Следотърсача

ГЛАВА XI

Времето на другата сутрин се случи такова, че надмина и най-смелите очаквания на хилядите обитатели на форта. Колкото и да е странно, американците, може би поради своенравието на човешката природа, са склонни да се гордеят с това, което, разумно погледнато, не се отличава с някаква особена стойност, и пренебрегват или подценяват действителните преимущества, които ги поставят на друго стъпало, а може би и по-високо от много други нации. Към тези достойнства и преимущества спада и благодатният климат. Той общо взето не е съвсем безупречен, но е много по-приятен и по-здравословен от климата на множество други страни, чиито жители гръмогласно и с основание негодуват.

Летните горещини едва се усещаха в Осуиго по времето, което описваме. Сянката на гората и свежият ветрец, подухващ откъм езерото, така гасяха жегата, че нощите биваха винаги прохладни, а дните не бяха душни.

Беше септември, месецът, през който силните морски ветрове често се понасят над страната и достигат чак до Големите езера. Тогава и сладководните моряци се радват на тяхното благотворно въздействие — телата им се освежават, духът им се ободрява и нов прилив на сили протича в жилите им. Такъв беше и денят, в който гарнизонът се събра, за да присъства на онова, което комендантът на шега нарече „турнир“. Лунди беше образован човек, поне що се отнася до професията му, и немалко се гордееше с това, че напътства своите млади подчинени към четене и мислене и събужда у тях интерес към по-интелектуалните страни на тяхната професия. За човек, който води войнишки живот, библиотеката му беше сравнително голяма и с добре подбрани четива и той с охота заемаше книги на всеки, който желаеше да чете. Това насаждаше у младите нови вкусове и потребности и бе източник на нови идеи за развлечения. Сред тези бяха спортните игри и състезанията от рода на това, на което те се готвеха да се насладят през описвания от нас ден.

Повлияни от хрониките за рицарските времена, граничарите се стараеха да придадат на тези забавления блясък и романтичен колорит, който всъщност никак не беше чужд на професията и навиците на войника, а също и на уединения форт, разположен в тази дива живописна местност. Макар че всички с радостно вълнение очакваха предстоящото развлечение, не се забравяше и охраната на форта. Един обикновен наблюдател, застанал на крепостния вал и обърнал поглед към блесналата водна шир, разпростряла се чак до северния хоризонт, и към задрямалата безкрайна гора, която запълваше втората половина на панорамата, би си помислил, че това място е най-тихото и сигурно обиталище в целия свят. Но Дънкън Лунди прекрасно знаеше, че от гората всеки миг могат да изскочат стотици индианци, готови да унищожат форта и всичко, което се намира в него, и че това предателско езеро представлява удобен път, откриващ лесен достъп за по-цивилизованите, но не по-малко коварни врагове — французите, които дебнеха всеки миг на притъпено внимание, за да ги нападнат неочаквано. Разузнавачески отряди, командвани от стари и опитни офицери, които не се интересуваха от спортните игри, бродеха из гората, а една рота войници караулеше в самия форт с поръчение за най-строга бдителност, сякаш силен неприятел вече се забелязваше в далечината. Тези предохранителни мерки позволяваха на останалите офицери и войници безгрижно да се отдадат на сутрешното забавление.

Състезанията трябваше да се състоят на една еспланада, разположена на самия езерен бряг, малко на запад от форта. Тази площадка, почистена от всякакви дървета и пънове, обикновено служеше за учебно поле, защото гърбът й беше защитен от езерото, а източната й страна — от крепостните постройки. По такъв начин по време на учение можеше да се очаква нападение само от две страни, а тъй като сечището, което се простираше на север и на запад, беше много просторно, неприятелят, за да се приближи на разстояние, подходящо за стрелба, трябваше да излезе от прикритието на гората и това вече го правеше безопасен.

Обичайното въоръжение на форта бяха мускетите, но за случая бяха събрани около петдесет ловджийски карабини. Във въоръжението на всеки офицер от полка влизаше и по една ловджийска пушка, която той ползваше за свое собствено забавление. Част от пушките принадлежаха на водачите и приятелски настроените индианци, които често навестяваха форта. А имаше и резерв от пушки за общо ползване, с които разполагаха главно онези, които ходеха на лов за дивеч и попълваха полковите запаси. Сред хората, владеещи добре това оръжие, се наброяваха около пет-шест души особено точни стрелци, чиито имена се славеха по цялата граница, десетина-дванадесет души, за които се смяташе, че минават средното ниво, останалите, а те бяха мнозинство, стреляха точно, но не тъй, както се изискваше за днешното състезание.

Щеше да се стреля от сто ярда разстояние без опора. За мишена щеше да служи една дъска с очертани концентрични бели кръгове по нея и бял център. Първи започнаха да се състезават войниците, които желаеха да покажат изкуството си, но не се стремяха към наградите. Тази част от състезанието не беше особено интересна и сред зрителите все още не се виждаше нито един офицер.

Повечето от войниците бяха шотландци, тъй като полкът беше сформиран не много отдавна в Стърлинг и околностите му. След пристигането му в колониите редиците му се бяха попълнили с местни жители, какъвто беше и случаят със сержант Дънъм. Естествено най-добрите стрелци бяха колонисти. След половинчасова борба стана известно, че един млад човек, роден в колонията Ню Йорк, от холандски произход, със звучното име Ван Фалкенбург, но за по-лесно наричан Фолок, се е показал най-изкусен от всички. Тъкмо когато обявяваха неговата победа, най-възрастният капитан, придружен от по-голямата част от офицерите и техните жени, се появи на площадката. Зад това знатно шествие вървяха около двадесет жени от по-скромен произход, сред които можеше да се забележи умното, миловидно и оживено личице и стройната, облечена в спретнато скромно облекло фигурка на Мейбъл Дънъм.

От жените, които обитаваха форта, само три се числяха към класата на благородните дами. И трите бяха съпруги на офицери. Грубоватите им обноски смешно се съчетаваха с преувеличеното им мнение за собственото им достойнство, за правата и задълженията на висшата класа и за изискванията на протокола, подобаващи на ранга им. Останалите бяха жени на подофицери и войници и Мейбъл Дънъм, както бе забелязал интендантът, беше действително единствената, подходяща за женитба. Вярно е, че имаше още около една дузина момичета, но ни едно от тях не беше стигнало още възрастта, която дава право на девойката да бъде ухажвана.

За жените беше построен нисък подиум от дъски на самия бряг на езерото. Недалече от него на един стълб бяха окачени наградите. Предните места на подиума бяха запазени за трите дами и техните деца. Мейбъл заедно с жените на подофицерите в полка седна на втория ред. Жените и дъщерите на войниците се струпаха най-отзад — тези, които успяха да намерят място, седнаха, а другите останаха прави. Мейбъл, която вече беше допусната в обществото на офицерските жени в качеството си на скромна компаньонка, беше предмет на внимание от страна на дамите от първия ред. Въпреки класовите различия, които сякаш още повече се подчертават в живота на един гарнизон, със своето скромно, но изискано държане и чувство за собствено достойнство тя беше успяла да спечели разположението им.

Веднага щом тази важна част от зрителите зае местата си, Лунди даде знак състезанието да започне — за хода му той бе издал предварително нареждания. Осем или десет души измежду най-добрите стрелци на гарнизона се наредиха на определеното за стрелба място и започнаха да стрелят един след друг. Сред тях имаше офицери, войници, че дори и случайни посетители на форта. Както следва да се очаква от хора, за които стрелбата не е само любимо забавление, а и средство за съществуване, всички улучиха бялата точка в центъра. Следващите обаче не бяха така сигурни и куршумите им улучваха някои от белите кръгове, ограждащи центъра, но не и самия център.

Според правилата пропадналият при първия тур не можеше да участвува във втория. Адютантът, който изпълняваше длъжността на церемониалмайстор, съобщаваше имената на онези, които получаваха право да вземат участие във втория тур, като в същото време предупреждаваше, че пропусналите да се явят на първия тур няма да бъдат допуснати по-нататък в състезанието. Тъкмо в този момент Лунди, интендантът и Джаспър се приближиха до мястото, откъдето се стреляше. Следотърсача се разхождаше бавно насам-натам, този път без любимата си пушка — с това той явно даваше да се разбере, че няма намерение да оспорва наградите с останалите участници в състезанието. Всички се отдръпнаха да сторят път на майор Дънкън, който с добродушна усмивка застана на линията, зае позиция, прицели се небрежно и стреля. Куршумът мина на няколко инча от целта.

— Майор Дънкън се изключва от състезанието! — провъзгласи адютантът с гръмък и уверен глас.

За старшите офицери и за сержантите веднага стана ясно, че майорът съвсем съзнателно е пропуснал целта, докато младите офицери и войниците от това безпристрастно съблюдаване на правилата отново добиха увереност и те да се включат в състезанието, защото нищо не подкупва така наивните и непомъдрели от живота хора, както проявата на най-строга справедливост, макар че едва ли има друго нещо, което тъй рядко да се среща в живота.

— А сега е твой ред, мастър Сладка вода — обади се Мюр, — ако не успееш да надминеш майора, тогава ще кажа, че ръката ти е по-привикнала да държи греблото, отколкото пушката.

Красивото лице на Джаспър се обля с червенина, той пристъпи към линията, хвърли бръз поглед към Мейбъл, която цяла се бе наклонила напред, за да може да види по-добре резултата, улови небрежно цевта на пушката с лявата си ръка, прицели се в миг и с пълна увереност стреля. Куршумът проби бялата точка през средата. Това беше най-добрият изстрел за цялата сутрин — другите стрелци едва бяха докосвали само боята.

— Отлично, мастър Джаспър — възкликна Мюр, щом резултатът беше обявен. — Такъв изстрел би направил чест на по-възрастен и по-опитен от теб човек. Но ти май го дължиш повече на късмета си, защото не се прицели особено старателно. Ти, Сладка вода, си бърз, ловък стрелец, не го отричам, но ти липсва научният, академичен, бих казал, философски подход към стрелбата. А сега, сержант Дънъм, много ще ви бъда благодарен, ако помолите дамите да обърнат по-голямо внимание — аз ще стрелям с това оръжие по „научен начин“, ако мога така да се изразя. Изстрелът на Джаспър би убил на място, в това не се съмнявам, но той стреля необмислено, без съсредоточеност, а аз ще ви покажа как се стреля по правилата на науката.

Докато говореше, интендантът си даваше вид, че се готви за своя академичен изстрел, а всъщност изчакваше — най-после Мейбъл и нейната съседка насочиха любопитно поглед към него. Всички, които стояха до Мюр, се оттеглиха от уважение към неговия чин и той остана сам с командира си, към когото се обърна фамилиарно:

— Виждаш ли, Лунди, можеш да спечелиш нещичко, ако събудиш женското любопитство. Силно чувство е това любопитството и ако съумееш да го използваш както трябва, току-виж се превърнало в сърдечно влечение.

— Точно така, Дейви, но ти ни задържаш всички с твоите приготовления. А, ето и Следотърсача, навярно идва да се поучи от твоя голям опит.

— Е, Следотърсачо, и ти дойде да научиш нещичко от научната стрелба! Аз не обичам да крия знанията си, затова заповядай, учи се! А ти няма ли да изпробваш един куршум?

— Че за какво ми е, интенданте, за какво ми е? Вашите награди не са ми нужни, а колкото до славата, аз си я имам и без туй, ако може да се нарече изобщо слава това, че стрелям по-добре от тебе. Не съм жена, та да нося гугла.

— Това е вярно, но можеш да срещнеш девойка, на която да ти бъде приятно да я подариш и да я носи в твоя…

— Хайде, Дейви — прекъсна го майорът, — или стреляй, или отстъпвай мястото на друг. Адютантът вече започна да нервничи.

— Интендантът и адютантът рядко се погаждат, Лунди. Но ето аз съм готов. Дръпни се малко настрани, Следотърсачо, за да могат дамите да виждат.

Интендантът зае изящна и грижливо заучена поза, вдигна бързо пушката, свали я, вдигна я отново, повтори още няколко пъти тези манипулации и стреля.

— Изобщо не улучи мишената! — провикна се радостно адютантът, на когото бяха дошли до гуша научните разсъждения на Мюр. — Изобщо не улучи мишената!

— Не може да бъде! — извика Мюр и силно се изчерви от възмущение и от срам. — Не може да бъде, адютанте, такова нещо през живота не ми се е случвало. Призовавам дамите да ми бъдат свидетели.

— Дамите си затвориха очите, когато ти стреля — обадиха се шегобийците на полка. — Ти ги изплаши с твоите приготовления.

— Не мога да допусна такава клевета по адрес на дамите и такова оскърбително отношение към моето изкуство — закрещя интендантът и колкото повече се горещеше, толкова повече се засилваше шотландският му акцент. — Какъв е този заговор? Искате да ме лишите от това, което напълно заслужено ми се полага.

— Хайде, хайде, изложи се с твоята наука — каза със смях Лунди, — затова по-добре мълчи и не разгласявай повече срама си.

— Не, не, майоре — намеси се Следотърсача, — интендантът е много добър стрелец, но улучва от къси разстояния и малко бавно се прицелва, а това не пречи на службата му. Ако някой си направи труда да разгледа отблизо дъската, ще види, че неговият куршум е покрил куршума на Джаспър.

Следотърсача се ползваше с голямо и всеобщо уважение не само заради умението си да стреля, но и заради точния си поглед, Водачът едва бе направил това изявление, и всички присъстващи се усъмниха в първоначалното си впечатление. Десетина души изтичаха до мишената, за да се уверят. Те действително откриха, че куршумът на интенданта беше минал през отверстието, направено от куршума на Джаспър, и то с такава точност, че човек трябваше много внимателно да се вгледа, за да установи този факт. Всички съмнения се разсеяха, когато в ствола на дървото, на което беше закачена мишената, се откриха два куршума един върху друг.

— Нали ви казах, милостиви дами, че на дело ще видите какво влияние оказва науката върху изкуството да се стреля — каза интендантът, като се приближи към подиума, на който седяха жените. — Майор Дънкън се подиграва на схващането, че стрелбата в мишена се нуждае от математически изчисления, но аз му казвам, че науката напредва, обогатява се, усъвършенства се, задълбочава се и обяснява всичко, което има връзка с човешкия живот, било то състезание по стрелба или църковна проповед. С други думи, науката си е наука и с това се изчерпва всичко.

— Струва ми се, че изключвате любовта от този списък — забеляза жената на един капитан. Тя знаеше историята с четирите женитби на интенданта и изпитваше някаква чисто женска злоба към този похитител на жени. — Изглежда, науката няма нищо общо с любовта.

— Не бихте говорили така, госпожо, ако сърцето ви не само веднъж бе познало любовта. За тия неща може да съди само онзи мъж или жена, чиито чувства, преминали през много изпитания, най-после са станали съвършени. Повярвайте ми, от всички видове любов научната е най-трайната и най-разумната.

— И така, значи според вас любовта става по-съвършена чрез опита?

— Вашият бърз ум схвана мисълта ми веднага. Най-щастливите бракове са тези, в които младостта, красотата и вярата се опират на мъдростта, умереността и благоразумието, придобити от годините. Говоря за средната възраст, госпожо. Все пак един мъж не бива да бъде много по-стар от жена си. Вярвам, че дъщерята на сержант Дънъм ще се съгласи с моите разсъждения — нейното благоразумие е вече добре известно на всички във форта, макар че е съвсем отскоро при нас.

— Дъщерята на сержанта едва ли може да разреши спора между вас и мен, поручик Мюр — отвърна сухо съпругата на капитана с чувство за собствено достойнство. — Но погледнете, Следотърсача също се кани да си опита късмета, сигурно за да смени темата на разговора.

— Протестирам, протестирам, майор Дънкън — извика Мюр, като изтича бързо до мястото за стрелба и вдигна ръка към небето, за да придаде повече сила на думите си. — Решително протестирам, господа. Как така ще допускате Следотърсача да участва в състезанието със сърнебойка. Първо, той много е свикнал с нея и второ, тя е различна от определения за това състезание образец пушки.

— Сърнебойката си почива, интенданте — отвърна му спокойно Следотърсача, — и никой и не мисли да я безпокои. Аз изобщо нямах намерение да натискам спусък днес, но сержант Дънъм ме увери, че ще обидя красивата му дъщеря, ако не взема участие в днешното тържество — нали аз я доведох до тук. Както виждаш, взел към пушката на Джаспър, интенданте, а тя не е по-добра от твоята.

Поручик Мюр се видя принуден да се съгласи и всички погледи се устремиха в Следотърсача, който зае позиция на линията. От израза на лицето, от цялата осанка на прославения водач и ловец лъхаше спокойствие и самоувереност, когато той изправи високата си фигура и вдигна пушката за стрелба. По всичко личеше, че владее еднакво добре и тялото, и оръжието си.

Следотърсача трудно можеше да се нарече красив мъж в обичайния смисъл на думата, но външността му внушаваше уважение и доверие. Висок и мускулест, той можеше да бъде съвършен, ако не беше така слаб. Ръцете и краката му бяха по-жилави и гъвкави дори от конопено въже, но общо взето фигурата му беше прекалено суха и ъгловата, за да отговаря на схващанията за идеална мъжка красота. Движенията му се отличаваха с естествена грация, отмерени и спокойни, те му придаваха солидност и достойнство, които отговаряха напълно на характера на неговата професия. Загарът, покрил честното му и мъжествено лице, говореше за живот под открито небе, изпълнен с трудности и лишения, а жилестите му ръце свидетелстваха за сила, без да бъдат груби и корави, каквито би ги направил тежкият физически труд. Макар в него да липсваше онова младежко очарование, което пленява сърцето на девойките, когато той вдигна пушката, всички женски погледи се залюбуваха на красотата и свободата на движенията му и на мъжествената му осанка. Той се прицели и стреля, бърз като светкавица, и докато облачето дим все още плуваше над главата му, той вече стоеше спокоен, опрян на пушката, и откритото му лице сияеше от неговия беззвучен, сърдечен смях.

— Не знам дали на някой би могло да мине изобщо през ум такова нещо — извика майор Дънкън, — но аз бих казал, че и Следотърсача пропусна целта.

— Не, не, майоре — самоуверено възрази Следотърсача, — недейте бърза с тези изявления. Аз не съм зареждал оръжието и не знам какво е имало в него, но ако то е било изобщо заредено, ще намерите моя куршум върху куршумите на Джаспър и на интенданта, в противен случай името ми да не е Следотърсача.

От виковете на събралите се около мишената хора стана ясно, че Следотърсача е прав.

— Но това не е всичко, това още не е всичко, приятели — каза Следотърсача, който бавно се приближаваше към подиума, на който седяха жените. — Ако установите, че куршумът дори и най-малко е докоснал дъската, готов съм да призная, че не съм улучил. Куршумът на интенданта разцепи дървото, а последният пратеник мина, без да отрони и стърготина от него.

— Вярно, Следотърсачо, напълно вярно — съгласи се Мюр, който се навърташе около Мейбъл, но се стесняваше да заговори с нея в присъствието на офицерските жени. — Интендантът наистина проби дървото и по такъв начин отвори път за твоя куршум, който мина през готовото отверстие.

— Е, нищо, интенданте, сега идва ред на гвоздея, тогава ще видим кой ще го забие по-дълбоко в дъската — ти или аз. Да си кажа правото, днес нямах намерение да показвам на какво е способна една пушка, но щом веднъж съм започнал, няма да обърна гръб на нито един офицер, който е на служба при негово величество крал Джордж. Ако Чингачгук беше тук, щяхме да ви покажем някои от тънкостите на това изкуство. А колкото до тебе, интенданте, ако с гвоздея успееш, с картофа сигурно ще се провалиш.

— Ти много си се разхвалил тази сутрин, Следотърсачо, но аз ще ти покажа, че нямаш работа с някое недозряло хлапе, току-що дошло от градовете или поселищата, ще видиш!

— Зная, зная, интенданте, това го зная и не отричам голямата ти опитност. Толкова години си преживял на границата, че и аз съм слушал за тебе в колониите и от индианците още като дете, кажи-речи, преди един цял човешки живот.

— Но… но… — прекъсна го Мюр със силен шотландски акцент. — Това е чиста глупост, човече. Че да не би аз да съм толкова стар.

— Нямах намерение да те обидя, интенданте, дори и да излезеш победител в състезанието с картофа. Исках само да кажа, че дълго си служил по места, където без пушка не можеш и крачка да направиш. Знам, че си добър стрелец, но с един ловец не можеш да се мериш, защото не говоря празни приказки, като разправям за подвизите си. Щом Провидението е дало на човека някаква дарба, не я отричай, за да не предизвикаш съдбата. Но нека дъщерята на сержанта отсъди, ако не се боиш да се предадеш в ръцете на такъв красив съдия.

Следотърсача избра Мейбъл за посредник, защото тя много му харесваше и защото общественото положение нямаше почти никаква стойност в очите му. Но поручик Мюр се смути от това предложение, направено в присъствието на офицерските жени. Той с удоволствие се навърташе около обекта на своите чувства с надежда, че ще й направи впечатление, но предразсъдъците му бяха твърде силни, а може би беше и много хитър, за да започне открито да ухажва. Мейбъл, преди да е сигурен, че ще има успех. Беше се доверил на майор Дънкън, защото напълно разчиташе на неговата дискретност, но станеше ли известно по някакъв начин, че интендантът е бил отхвърлен от дъщерята на един сержант, той вече много трудно можеше да направи предложение на някоя девойка от благороден произход, дори ако стремежът му към нея бъдеше продиктуван изцяло от разума. Ала въпреки всички тези съмнения и опасения Мейбъл му се струваше тъй очарователна, така мило поруменяваше, така нежно се усмихваше, така блестеше с младостта си, с ума си, със скромността и красотата си, че той не намери сили да устои на изкушението открито да разговаря с нея.

— Нека бъде както ти искаш, Следотърсачо — отвърна той, след като решително отпъди всички колебания. — Нека дъщерята на сержанта — неговата очарователна дъщеря, бих казал — бъде наш съдник. А ние ще я дарим с наградата, която единият или другият от нас така или иначе ще спечели. Както виждате, скъпи дами, принуден съм да удовлетворя искането на Следотърсача, в противен случай щяхме да имаме честта да предоставим съдийството на някоя дама от вашето очарователно общество.

След няколко минути започваше вторият тур от състезанието и интендантът и неговият противник бяха призовани да заемат местата си. Този път в дъсчената мишена съвсем леко бяха заковали един обикновен гвоздей, чиято главичка предварително беше боядисана с бяла боя. Стрелецът трябваше да улучи гвоздея, иначе губеше право да се състезава по-нататък. Онези, които не бяха успели да улучат белия център на първата мишена, не се допускаха до участие.

Сега оставаха да се състезават само шестима претенденти за наградите на този тур, тъй като двама от стрелците, успели да докоснат бялата точка, бяха доволни от успеха си и предпочитаха да останат с него, вместо да се посрамят в трудното изпитание, което предстоеше. Първите трима пропаднаха — куршумите им прелетяха съвсем близо до целта, но нито един не я улучи. Четвърти стреля интендантът, който, след обичайните си преструвки и пози, успя само да отнесе една малка частица от главичката на гвоздея и куршумът му се заби отстрани в мишената. Макар изстрелът му да не беше напълно както трябва, все пак не го лиши от правото да участвува в третия тур.

— Успя да отървеш кожата, интенданте, както казват в селищата — извика със смях Следотърсача, — макар че с такъв чук като твоя ще ти трябва много време, докато построиш къща. Сега Джаспър ще ти покаже как се забива гвоздей, стига ръката на момъка да е все така сигурна и зрението му точно. Изстрелът ти щеше да бъде по-добър, ако не се беше перчил толкова, когато се целеше. Стрелбата е дар на природата, затова не са й нужни украшения.

— Ще видим, ще видим, Следотърсачо, според мен попадението ми не беше лошо и много се съмнявам дали в 55-и полк ще се намери друг чук, както ти се изразяваш, който да направи и половината от това, което аз направих.

— Джаспър не се числи към 55-и полк, но ей сега ще видиш неговия удар!

Докато Следотърсача още говореше, куршумът на Джаспър удари гвоздея и го заби в дървото тъй, че от него остана да стърчи само един инч.

— Вижте сега как ще го довърша, момчета — извика Следотърсача, като зае мястото на Джаспър веднага, щом той се отдръпна. — Не, няма нужда от друг гвоздей, аз и този го виждам, макар че боята се е изтрила. А щом виждам нещо, мога да го улуча от сто ярда, дори ако то е око на комар. Гледайте сега как ще го довърша!

Пушката гръмна, куршумът прелетя и на мястото на потъналия в дървото гвоздей остана само парче разплеснато олово.

— Е, Джаспър, момчето ми — подхвана Следотърсача, като опря приклада на пушката си в земята и продължи разговора, сякаш успехът, който току-що бе постигнал, му беше напълно безразличен. — С всеки изминал ден ти ставаш все по-добър. Още няколко разходки из гората с мене и най-добрите стрелци на границата ще се позамислят, преди да излязат да се състезават с тебе. Интендантът стреля прилично, но по-далече от това не може да стигне. А ти, Джаспър, имаш дарба и един ден ще можеш да излезеш насреща на всеки стрелец.

— Хайде, хайде! — възрази Мюр. — Според теб да отчупиш частица от главичката на гвоздея е само „прилично“, а всъщност то е върхът на това изкуство! Всеки що-годе просветен човек знае, че лекото докосване е присъщо на майстора, а ударите с ковашки чук — на дилетанта. Дали си пропуснал целта на сантим или на една миля, не е важно, важното е, че изобщо си я пропуснал. Същото е и когато я улучиш — все едно е дали само си ранил, или си убил.

— Най-сигурният начин да разрешим този спор е да устроим още едно състезание — забеляза Лунди. — Този път мишената ще бъде картоф. Ти си шотландец, Мюр, и сигурно ще предпочетеш магарешки бодил43 или овесена питка, но законът на границата е на страната на Америка, затова нека донесат картофи.

Тъй като майор Дънкън започваше да проявява нетърпение, Мюр тактично се въздържа от глупавите си забележки, които само щяха да забавят състезанието, и започна да се готви за третия тур. Да си кажем истината, интендантът почти не се надяваше на успех в изпитанието, което предстоеше, и ако останеше на него, едва ли щеше да се нареди сред състезателите. Но майор Дънкън с цялото си шотландско спокойствие обичаше и да се шегува. Той нарочно беше наредил да се включи и този номер в състезанието, за да посрами интенданта. Аристократ по произход, Лунди беше против това един джентълмен да уронва престижа на класата си, като сключва неравен брак. Щом всичко беше готово, повикаха Мюр на линията. Тъй като състезанието, което се каним да представим на читателя, едва ли е познато на всеки, няма да е лошо да кажем няколко думи за него. За случая се подбира един голям картоф и се дава на човек, който ще го хвърля, и той застава на разстояние десет ярда от линията. При командата „хвърляй“, която дава самият стрелец, картофът се подхвърля леко нагоре и той трябва да прекара куршума през него, преди да е паднал на земята.

Интендантът стотици пъти бе правил опит да улучи тази движеща се мишена, но само веднъж беше успял. Сега пак реши да се опита със сляпата надежда за успех, но остана разочарован. Картофът, както обикновено, бе хвърлен нагоре, пушката изгърмя, но летящата мишена остана непокътната.

— Надясно кръгом и вън от строя, интенданте — каза Лунди, като се засмя на успеха на собствената си хитрост. — За копринената качулка остават да се борят Следотърсача и Джаспър Сладката вода.

— И с какво ще свърши състезанието, майоре? — попита Следотърсача. — Ще се опитаме в стрелба по двата картофа или ще се целим само в един?

— Само в един. Ако и двамата го простреляте по средата, ще включим и номера с двата картофа.

— Това е един страшно мъчителен момент за мене, Следотърсачо — каза Джаспър, като се приближаваше към линията. От вълнение всичката му кръв се беше дръпнала от лицето.

Следотърсача погледна изпитателно младежа, после помоли майор Дънкън да има търпението да почака още един миг и преди да заговори на приятеля си, го отведе малко встрани, за да не ги чуват другите.

— Ти като че ли много присърце вземаш тази работа, Джаспър? — забеляза ловецът, като не сваляше очи от младежа.

— Трябва да ти призная, Следотърсачо, че никога не съм се стремил така към победата, както днес.

— Нима толкова силно жадуваш да победиш мене, твоя стар приятел? И то там, където аз съм най-силен? Стрелбата е моето призвание, момче, и никоя ръка не може да се сравни с моята.

— Знам, знам, Следотърсачо… и все пак…

— Какво все пак, Джаспър? Говори открито, аз съм твой приятел.

Младежът прехапа устни, прокара ръка през очите си и ту се изчервяваше, ту пребледняваше като девойка, която се признава в любов. После стисна ръката на ловеца и каза спокойно, сякаш мъжеството му бе надделяло над всички други чувства.

— Готов съм да пожертвам ръката си, Следотърсачо, за да мога да подаря тази копринена качулка на Мейбъл Дънъм.

Ловецът сведе поглед към земята и тръгна бавно към линията, дълбоко замислен над това, което току-що бе чул.

— Ти в никой случай не можеш да успееш с двата картофа, Джаспър! — внезапно забеляза той.

— Разбира се, че няма да успея и тъкмо това ме тревожи.

— Какво създание е човекът! Стреми се към онова, което не му е в призванието, и пренебрегва благата, с които Провидението го е дарило. Но както и да е, както и да е. Хайде, Джаспър, заеми позиция. Защото майорът ни чака и… чуй ме, момче… аз трябва поне да го докосна, иначе ще ме е срам да си покажа лицето в гарнизона.

— В последна сметка всичко ще се реши от съдбата — каза Джаспър и отново се изчерви и побледня като преди, — но ще се опитам, пък ако трябва и да умра заради това.

— Какво нещо е човекът — повтори Следотърсача, като се отдръпна встрани, за да стори място на приятеля си да се прицели. — Пренебрегва своето, а жадува за притежанието на другия!

Хвърлиха картофа нагоре, Джаспър стреля и възклицанията, които последваха, известиха, че куршумът бе минал пред средата на картофа или почти през средата — достатъчно, за да спечели наградата.

— Ето един достоен съперник за тебе, Следотърсачо — извика със задоволство майор Дънкън, докато ловецът заемаше позиция. — Можем да очакваме една хубава стрелба и при състезанието с два картофа.

— Какво нещо е човекът — повтори пак Следотърсача, без да забелязва какво става наоколо, дотолкова беше погълнат от мислите си. — Хайде, хвърляй.

Подхвърлиха картофа и пушката изтрещя в същия миг, когато малката топчица увисна неподвижно във въздуха. Стрелецът очевидно се прицели много внимателно, но израз на почуда и разочарование се изписа по лицата на онези, които хванаха падащата мишена.

— Е какво, в същото отверстие ли? — извика нетърпеливо майор Дънкън.

— Кората, кората — чу се отговор. — Само кората е зачекнал! Какво значи това, Следотърсачо! Нима Джаспър ще отнесе най-хубавата награда на състезанието?

— Да, качулката е негова — отвърна ловецът, като поклати глава и се отдръпна спокойно встрани. — Какво създание е човекът! Не се задоволява с това, което има, а все жадува за онова, което природата не му е дала.

Тъй като Следотърсача не бе улучил средата на картофа, а само бе засегнал кората, наградата веднага бе присъдена на Джаспър. Младежът вече държеше качулката в ръцете си, когато към него се приближи интендантът и с преднамерена сърдечност поздрави съперника си с победата.

— А сега, като спечели качулката, момче, за какво ти е тя? От нея не можеш да направиш нито корабно платно, нито дори знаме. Струва ми се, Сладка вода, че ще я прежалиш, като чуеш колко кралски сребърници ще ти броя за нея!

— С пари не можеш да я купиш, поручик — отвърна Джаспър. Успехът бе запалил в очите на младежа радостен огън. — Та аз не бих я дал дори и срещу петдесет комплекта платна за „Вихър“!

— Хайде, хайде, момче. И ти се побърка като другите. Аз съм готов да ти предложа дори половин гвинея за тази дреболия, просто за да не се търкаля в корабната каюта, докато украси главата на някоя скуоу.

Макар Джаспър и да не знаеше, че хитрият интендант не му предлага дори и половината от цената на качулката, той изслуша предложението му с равнодушие. Поклати отрицателно глава и тръгна към площадката, на която седяха дамите. Приближаването му възбуди видимо вълнение сред тях, защото всяка би приела с удоволствие този дар, ако младежът беше така любезен да й го поднесе. Независимо от това, че чувствата му вече бяха направили избора си, Джаспър с цялата си стеснителност не можеше и да помисли да удостои с подаръка си някоя от тези дами, които според него стояха тъй високо.

— Мейбъл — каза той, — тази награда е за тебе, освен ако…

— Освен какво, Джаспър? — подхвана девойката, която в благородното си желание да го освободи от затруднението, забрави собствената си стеснителност, макар че страните и на двамата поруменяха и издадоха силното им вълнение.

— Освен ако не ти е безразличен, тъй като се поднася от човек, който няма право да се надява, че подаръкът му ще бъде приет.

— Приемам го, Джаспър. Той ще ми спомня за опасностите, през които преминахме заедно, и за грижите, които проявихте към мен и за които безкрайно ви благодаря на теб и на Следотърсача.

— Остави ме мене, остави ме — възкликна водачът. — Това си е късметът на Джаспър и подаръкът си е негов. Отдай му нужната чест и за двете. Моят ред ще дойде друг ден, моят и на интенданта, който, както ми се струва, завижда на момчето за качулката, въпреки че ако я беше спечелил, не виждам какво щеше да я прави, след като няма жена.

— А Джаспър Сладката вода има ли жена? А ти имаш ли жена, Следотърсачо? Може би ми е нужна, за да си намеря жена или да ми напомня, че съм имал жена, или като свидетелство за уважението ми към нежния пол, или просто като възпоминание за него, или, да речем, по друга някоя не по-малко смислена причина. Умният, мислещият не хвали глупеца и няма по-сигурен белег за това, че един мъж е бил добър съпруг на първата си жена, позволете ми да ви го кажа, от този, че веднага започва да й търси достойни заместници. Любовта ни е дадена от Провидението и оня, който е обичал веднъж предано някоя жена, показва колко щедро е бил дарен с това благо, като бърза да си намери друга жена и нея да обича.

— Може и да е така, може. Аз нямам опит в тези неща и не мога да споря. Но Мейбъл, дъщерята на сержанта, сигурно ще съумее да ти отговори. Ела, Джаспър, ние е тебе няма повече да участваме, но ще погледаме какво могат да направят с пушките си другите момчета.

Следотърсача и Джаспър се отдалечиха, тъй като състезанието всеки момент щеше да започне отново. Дамите обаче изгубиха интерес към стрелбата, щом като качулката вече беше спечелена. Тя минаваше от ръка на ръка, всички опипваха коприната, критикуваха шарката, разглеждаха изработката и тихо си шушнеха, че е много жалко, дето такова красиво нещо е притежание на дъщерята на един сержант.

— Може би ще склониш да я продадеш, Мейбъл, след като й се порадваш малко? — попита жената на капитана. — Тъй като никога няма да можеш да я носиш.

— Може и да не я нося — отговори скромно девойката, — но няма и да се разделя с нея.

— Разбира се, сержант Дънъм не е толкова беден, че дъщеря му да трябва да си продава дрехите и все пак да пазиш една дреха, която никога няма да можеш да облечеш, са хвърлени на вятъра пари.

— Не бих искала да се разделям с подаръка на близък приятел.

— Но младежът още повече ще започне да те цени заради благоразумието ти, щом се забрави днешната победа. Жалко е такава хубава качулка да се похаби напразно.

— Аз няма да я похабя напразно, госпожо, и ако нямате нищо против, ще я запазя за себе си.

— Както желаеш, дете! Момичетата на твоите години често пренебрегват интереса си. Не забравяй обаче, ако все пак решиш да продадеш качулката, че аз първа съм я поискала, но няма да я взема, ако само дори веднъж си я надянала на главата си.

— Няма да забравя, госпожо — отвърна Мейбъл колкото се може по-смирено, но очите й засвяткаха като диаманти и страните й поруменяха тъй, че заприличаха на две рози, когато наметна забранената за нея дреха върху красивите си рамене, сякаш за да я премери, и после спокойно я свали.

Останалата част от състезанието вече не беше интересна. Стрелците не бяха лоши, но изпитанията бяха далеч под равнището на тези, за които вече разказахме, и зрителите се разотидоха. Първи се отдалечиха офицерите с жените си, а не след дълго примерът им бе последван и от другите жени. Мейбъл също си тръгна и както вървеше покрай ниските скали, които ограждаха езерото, и олюляваше красивата качулка, увисена на нежното й пръстче, насреща й се появи Следотърсача. Той носеше със себе си пушката, с която беше стрелял през този ден, но в държането му липсваше обичайното за него чистосърдечие и непринуденост, а погледът му блуждаеше неспокойно. След като си размениха няколко незначителни думи за величествената водна шир, простряла се пред тях, той погледна изпитателно събеседницата си и каза:

— Джаспър спечели тази качулка за теб без много усилия, Мейбъл.

— Той съвсем справедливо я заслужи, Следотърсачо.

— Разбира се, разбира се. Куршумът му мина през средата на картофа, а това беше достатъчно, макар че някои биха могли да направят и повече.

— Но другите не направиха и това! — възкликна така пламенно Мейбъл, че веднага съжали, защото по израза на Следотърсача разбра, че го е огорчила не само с думите, но и с тона, с който те бяха казани.

— Вярно е, Мейбъл, вярно, никой не го направи. Но защо да скривам това, което природата ми е дала? Да, да, наистина, там никой не го направи, но сега гледай какво може да се направи и тук. Виждаш ли чайките, които летят над главите ни?

— Разбира се, Следотърсачо, те са толкова много, че е трудно да не ги забележи човек.

— Виж онези как са гонят и си пресичат една друга пътя — каза той, като зареди пушката си. — Онези там двете, онези двете гледай!

В момента, когато двете птици се изравниха в една линия, макар и на голямо разстояние, той се прицели, бърз като светкавица, чу се гърмеж и куршумът прониза телата на двете жертви. Щом мъртвите чайки паднаха в езерото, Следотърсача опря приклада на пушката о земята и се засмя със своя беззвучен смях — по честното му лице не беше останала ни сянка от недоволство и обидена гордост.

— Ето това е изстрел, Мейбъл, това се казва изстрел. Жалко само, че нямам качулка, за да ти я подаря! Впрочем попитай Джаспър. Той сам ще ти разкаже всичко, защото в цяла Америка няма друг човек с по-честно сърце, по-правдив език от неговия.

— В такъв случай Джаспър не дължи наградата на собственото си умение?

— Не, не, Джаспър направи всичко, което беше по силите му, а то не беше малко. За човек, чийто поминък идва от водата, а не от земята той стреля отлично, а по-добър другар от него не може да намериш нито по вода, нито по суша. Но аз бях причината Джаспър да спечели качулката, Мейбъл, макар че това е все едно, съвсем все едно, тъй като тя попадна у тази, у която трябваше да попадне.

— Мисля, че те разбирам, Следотърсачо — каза Мейбъл, като се изчерви, без да иска. — Този подарък е общ — от тебе и от Джаспър.

— Би било несправедливо към момчето да се каже такова нещо. Той сам спечели тази премяна и беше в правото си да я подари на когото иска. Но можеш да бъдеш уверена, че ако аз я бях спечелил, също щях да я подаря на тебе.

— Ще запомня това, Следотърсачо, и ще се погрижа да разправя на всички за твоето изкуство, в което имах възможност да се убедя с цената на тези нещастни чайки.

— Бог да те поживи, Мейбъл! Но да разправяш за моето изкуство по границата, е все едно да хвалиш водата в езерото или слънцето на небето. Тук всеки знае на какво съм способен и думите ти ще отидат напразно, както ако един французин би решил да се разговаря с американска мечка.

— Значи ти смяташ, че Джаспър е знаел, че му даваш предимство и все пак се е възползвал така недобросъвестно от него? — попита Мейбъл и руменината, която бе направила очите й да заблестят, постепенно се отдръпна от лицето й и то стана тъжно и замислено.

— Съвсем не исках да кажа това, далеч съм от такава мисъл. Но присъща слабост на човека е да забравя всичко друго, когато жадува да задоволи желанията си. Джаспър например знае, че аз мога с един куршум на прострелям два картофа едновременно, както стана с чайките. А също така знае, че няма друг човек на границата, който да може да направи същото. Увлечен от мисълта за качулката и от желанието да ти я подари, момчето надцени за момент силите и възможностите си. Не, няма нищо недобросъвестно и непочтено в постъпката на Джаспър Сладката вода. Напълно естествено е един младеж да желае да се представи добре в очите на младите и красиви девойки.

— Ще се постарая да забравя всичко освен добрите чувства, които и двамата проявихте към една девойка, лишена от майчина грижа — каза Мейбъл, стараейки се да овладее обзелото я вълнение, което сама не знаеше на какво да отдаде. — Повярвай ми, Следотърсачо, аз никога няма да забравя всичко, което направихте за мене — и ти, и Джаспър, и ще съумея да оценя това ново доказателство за вашето внимание и доброжелателство. Ето приеми тази сребърна брошка в знак, че ти дължа живота и свободата си.

— За какво ми е тя на мене, Мейбъл? — попита смаяният ловец, като взе в ръката си скромното украшение. — Та аз не нося по себе си нито копчета, нито катарами, а само ремъци от хубава еленова кожа. Тази брошка е много красива, но тя ще стои много по-добре там, откъдето я свали, отколкото на мене.

— Не, закачи я на ловджийската си риза, тя ще й подхожда чудесно. И помни, Следотърсачо, че това е символ на нашата дружба и доказателство, че никога няма да забравя услугите, които ми направи.

Като каза това, Мейбъл му се усмихна за сбогом, затича се нагоре по брега и скоро изчезна зад крепостния вал.