Синя луна

Осма глава

На следващата сутрин се срещаме на паркинга и всички тревожни мисли моментално изчезват от главата ми. Деймън отваря вратата на колата ми, помага ми да сляза и аз веднага забелязвам, че е здрав и, както винаги, убийствено красив. От снощното неразположение няма и следа и ние сме влюбени един в друг повече от всякога.

Наистина. През целия час по английски той с мъка удържа ръцете си далеч от мен. Непрекъснато се навежда към ухото ми, шепне мили думи, лази по нервите на господин Робин и вдига кръвното на Стейша и Онър. По време на обяда не откъсва поглед от мен, гали ме, търси погледа ми и прекъсва единствено, за да отпие от червения сироп. После продължава оттам, където е свършил, и не спира да ме обгръща с грижи и внимание.

Знам, че прави това от любов, но отчасти и за да заглуши всички случайни шумове, цветове и гледки, които бомбардират съзнанието ми. Преди няколко месеца изградих психически щит, който ме направи толкова нечувствителна към чуждата енергия, колкото бях, преди да умра, но се наложи да го разкъсам. Трябваше ми друга защита, която да пропуска желаната енергия и да блокира останалите. Обаче Деймън никога не се е сблъсквал с такъв проблем, затова не знаеше как да ми помогне.

Но откакто се върна в живота ми, задачата не изглежда толкова неотложна, защото неговият глас кара останалия свят да замълчи и докосването му ме прави глуха и сляпа за всичко останало. Щом погледна в очите му… не знам как да го обясня, но имам чувството, че цялото ми същество се изпълва с топла прекрасна магнетична сила — сякаш на този свят сме само аз и той, всичко останало престава да съществува. Деймън е моят идеален психически щит. Моята перфектна половинка. И дори когато не сме заедно, мислите и образите, които ми изпраща чрез телепатия, ми осигуряват същия комфорт.

Но днес нежният му шепот не ме успокоява, защото всичко казано от него е свързано главно с плановете ни за вечерта. За запазения апартамент в хотел „Монтаж“. И не спира да ми повтаря колко дълго е мечтал за този миг.

— Имаш ли представа какво е да чакаш цели четиристотин години? — шепне той с притиснати до извивката на ухото ми устни.

— Четиристотин години? Мислех, че си живял шестстотин — отдръпвам се и го поглеждам изпитателно.

— Да, но те срещнах двеста години по-късно — казва той. Устните му гъделичкат врата и крайчеца на ухото ми. — Повярвай ми, това бяха двеста ужасно самотни години.

Преглъщам тежко и притискам устни. Защото самотата, за която говори, не означава, че е бил сам. Тъкмо обратното. Но днес не искам да навлизам в тази тема. Мълча си. Решила съм да забравя за миналото, да превъзмогна вътрешната си несигурност и да продължа напред. Както му бях обещала.

Отказвам да мисля как е преживял онези двеста години без мен.

Или как е прекарал останалите четиристотин години, предвид това, че ме е губил няколко пъти.

Нито се замислям за шестстотингодишния му стаж в… изкуството на секса.

И не се сещам за всички красиви и опитни жени из целия свят, с които е бил близък през годините.

Не. Не правя нищо подобно.

Не и аз.

В никакъв случай.

Щом сядаме на масата за обяд, той събира косата ми и я навива на дебело жълто въже, и пита:

— Искаш ли да те взема към шест? Ако предпочиташ, може първо да вечеряме.

— Въпреки че всъщност не ядем истински — напомням му с усмивка.

— Има логика — ухилва се той, пуска косата ми и тя се разпилява като вълна от раменете ми чак до кръста. — Нищо, ще намерим с какво да запълним времето си.

Усмихвам му се заговорнически. Вече казах на Сабин, че тази вечер ще спя у Хевън, и сега не спирам да се моля, да не би да реши да ни потърси. Преди приемаше думите ми за абсолютна истина, но откакто ме хвана да пия и това стана причина да ме отстранят от училище за известно време, и откакто спрях да се храня, вече не е толкова доверчива.

— Сигурна ли си, че си готова за това? — пита Деймън, взел погрешно напрегнатия ми поглед за нерешителност.

Кимам с усмивка, навеждам се към него и го целувам. Искам да залича всякакви съмнения (по-скоро мои, отколкото негови). В същия момент Майлс хвърля чантата на масата и казва:

— Хевън, виж! Тук са. Нашите влюбени пиленца се завърнаха.

Отдръпвам се, пламвам от неудобство, а Хевън се засмива и сяда до Майлс. Очите й шарят по масите.

— Някой виждал ли е Роман?

— Беше в часа по самоподготовка — казва Майлс и се навежда към сценария си.

— Беше и в часа по история — казвам и си припомням как се правех, че не го забелязвам, въпреки опитите да привлече вниманието ми, и как след края на часа се наведох над чантата си, като се направих, че търся нещо в нея, за да не го поздравя. Предпочетох изпитателния поглед на господин Миноз и противоречивите му мисли за мен (отличните ми оценки срещу очевидната ми чудатост) пред общуването с Роман.

Хевън свива рамене, отваря своето кексче и казва с въздишка.

— Беше хубаво, докато беше с нас.

— За какво говориш? — вдига поглед Майлс.

Тя цупи устни и сочи с глава право напред. Погледите ни следват посоката и стигат до Роман, който бъбри оживено със Стейша, Онър, Крейг и останалите от елитния списък.

— Голяма работа — свива той рамене. — Почакай и ще видиш, че ще се върне при нас.

— Откъде знаеш? — криви устни Хевън и започва да бели червената опаковка на кексчето. Очите й не изпускат Роман.

— Моля ти се! Виждали сме това представление поне милион пъти. Всеки нов с определен потенциал рано или късно цъфва на тяхната маса. Но накрая най-готините се връщат при нас — засмива се той.

— С мен не беше така — обаждам се, за да отклоня разговора от Роман. Явно съм единствената доволна, че той се премести на лъскавата маса. — Аз съм тук от първия си ден в това училище.

— Да, така е, но аз имах предвид Деймън — обяснява Майлс и се обръща към Деймън. — Помниш ли, че и ти за известен период кръжеше около другия отбор? Но после събра две и две и се върна при нас, както ще направи и Роман.

Свеждам поглед към напитката си и разклащам замислено шишето. Знам, че краткият флирт на Деймън със Стейша е имал за цел единствено да привлече вниманието ми, да събуди у мен ревност, но споменът за двамата, опрели глава о глава и загледани един в друг, изгаря мозъка ми и досега.

— Така си беше — съгласява се Деймън, стиска ръката ми и ме целува по бузата, защото усеща мислите ми, въпреки че невинаги може да ги разчете. — Но бързо дойдох на себе си.

— Видяхте ли? — изглежда ни победоносно Майлс. — Имайте малко вяра в Роман. Пък… ако не се върне, значи не е бил достатъчно готин, нали така?

Хевън свива рамене, облизва крема от пръстите си и измърморва:

— Както и да е.

— А ти защо се вълнуваш толкова? — засича я Майлс. — Мислех, че си хлътнала по Джош.

— Разбира се, че съм хлътнала по Джош — тросва се тя и за да избегне погледа му, издухва невидима троха от скута си.

Но аз виждам аурата й да трепти и да хвърля измамни зелени сенки наоколо, и разбирам, че лъже. Влюбена е, няма две мнения. И ако Роман реши да й отвърне, тогава адиос, Джош, и здравей, ново приятелче, от което ме полазват тръпки.

Свалям ципа на чантичката за обяд и се правя, че ям. В същия момент чувам зад гърба си:

— Хей, приятелю, кога започва представлението?

— В осем. Защо? Ще дойдеш ли? — пита със светнал поглед Майлс и аурата му заблестява толкова ярко, че за мен няма никакво съмнение — той мечтае Роман да присъства на премиерата му.

— Изпуска ли се такова нещо? — казва Роман, сяда до Хевън и слага ръка на рамото й.

Долен мръсник! Наясно е с чувствата й към него и не се свени да ги използва за собствените си цели.

— Как беше в списък „А“? Намери ли, каквото търсеше? — пита закачливо Хевън и ако не виждах аурата й, щях да си помисля, че флиртува с него. Но аурата не лъже и аз знам, че е сериозна.

Роман протяга ръка и маха нежно падналия на челото й кичур. Бузите на Хевън пламват от интимния жест.

— Това пък какво е? — пита той, загледан в очите й.

— Ами на онази маса. Където беше преди малко — мънка тя, покорена от магията на чара му, въпреки че се опитва да запази спокойствие.

— Тук си имаме касти. Масите са подредени по определена система — разбива магията Майлс. — Така е във всяко училище. Всички са разделени на групи, за да се пазят от другите. Няма как, иначе ще те изядат. А онези, с които беше току-що, са на върха на училищната кастова система. Те са от Господарите. За разлика от хората, с които седиш в момента — сочи към себе си — те са от кастата на Недосегаемите.

— Дрън-дрън — клати глава Роман и отваря газираната си напитка. — Пълни тъпотии. Не се хващам на това.

— Няма никакво значение. Това си е така — свива рамене Майлс и хвърля пълен с копнеж поглед към маса „А“.

Защото, колкото и да си говори, че ние сме по-готини, знае със сигурност, че в очите на останалите от „Бел Вю“ в нашата маса няма нищо готино.

— За теб може да е така, но не и за мен. Не обичам деленето на касти, приятелче. Обичам свободните и отворени общества. Местя се от една група в друга и следвам собствените си предпочитания. — После поглежда към Деймън и казва. — Ти какво ще кажеш? Вярваш ли в тия работи?

Деймън свива рамене и продължава да гледа към мен. Изобщо не го интересува за „А“ и „Б“ списъци, нито мисли кой е готин и кой не. За него аз съм единствената причина да дойде в това училище и единствената причина, поради която все още е тук.

— Хубаво е да имаш мечти — въздъхва Хевън и оглежда късия си черен маникюр. — Но още по-хубаво е, когато някои от тях се реализират.

— Точно тук ти е грешката. Това изобщо не е мечта — усмихва се Роман и аурата на Хевън засиява в яркорозово. — Ще го превърна в реалност. Ще видиш.

— Ти да не се изживяваш като Че Гевара на гимназия „Бел Вю“? — питам заядливо, дори не се мъча да скрия неприязънта си. Изненадана съм повече от употребата на думата „изживявам“, отколкото от тона си. Имам предвид, откога взех да се изказвам по този начин? Но когато поглеждам към разширяващата се жълто-оранжева аура на Роман, разбирам, че той се опитва да ми въздейства.

— Точно като такъв се изживявам — хвърля ми една от неговите съблазнителни усмивки той. Взира се в мен и ме разголва с поглед. Сякаш вижда всичко и знае всичко. И аз няма къде да се скрия. — Мисли за мен като за революционер. В края на следващата седмица на кастовата система на масите за обяд ще бъде сложен край. Ще разбием глупавите бариери, ще съберем масите и ще си организираме купон.

— И това за подвиг ли да го броим? — присвивам очи и се опитвам да отблъсна натрапената ми енергия.

Той се засмива и не показва признаци на обида. Смехът му изглежда топъл, съпричастен и добронамерен и никой наоколо не усеща какво се крие под повърхността, никой не вижда онова злокобно, опасно нещо, насочено към мен.

— Ще го повярвам чак като го видя — отсича Хевън и избърсва червените трохи около устата си.

— Ще видиш и ще повярваш — отвръща Роман, без да отмества поглед от мен.

— Разбра ли нещо от всичко това? — питам Деймън, когато звънецът бие и Роман, Хевън и Майлс тръгват към училище, а ние изоставаме назад.

— Кое всичко? — поглежда ме недоумяващо той.

— Казаното от Роман? Онези глупости за революцията в училище? — питам и очаквам да ме убеди, че не съм досадна ревнивка, обсебваща или луда, и че Роман наистина е зловеща личност, а не просто моя измислица.

Но Деймън вдига рамене и сменя темата.

— Съжалявам, но в момента не ми е до Роман. Ти ме интересуваш много повече.

Притиска ме до себе си, дарява ме с дълга, дълбока и спираща дъха целувка и изведнъж преставам да чувам и виждам друго, освен него, въпреки че стоим по средата на училищния двор. Сякаш целият свят се свива до тази единствена точка между устните ни и когато той откъсва своите от моите, съм толкова зашеметена, толкова разпалена и очарована, че едва събирам сили да кажа:

— Ще закъснеем.

Хващам ръката му и тръгвам към училище. Но той не помръдва, по-силен е от мен и колкото и да се мъча, не мога да го издърпам.

— Какво ще кажеш да съкратим часовете? — навежда се над мен и гали ушите, бузите и брадичката ми с устни. — Да избягаме, а? Има много интересни места, където можем да прекараме остатъка от деня.

Заглеждам се в очите му, прималяла от желание, но въпреки това поклащам глава и го избутвам от себе си. Деймън е завършил училище преди стотици години и не е чудно, че го намира за отегчително. И въпреки че аз също го намирам за отегчително, защото знам отговора на въпросите още преди учителите да ги зададат, което прави мотаенето ми из класните стаи напълно безсмислено, ходенето на училище е едно от малкото неща, които ме карат да се чувствам нормална. А след инцидента, когато разбрах, че никога няма да бъда като другите, това чувство ми беше особено свидно.

— Нали каза, че на всяка цена трябва да поддържаме впечатлението, че сме като другите? — продължавам да го дърпам за ръката, докато той най-после тръгва с неохота след мен. — Нали присъствието в клас и демонстрацията на интерес е част от фасадата?

— От друга страна, кое може да бъде по-нормално от двама влюбени тийнейджъри, които решават да избягат от училище, за да удължат уикенда си? — усмихва се той и струящата от красивите му черни очи топлина едва не ме отказва от намеренията ми.

Но аз поклащам глава, хващам още по-здраво ръката му и го повличам към клас.