И си тук от сутринта? — Зяпвам срещу нея и оглеждам изумено красивата й рокля, дизайнерските обувки, златните гривни и отрупаните е бижута пръсти.

— В Съмърленд не съществува понятието време — сопва ми се тя.

— Може би, но на земята е вече следобед.

Тя клати глава и се мръщи, не иска да се съобразява с досадните земни правила.

— Какво ме е грижа? Какво интересно бих могла да пропусна? Дълга опашка от клиенти, тръпнещи в очакване да чуят, че в най-скоро време ще станат безумно богати и известни въпреки всички доказателства за обратното? — Тя затваря очи и въздъхва дълбоко. — Омръзна ми всичко това. Омръзна ми да работя. Тук е прекрасно. Мисля си, че мога да поостана известно време.

— Няма начин — казвам механично, но всъщност не съм сигурна дали не може.

— Защо? — пита тя, вдига ръце и ги върти наляво и надясно. — Защо да не остана? Дай ми поне една основателна причина.

— Защото… защото не е правилно. Защото имаш работа на земята. Защото живите хора имат работа на земята. Да се крием тук значи да… мамим.

— Кой го казва? — присвива очи Ава. — Да не искаш да кажеш, че тези хора около нас са мъртви?

Вглеждам се в тълпите по улиците, в претъпканите ресторанти, караоке барове и театри и не знам какво да отговоря. Нямам представа колко от тях са като Ава — уморени, разочаровани, самотни души, намерили пътя дотук, решили да забравят за земната досада и да останат завинаги във вълшебната страна — и колко от тях са отказали да преминат от другата страна, като Райли.

Поглеждам към приятелката си и въздъхвам. Знам, че нямам право да й казвам какво да прави с живота си, особено като се сещам какво направих аз със своя.

Протягам ръка към нея, усмихвам се и казвам.

— Ава, виж, в момента имам нужда от теб. Кажи ми всичко, което знаеш за астрологията.