Синя луна

Двайсет и първа глава

Оказва се, че съм звезда в You Tube. Явно онова боричкане със сутиените, бикините и коланите за жартиери във „Виктория Сикретс“ ми спечелва не само прякора Смотанячката, но е било обект на интерес 2323 пъти. Числото случайно отговаря на броя на учениците в „Бел Вю“. Плюс няколко души от учителския състав.

Разбирам го от Хевън. Откривам я при шкафчетата сред тълпа от крещящи „Хей, Смотанячке. Не падай, смотанячке!“ съученици и тя не само ме осведомява за причината на внезапната ми слава, но ми прехвърля любезно на айпода видеото, за да мога сама да се уверя колко съм смотана.

— Страхотно, няма що! — сумтя и стискам устни.

Знам, че това е нищо в сравнение с другите ми проблеми, но все пак…

— Много гадно — съгласява се тя, заключва шкафчето си и ме поглежда. В очите й няма нищо друго, освен съжаление. Да съжалим малката смотанячка за няколко секунди. — Нещо друго? Защото обещах на Онър…

Оглеждам я от глава до пети и установявам, че огненочервените кичури са заменени с розови, бледата й кожа сега изглежда свежа и загоряла на слънцето, а черните емо кичури са заменени с бухнали къдрици, като на онези клонинги, които тя презираше допреди няколко дни. Но въпреки новите дрехи и новото си членство в списък „А“, въпреки всичко видяно, аз съм убедена, че тя се облича, говори и държи така не по собствена воля. Хевън обича да копира другите, но си има и принципи. И съм повече от сигурна, че никога не е имала желание да бъде в групата на Стейша и Онър.

Но това, че знам, не го прави по-лесно за преглъщане. И въпреки че е безполезно и няма да промени нищо, я поглеждам и казвам:

— Не мога да повярвам, че си приятелка с тях. След всичко, което ми причиниха.

Казвам го само за да знае колко много ме боли.

И макар че чувам отговора й няколко секунди по-рано, това не намалява силата на удара.

— Те ли те бутнаха, Евър? Спънаха ли те, или нещо такова, че падна върху релсата? Или си го направи сама?

И ме фиксира със стиснати устни и подигравателно присвити очи.

Стоя там и я гледам, гърлото ми е пресъхнало така, че не мога да произнеса дума.

— Хайде, стига вече, а? — изчуруликва тя. — Те просто се забавляват. Ако спреш да вземаш всичко толкова навътре и се научиш да се забавляваш, може би ще си много по-щастлива. Сериозно, Евър. Помисли си добре.

Обръща се и се слива с потока от ученици, запътили се към общата маса за обяд, а аз хуквам в обратната посока към изхода.

Защо да оставам? Защо да се измъчвам, като гледам Деймън да флиртува със Стейша и слушам как приятелите ми ме наричат смотанячка? За какво са ми всички тези новопридобити умения, ако не мога да ги използвам в моя полза, например, да избягам от училище?

— Тръгваш ли си вече?

Правя се, че не чувам гласа зад мен, и продължавам напред. Роман е последният човек, с когото ми се говори сега.

— Евър, спри за малко! — забързва той и изравнява крачка с моята. — Да не би да е избухнал пожар?

Стигам до колата, отключвам я, влизам и дърпам вратата. Почти успявам, но в последния момент той я хваща и задържа. Знам, че съм по-силна, и ако искам, мога да я затворя, въпреки съпротивата му, но още не съм свикнала с новите си умения и това ме възпира. А и колкото и да не го харесвам, не ми се ще да му отнеса ръката. Предпочитам да запазя способностите си за момента, когато наистина ще имам нужда от тях.

— Пусни вратата, ако обичаш! Наистина бързам.

Дърпам отново, но той я държи здраво. В очите му играе весело пламъче. Силата му наистина е голяма. Свързвам тези два факта и стомахът ми се преобръща. Комбинацията потвърждава най-тревожните ми подозрения. Поглеждам го отново. Той вдига ръка, за да отпие от своята сода, и аз виждам, че по китката му няма никакви татуировки, никакви змии, захапали опашката си, никакви древни знаци на безсмъртните, превърнали се в зли изчадия.

Освен това той не само яде и пие, но аурата и мислите му са леснодостъпни (поне за мен) и колкото и да ми е неприятно да призная, не притежава нито един от белезите на злото. Като събереш всичко това накуп, става ясно, че подозренията ми може би са параноични и безпочвени.

Това означава ли, че не е зъл безсмъртен, както си мисля?

Означава ли още, че той няма вина за състоянието на Деймън, нито за поведението на Майлс и Онър? Вината може би си е изцяло моя.

Здравата логика сочи точно това, но аз продължавам да упорствам.

Защото когато го поглеждам отново, коремът ми се свива на топка, започвам да се задушавам и се изпълвам с лоши предчувствия. Просто ми е невъзможно да повярвам, че пред мен стои един обикновен веселяк от Англия, случайно кацнал в нашето училище и случайно влюбен точно в мен.

Другото, както и да е, но едно нещо знам със сигурност — преди да се появи той, всичко си беше наред. А откакто дойде, нищо не е наред.

— От обяд ли бягаш?

Глупак. Толкова е ясно какво правя, че не намирам за нужно да му отговарям.

— В колата ти има място за още един човек, нали? Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Всъщност, имам. Така че, ако обичаш… — казвам и правя жест, който навсякъде по света означава едно и също: „Разкарай се!“

Той вдига демонстративно ръце, като че ли се предава, и казва:

— Не знам дали си забелязала, но колкото повече ме избягваш, толкова повече ще те преследвам. Така че най-добре се откажи.

Присвивам очи и се опитвам да видя мислите му през сияещата аура, но не успявам. Всичко зад нея е черно и тъмно. Или няма път, или се сблъсквам с нещо много по-мощно от моите способности.

— Ако държиш да ме хванеш, започвай да тренираш — казвам самоуверено, макар да не се чувствам така. — Защото, братле, да знаеш, че те очаква дълъг маратон.

Той трепва, очите му се разширяват, сякаш го е ужилила оса. И ако не бях убедена, че не е така, щях да си помисля, че съм улучила в десетката. Но аз знам, че не тренира, а навярно просто ходи във фитнес залата и прави малко упражнения, колкото за ефект. Както и да е, не искам повече да гледам подигравателно свитите му устни.

Запалвам и чакам да си тръгне, нетърпелива да се махна оттук.

Той се усмихва, пуска вратата и потупва тавана на колата.

— Ти решаваш, Евър. Играта продължава.