Следотърсача

ГЛАВА XXX

Следотърсача бе свикнал със самотата, но когато „Вихър“ напълно изчезна зад носа, изведнъж го завладя чувство за пълна изоставеност. Никога преди не бе усещал така ясно своята откъснатост от света — през последните дни сърцето му се бе отворило за радостите и грижите на обикновеното човешко съществуване, той вече виждаше пред себе си семейство, домашен уют. Сега всичко изчезна, сякаш рухна в един миг, а той остана сам на света, без нежна спътница, без надежди. Даже Чингачгук го бе напуснал, макар и временно, и отсъствието на верния другар бе особено тежко за нашия герой в тази, може би най-критична, минута от неговия живот.

Дълго след като „Вихър“ беше изчезнал зад хоризонта, Следотърсача продължаваше да стои, опрян на пушката си, в позата, описана от нас в предишната глава. Изглеждаше като вкаменен. Само човек, който е привикнал мускулите си на изключително напрежение, можеше да издържи толкова дълго в тази трудна поза с нейната мраморна неподвижност. Най-сетне той се отърси от вцепенеността с въздишка, която се изтръгна сякаш от самите глъбини на неговото същество.

Една от характерните черти на този самобитен човек бе, че независимо от това, с какво са заети мислите му, той напълно владееше себе си по отношение на всичко, което се отнасяше до практическия живот. Така беше и сега. Бе потънал в мислите си за Мейбъл и красотата й, за предпочитанието й към Джаспър, за сълзите и заминаването и, а краката му послушно го носеха към мястото, където Юнска роса все още скърбеше над гроба на мъжа си. Техният разговор се водеше на езика на тускарорите, който Следотърсача владееше много добре, но тъй като това наречие е известно само на учените, ние ще преведем думите им на прост английски език, като се постараем да запазим стила и интонацията на всеки от събеседниците.

Косите на Юнска роса бяха паднали върху лицето й. Тя седеше на един камък до гроба, надвесена над прясната пръст, която скриваше тялото на Пронизваща стрела, глуха към всичко, което ставаше наоколо.

Мислеше, че всички освен нея са напускали острова, а стъпките на Следотърсача, обут в мокасини, бяха така безшумни, че тя не усети приближаването му.

Следотърсача стоя няколко минути пред скърбящата жена, без да каже нито дума. Мъката на неутешимата вдовица, мисълта за нейната непоправима загуба и гледката на пълната й самота го накараха да се съвземе. Разумът му подсказваше, че страданието на младата индианка, насилствено разделена от мъжа си, е далеч по-голямо и по-горчиво от собствената му скръб.

— Юнска роса — каза той тържествено, сериозно и с искрено съчувствие, — ти не си сама в своята скръб. Обърни се и ще видиш приятел.

— Роса няма вече приятел! — отговори индианката, — Пронизваща стрела отиде във вечните ловни полета и сега няма кой да се грижи за Роса. Тускарорите ще я изгонят от техните вигвами, а Роса презира ирокезите, не може да ги гледа в очите. Не! По-добре Роса да умре гладна на гроба на Пронизваща стрела!

— Това не бива да стане и няма да стане, защото е противно на закона и разума. Ти вярваш ли в Маниту, Юнска роса?

— Той извърна глава от Роса, той й е сърдит. Остави я да умре сама!

— Послушай този, който добре познава природата на червенокожите, макар че се е родил бледолик и има навици на бледолик. Когато Маниту на бледоликите иска да пробуди доброто в сърцето на бледоликия, той му изпраща скръб, защото само в скръбта ние виждаме себе си в истинска светлина и само тогава разбираме истината. Великият дух ти желае доброто и затова ти е взел мъжа, за да не обърква той Юнска роса с коварния си език и да не я направи минго, като я кара да бъде приятелка с тях.

— Пронизваща стрела беше велик вожд! — отговори гордо жената.

— Вярно е, че той имаше някои достойнства, но си имаше и недостатъци. Ти не си сама, Роса, и скоро ще разбереш това. Сега дай свобода на мъката си, дай й пълна свобода, както го изисква твоята природа, а когато дойде време, аз имам нещо да ти кажа.

Следотърсача се качи на своята лодка и се отдалечи от острова. През деня Юнска роса чу на два пъти изстрели от неговата пушка, а към залез слънце той отново дойде и донесе печени птици, от които се носеше такава съблазнителна миризма, че можеше да раздразни апетита дори на преситен чревоугодник. Това продължи повече от месец. Юнска роса упорстваше и не искаше да напусне гроба на мъжа си, но не се отказваше и от даровете на своя покровител. От време на време те се срещаха и разговаряха. Следотърсача я изслушваше със съчувствие, но тези срещи бяха кратки и доста редки. Роса спеше в една от колибите и си лягаше без страх, защото знаеше, че има другар и защитник, макар че Следотърсача винаги отиваше да спи на съседния остров, където си беше построил колиба.

Есента обаче наближаваше и към края на месеца положението на Юнска роса започна да става тежко, Листата падаха, нощите ставаха неприятни и хладни. Дойде време за заминаване.

Върна се Чингачгук и двамата със Следотърсача говориха дълго. Роса ги наблюдаваше отстрани и забеляза, че добрият й приятел е угрижен. Като се примъкна до него, тя с женски такт и нежност се постара да го утеши.

— Благодаря, Юнска роса, благодаря — каза той. — Ти си много добра, но това не може да помогне. Време е да заминаваме. Утре ще напуснем тези места и ти ще дойдеш с нас, защото вече си в състояние да чуваш гласа на разума.

Юнска роса се подчини с присъщото на индианските жени смирение и се върна при гроба на Пронизваща стрела, за да прекара последни часове с покойния си мъж. През тази дълга есенна нощ младата вдовица не легна нито за минутка. Тя седеше върху пръстта, която покриваше останките на нейния съпруг, и по обичая на своя народ се молеше за неговия успех по безкрайната пътека, по която той бе тръгнал съвсем наскоро, и за срещата им в страната на праведните. В душата на тази жена, която би се сторила съвсем жалка на оня, който има високо мнение за себе си, но не умее да мисли, живееше образът на Бога. Тя бе изпълнена с чувства и стремежи, способни да удивят всеки, който не чувства, а само се преструва.

На сутринта напуснаха острова и тримата. Следотърсача, ревностен и сериозен както винаги, мълчаливият и предан Чингачгук и покорната и кротка Юнска роса, потънала в скръб. Тръгнаха на път с две лодки — третата, която принадлежеше на Роса, остана на острова. Голямата змия плаваше напред, а Следотърсача го следваше в своята лодка. Два дни гребаха все на запад, като нощуваха по островите. За тяхно щастие времето беше топло и когато излязоха на широко разлялото се езеро, то беше гладко като огледало. Беше сиромашко лято, но във въздуха, въпреки леката мъгла, имаше нещо от сладостното юнско спокойствие.

На третия ден влязоха в устието на Осуиго, но фортът и флагът му напразно ги канеха да спрат. Чингачгук пресече тъмните води на реката, без да се оглежда, а Следотърсача го следваше мълчаливо. На крепостния вал се бяха струпали хора, ала Лунди, който позна старите си приятели, не позволи на стражата да ги извика.

Беше пладне, когато Чингачгук влезе в малкото заливче, където бе пуснал котва „Вихър“. На поляната в самия край на старата просека се издигаше дървена къща от нови, неодялани греди. Мястото беше пусто и усамотено, но навсякъде личаха следите на благоденствието, доколкото бе възможно то на границата. Джаспър ги очакваше на брега и пръв подаде ръка на Следотърсача, когато той стъпи на земята. Срещата им беше проста и сърдечна. Следотърсача не зададе никакви въпроси, защото Чингачгук предварително го бе осведомил за всичко, но никога не бе стискал така силно ръката на своя приятел, както при тази среща. Дори се разсмя добродушно, когато Джаспър му каза, че изглеждал добре.

— Къде е тя, Джаспър, къде е тя? — попита най-сетне шепнешком Следотърсача, който не смееше веднага да зададе този въпрос.

— Тя чака у дома, скъпи приятелю, Юнска роса е успяла да ни изпревари.

— Роса стъпва по-леко от мен, но на сърцето ми вече не е тежко. И тъй, в гарнизона се намери свещеник и всичко се уреди, нали?

— Ние се оженихме една седмица след раздялата ни с теб, на другия ден мастър Кап си замина. Ти забрави да питаш за твоя приятел Солена вода.

— Не, нищо не съм забравил. Голямата змия ми разказа всичко, но аз най-много обичам да слушам за Мейбъл и за нейното щастие. Е, плака ли тя, или се смя след венчавката?

— И едното, и другото, но…

— Да, такива са всички — и плачат, и се смеят. Но каквото и да направи Мейбъл, на мен винаги би ми изглеждало правилно. Какво ще кажеш, Джаспър, мислила ли е тя за мен през тия щастливи минути?

— И още как, Следотърсачо! Няма ден, в който да не мисли и да не говори за тебе. Би могло да се каже дори, че няма такъв час! Никой не те обича така, както те обичаме аз и Мейбъл!

— Знам, че никой не ме обича така, както ти, Джаспър. Чингачгук е единственият, за когото бих могъл да кажа същото. Е, няма защо да отлагаме повече, това трябва да стане и колкото по-бързо, толкова по-добре. Води ме, Джаспър, искам още веднъж да погледна милото й лице.

Джаспър поведе Следотърсача и скоро нашият герой видя отново Мейбъл. Тя посрещна своя доскорошен поклонник с пламнали от вълнение бузи, тръпнеща като трепетликов лист. Едва се държеше на крака, но намери сили да разговаря с него приятелски и искрено. През този час (Следотърсача не остана нито минутка повече, макар че не се отказа да похапне в дома на своите приятели) внимателният наблюдател можеше да прочете по лицето на Мейбъл точното отражение на цялата гама от чувства, които тя изпитваше към Следотърсача и към мъжа си. В отношението й към Джаспър все още се долавяше сдържаността и свенливостта на младоженката, но когато говореше с него, в гласа й звучеше притаена нежност, очите й сияеха, бузите й пламваха от чувства, които времето и навикът още не бяха успокоили. Към Следотърсача сега тя бе сериозна и искрена. Въпреки вътрешното й напрежение гласът й не трепна нито веднъж, погледът й не се сведе надолу и ако по лицето й се появяваше руменина, тя идеше само от дълбокото й съчувствие.

Настъпи време за път. Чингачгук вече бе оставил лодките и застанал на пътеката към гората, спокойно очакваше своя приятел. Щом го видя, Следотърсача тържествено стана, за да се сбогува.

— Понякога съм мислил, че съдбата ми е била твърде сурова — каза той, — но участта на тази жена, Мейбъл, ме накара да изпитам срам и да разбера много неща…

— Юнска роса ще остане тук и ще живее при мене — бързо го прекъсна Мейбъл.

— Така и мислех. Освен теб никой друг не е в състояние да откъсне тази жена от скръбта и да събуди у нея желание за живот. Все пак се съмнявам, Мейбъл, че и ти ще успееш. Нещастницата загуби не само мъжа си, тя се лиши от племе, а с такава загуба е трудно да се помириш… Странен човек съм аз! Какво ме засяга нещастието на едни и съпружеското щастие на други, когато си имам достатъчно свои мъки! Не, без излишни думи, Мейбъл, те не са нужни! Джаспър, позволете ми да си отида спокойно. Видях вашето щастие и това ми стига. Сега по-леко ще понасям мъката си. Не, вече никога няма да те целуна, Мейбъл. Хвани ръката ми, Джаспър, и я стисни здраво, момчето ми. Не се страхувай, тя няма да отстъпи на твоята по сила, това е ръка на мъж. А сега, Мейбъл, стисни и ти ръката ми… не, не, не бива (Мейбъл целуваше ръката му и целувките се смесваха със сълзи), не бива да правиш това!

— Следотърсачо — попита Мейбъл, — ще се видим ли пак?

— Мислил съм за това, вече съм мислил. Ако настъпи време, Мейбъл, когато ще мога да гледам на теб като на сестра или като на дете — да, по-точно като на дете, защото ти можеш да ми бъдеш дъщеря, — ще се върна при вас. За мен ще бъде истинска радост да гледам вашето щастие. Ако не мога — прощавайте, прощавайте… Сержантът не беше прав. Да, той никак не беше прав!

Това бяха последните думи, които Джаспър Уестърн и Мейбъл Дънъм чуха от Следотърсача. Той се обърна, защото усети, че нещо го задушава, и след миг беше вече при своя спътник. Щом го видя, Чингачгук метна торбата си на рамо и без да му каже нито дума, се скри зад дърветата. Мейбъл, мъжът й и Юнска роса дълго гледаха след отдалечаващия се Следотърсач, очаквайки прощален жест, но той не се обърна. Стори им се само, че поклати глава като човек, измъчван от мрачни мисли, и че махва с ръка, сякаш знае, че приятелите го гледат, но твърдите му крачки, на които никаква скръб не можеше да повлияе, го отнасяха все по-далече, докато изчезна в гъсталака на гората.

И Джаспър, и жена му не видяха повече Следотърсача. Те останаха още една година на брега на Онтарио, а след това, отстъпвайки пред настойчивите молби на Кап, отидоха при него в Ню Йорк, където Джаспър стана преуспяващ и уважаван търговец. Три пъти Мейбъл получи като подарък прекрасни кожи, но изпращачът не бе пожелал да напише името си и само сърцето й подсказваше кой е той. По-късно, когато Мейбъл беше вече майка на няколко деца, тя предприе едно пътешествие във вътрешните щати, съпроводена от синовете си, най-големият от които можеше да й бъде защитник. Там тя случайно видя странно облечен човек, който я наблюдаваше отдалеч и с такова внимание, че тя започна да разпитва кой е той. Казаха й, че това е най-прочутият ловец в този край — случката се разиграваше вече след революцията, — известен с благородството си, но чудак, когото в тази част на страната наричаха „Коженият чорап“. Мисис Уестърн не успя да научи нищо повече, но настойчивият поглед на непознатия и странното му поведение я разтревожиха толкова силно, че тя прекара една безсънна нощ и на лицето й, запазило още следите на голяма някогашна красота, легна сянка на печал, която за дълго не я напусна.

А Юнска роса, загубила и мъж, и родно племе, не можа да понесе, както предсказваше Следотърсача, двойната загуба. Тя умря в дома на Мейбъл на брега на Онтарио. Джаспър пренесе тялото й на острова и я погреба редом с Пронизваща стрела.

Лунди все пак се ожени за своята стара любов и излезе в оставка — уморен от безброй сражения ветеран. Но името Лунди в наше време се прославя от по-малкия брат, наследил фамилното имение и наследствената титла, към която по-късно се присъедини и титлата, с която бе удостоен за своите подвизи по океана101.