Синя луна

Трийсет и четвърта глава

Замръзвам на място с бутилката в ръка и оставам така, на половината път до хладилника. Толкова бях потънала в работата си, че забравих да уловя енергията на Деймън, докато се е приближавал.

Ава ахва, очите й се разширяват панически, опитва се да скрие страха си, аз също, но и двете се проваляме. Прочиствам гърло и казвам пресипнало:

— Не е това, което си мислиш.

Най-глупавото и смешно нещо, което мога да измисля, защото всъщност е точно това, което той си мисли. Двете с Ава сме влезли с взлом в дома му, за да ровим из нещата му. Просто и ясно.

Той оставя чантата на масата и тръгва към мен. Очите му ме притискат до стената.

— Просто не знам какво да мисля.

Но аз знам какво си мисли и потръпвам виновно от обвиненията и обидите, които му се въртят в главата: Откачалка! Луда за връзване! И още по-лоши неща.

— И как успяхте да влезете? — мести поглед от едната към другата той.

— Ъ… Шийла ме пусна — мънкам и се питам какво да правя с бутилките в ръцете си.

Той клати глава и стиска юмруци, вената на слепоочието му изскача и започва да пулсира. Никога не съм го виждала толкова ядосан, дори не съм предполагала, че е способен на такъв гняв. Мисълта, че аз съм причината за това, ме кара да се чувствам ужасно.

Поглеждам крадешком към Ава, засрамена, че съм я направила свидетел на яростта му, но няма как да поправя нещата.

— Ами тя? — сочи той към Ава. — Довела си я, за да ми правите някаква магия, нали?

— Значи я помниш? — поглеждам го с надежда. Все се питах дали си спомня нещо от нашето минало и макар че точно този спомен не е съществен за мен, това, че помни Ава, ме изпълва с радост. — Спомняш ли си онази вечер на Хелоуин?

Казвам го почти шепнешком и се връщам към първата ни целувка до езерото в градината ни. Тогава и двамата, без да го планираме, бяхме облекли костюмите на Мария-Антоанета и нейния любим, граф Ферсен.

— Да, помня — изсумтява той. — Съжалявам, но истината е, че тогава проявих слабост. Обещавам ти, че повече никога няма да се повтори. Ти взе онази целувка прекалено сериозно. Но, повярвай, ако знаех, че си луда, никога не бих го направил. Беше огромна грешка.

Преглъщам и се опитвам да скрия сълзите. Усещам в стомаха си огромна празнина, сякаш някой е изрязал и извадил всичките ми вътрешности. Виждам, че нямам никакъв шанс да върна любовта му — единственото нещо, заради което си заслужава да живея този нов живот. Не спирам да си повтарям, че това не са негови думи, а на Роман, че истинският Деймън не би се отнесъл така с никого, но това не ми помага много.

— Моля те, Деймън! — успявам да размърдам пресъхналите си устни. — Знам, че изглежда зле, но мога да обясня. Ние просто се опитваме да ти помогнем.

Той ме поглежда с такова презрение, че ми се ще да потъна в земята. Но продължавам, знам, че трябва да опитам всичко.

— Някой се опитва да те отрови — казвам и го гледам право в очите, въпреки че ми е трудно. — И ти познаваш този човек.

Той клати глава. Не вярва на нито една моя дума. Мисли си, че съм опасно луда и трябва веднага да бъда затворена.

— А дали случайно този човек, който се опитва да ме отрови и аз познавам, не си ти! — прави стъпка към мен. Защото единствено ти влизаш без разрешение в дома ми, ровиш из хладилника и пипаш бутилките. Доказателствата са пред очите ми.

Успявам да потуша пожара в гърлото си и казвам:

— Знам как изглежда, но трябва да ми повярваш. Говоря истината, нищо не си измислям.

Той прави нова крачка към мен, бавно и преднамерено, като хищник, дебнещ жертвата си. Решавам да кажа всичко наведнъж. Вече нямам какво да губя.

— Роман е виновен за всичко — прошепвам и виждам как гневът му се превръща в ярост. — Роман не ти е приятел, той е…

Поглеждам притеснено към Ава. Не мога да разкрия пред нея истинската същност на Роман — безсмъртен гадняр, който по някаква неизвестна за мен причина иска да убие Деймън. Но какво значение има причината? Така или иначе Деймън не си спомня нищо, не си спомня Дрина, нито, че е безсмъртен, вече е толкова зле, че едва ли ще ме разбере.

— Махай се оттук! — процежда той през зъби и омразата му е толкова явна, че очите му излъчват повече студ от отворения хладилник. — Разкарай се, преди да съм извикал полицията.

Виждам, че Ава излива последната бутилка от смесения с отрова еликсир, и веднага връщам поглед към Деймън, който вади телефона си, натиска девет, после едно и после…

Трябва да го спра. Не мога да му позволя да довърши повикването. Няма начин да му разреша да извика полицията. Поглеждам го в очите, въпреки че той отказва да ме погледне. Съсредоточавам цялата си енергия в погледа си и се опитвам да подчиня волята му. Изливам върху него фонтан от най-нежната, изпълнена с любов и добрина светлина, изпращам му по телепатия букет от червени лалета и през цялото време нашепвам:

— Не се тревожи. Няма причина да се тревожиш.

В същото време бавно отстъпвам към вратата.

— Няма нужда да се обаждаш. Ние си тръгваме.

И задържам дъха си, когато започва да върти телефона из ръцете си и се чуди защо не може да натисне последната единица.

Вдига поглед към мен и за част от секундата сякаш ме разпознава. Старият Деймън се завръща. Поглежда ме по стария начин, изпраща ми приятна топла тръпка, за която кожата ми жадува отдавна. И въпреки че всичко трае по-малко от миг, сърцето ми се изпълва с радост и надежда.

Веднага след това той хвърля телефона на кухненския плот и клати ядосано глава. Разбирам, че трябва да изчезваме, преди влиянието ми над него да отслабне. Грабвам чантата и хуквам към вратата. На прага се обръщам за миг и виждам, че той вади всички бутилки с еликсир от шкафовете и хладилника, отваря ги и ги излива в мивката, убеден, че след намесата ми вече не са безопасни.