Следотърсача

ГЛАВА VI

Щом Чингачгук излезе на брега, Следотърсача се приближи до него и му заговори на неговия език:

— Чингачгук — каза той с упрек, — благоразумно ли беше сам да нападаш цяла дузина мингоси? Вярно, сърнебойката рядко ми изменя, но не е лесно да се прицелиш чак до отсрещния бряг на Осуиго. Този негодник беше подал само главата и раменете си над храстите и една по-неопитна ръка можеше да сгреши. Трябваше да помислиш, вожде, трябваше да помислиш!

— Голямата змия е мохикански войн — когато върви по военната пътека, вижда само своите врагове. Неговите деди са преследвали мингосите, откакто тече вода на този свят!

— Познавам тази черта на характера ти, познавам я и я ценя. И никой няма да ме чуе да се възмущавам, че някой червенокож е бил верен на своята природа, но благоразумието също подобава на един вожд, както и храбростта. И ако тези дяволи ирокезите не гледаха така улисано падналите във водата индианци, добре щяха да те подредят.

— Какво е намислил да прави делауерът — възкликна Джаспър, като видя, че индианският вожд неочаквано се отдели от Следотърсача и се упъти към брега, очевидно с намерение отново да влезе във водата. — Нима ще бъде така безразсъден да се върне на отсрещния бряг заради някаква дреболия, която навярно е забравил там?

— Не, не, той е не само храбър, но и благоразумен, макар преди малко да прояви такова нехайство. Чуй ме, Джаспър — добави Следотърсача, и отведе младежа малко встрани. Плискането на вода им подсказа, че индианецът се е гмурнал в реката. — Чуй ме, момче, Чингачгук не е бял човек и християнин, той е индиански вожд от племето на мохиканите, неговата природа е различна от нашата и той се ръководи от свои правила и закони. А щом общуваш с хора, които не приличат съвсем на тебе, трябва да се научиш да ги приемаш такива, каквито са, и да ги оставиш да следват навиците и обичаите, присъщи на тяхната природа. Кралският войник винаги ще ругае и ще пие и ти напразно ще си губиш времето да го отучваш. Детето обича сладкишите, а жената — хубавите дрехи — да се бориш срещу тяхната слабост, е безполезно. А природата на индианеца още по-трудно можеш да пречупиш. Сигурно Бог го е създал такъв с някаква разумна цел, макар че нито ти, нито аз сме в състояние да я проумеем.

— Но какво означава това? Виж, делауерът плува към трупа на индианеца, който водата е изхвърлила върху камъните. Защо се излага на такава опасност?

— За чест и за слава, заради достойнството си. Как мислиш, защо разни джентълмени изоставят уютния си дом отвъд морето, в който, както разправят, има и от пиле мляко, за да дойдат тук да се прехранват с дивеч и да трепят французите?

— Аха, разбирам, твоят приятел отива да вземе скалпа му.

— Защо да не си достави това удоволствие, ако чувството му за чест го изисква? Ние, белите, не обезобразяваме така противника си, щом веднъж го убием, но за червенокожия това е въпрос на достойнство. И ако щеш, ми вярвай, Сладка вода, но аз познавам много бели хора с прочути имена и немалко качества, чиито представи за честта са по-странни дори от тези на индианеца.

— Дивакът си остава дивак, Следотърсачо, с когото и да другарува.

— Да, така говорят, момчето ми, но както вече ти казах, намират се и бели хора, чиито представи за чест не винаги са съвместими с разума и Божията воля. Много време прекарах сред смълчаните гори в размишления по тези въпроси и стигнах до убеждението, че щом всичко на този свят се направлява от Провидението, то и качествата на хората са дадени с някаква мъдра и разумна цел. Ако индианците не бяха нужни на този свят, Бог нямаше да ги създаде. Сигурен съм, че ако човек успее да проникне до същността на нещата, ще се убеди, че дори племето на мингосите е било създадено с някаква разумна и полезна цел. Но да си призная, на мене умът не ми стига да разбера каква именно.

— Голямата змия се подлага на твърде голям риск заради този скалп! Страх ме е, че всичко това може да свърши зле.

— Но той не мисли така. За него този скалп означава много повече от цяло поле с трупове, от чиито глави не е паднал, нито един косъм. Ето как си представя той войната и честта на войника. Един млад капитан от шестдесети полк например пожертва живота си при последната ни схватка с французите, само за да завоюва едно трифунтово оръдие, за него това бе въпрос на чест. А веднъж видях как един тежко ранен млад знаменосец се уви в знамето, кръвта му изтичаше, а той си въобразяваше, че лежи на нещо по-меко и от бизонска кожа.

— Да, да, разбирам, да удържиш знамето, е наистина заслуга.

— А знамето на Чингачгук е скалпа на врага. Той ще го пази, за да го показва на децата на своите деца. Впрочем… — Следотърсача замлъкна, поклати тъжно глава, после бавно продължи: — От родословието на мохикана не е останала ни една издънка! Той няма деца, които да се радват на трофеите му, нито племе, което да се гордее с неговите подвизи. Той е сам-самичък на този свят и все пак остава верен на природата и навиците си! И в това има нещо нравствено и достойно за уважение, Джаспър, има нещо благородно.

В същия миг откъм брега на ирокезите се надигна ужасен вой, последвай от бързи пушечни изстрели. Неприятелските войни така много искаха да попречат на делауера да се сдобие със скалпа на своята жертва, че се хвърлиха в реката, а неколцина от тях навлязоха стотина фута навътре в разпенения поток, сякаш наистина се канеха да го прекосят. Но Чингачгук, невредим от свистящите около него куршуми, продължаваше работата си съвсем хладнокръвно, с привичната си ловкост, придобита от дългия опит. Когато привърши, той размаха безформения трофей и нададе победния си вик; отговориха му с неистови крясъци, които дълго отекваха в сводовете на смълчаната гора и в дълбоката долина, образувана от реката. Неудържим страх накара Мейбъл да сведе глава, а вуйчо й едва се сдържа да не побегне нанякъде.

— За първи път чувам крясъците на тези изверги — възкликна Джаспър и запуши уши от ужас и отвращение.

— Това е тяхната музика, момче, това са техните барабани и флейти, техните тръби и рогове. Те обичат тези звуци, защото пораждат у тях свирепи и кръвожадни чувства — спокойно отвърна Следотърсача. — Като бях младеж, на мен също ми се струваха ужасни, но сега почти не ги разграничавам от цвъртенето на нощната лястовица или песента на дрозда. Тези вопли вече не ме дразнят, та ако ще да се събере цял куп от тези крещящи дяволи — оттук до самия гарнизон. Не го казвам, за да се хваля, Джаспър, но човек, който се изплаши от такива звуци, в най-добрия случай е страхливец. Те са предназначени да плашат жените и децата, но не и този, който броди из гората и преследва врага си. Надявам се, че Голямата змия е вече доволен. Ето го, че се връща със скалпа, закачен на пояса му.

Джаспър отвърна глава, когато делауерът излезе от водата, такова отвращение му вдъхваше последният подвиг на индианеца, но Следотърсача посрещна приятеля си с философското спокойствие на човек, преценил, че не си заслужава да се обръща внимание на маловажни неща. А делауерът, тръгвайки към храстите, за да изцеди водата от памучните си дрехи и да напълни пушката си, хвърли победоносен поглед към двамата си другари и с това вълнуващата случка се приключи.

— Джаспър — каза водачът, — иди при мастър Кап и му кажи да дойде при нас, нямаме време за губене, трябва да се посъветваме и бързо да решим какво да правим, защото мингосите сигурно вече замислят как да ни нападнат.

Младежът се подчини и след няколко минути четиримата се събраха на брега, напълно скрити от погледа на врага, докато те самите имаха възможност внимателно да следят поведението на мингосите и според него да съставят собствения си план за действие.

Денят беше вече към своя край и само няколко минути ги деляха от настъпването на нощта, която обещаваше да бъде по-тъмна от всякога. Слънцето бе залязло и сумракът, характерен за тропическата зона, скоро щеше да се замени от непрогледен мрак. Всичките си надежди пътниците възлагаха на това благоприятно обстоятелство, макар то да криеше и известна опасност, защото тъмнината, която можеше да помогне за тяхното спасение, щеше да скрие от погледа им и действията на лукавите им врагове.

— Моментът настъпи, приятели — започна Следотърсача. — Трябва хладнокръвно да обсъдим нашия план, за да можем да действаме задружно, всеки според опита и способностите си. След час в гората ще настъпи истински среднощен мрак и ако искаме да се доберем до гарнизона, трябва да се възползваме от това обстоятелство. Какво ще кажете вие, мастър Кап? Макар да нямате нашия опит във воденето на горски сражения и отстъпления, вашата възраст ви дава правото пръв да вземете думата на това наше съвещание.

— И близкото ми родство с Мейбъл, Следотърсачо, също трябва да се вземе под внимание.

— Как да ви кажа, мастър Кап, как да ви кажа… Уважението си е уважение, независимо какво го е породило — роднински или приятелски чувства. От името на Голямата змия не мога да говоря, от него вече не може да се очаква да мисли за жените, но ние с Джаспър сме готови да отбраняваме Мейбъл от мингосите така, както и нейният смел баща би го сторил. Момчето ще ви каже дали говоря истината.

— Мейбъл може да разчита на мене. Аз ще я отбранявам до последната си капка кръв — отвърна тихо, но с жар Джаспър.

— Добре, добре — намеси се вуйчото, — излишно е да спорим повече, явно е, че всички сме готови да защитаваме момичето, а делата говорят по-красноречиво от думите. По мое мнение щом се стъмни дотолкова, че вражеските наблюдатели да не могат да ни видят, трябва да се качим на лодките и да отплаваме под пълна пара към пристанището, като се възползуваме от благоприятния вятър и прилива.

— Лесно да се каже, но трудно да се изпълни — отвърна ловецът. — В реката ние ще бъдем изложени на по-голяма опасност, отколкото в гората. Освен това малко по-надолу ни чака прагът на Осуиго, а аз не съм съвсем сигурен дали Джаспър ще успее в тъмното да преведе благополучно лодката през него. Какво ще кажеш ти, Джаспър, как преценяваш възможностите си?

— Аз съм съгласен с мастър Кап, че е по-добре да тръгнем с лодките. Мейбъл е много крехка, за да върви през тресавища и да се препъва в корените на дърветата в такава тъмна нощ, каквато се очаква да бъде тази, пък и аз се чувствувам по-спокоен и смел и очите ми са по-сигурни, когато съм във водата, а не на земята.

— Доколкото те познавам, ти винаги си бил смел, а очите ти са достатъчно сигурни за човек, който е живял повече под яркото слънце, отколкото в сумрака на гората. Жалко, че по Онтарио няма дървета, каква радост би била тогава тази равнина за душата на ловеца! А що се отнася до вашето предложение, приятели, бих казал, че има много „за“ и „против“. Вярно е, че по водата не остават следи…

— Да, но какво ще кажете за килватера — намеси се Кап с обичайната си упоритост и дребнавост.

— Какво казахте?

— Продължавай — подкани го Джаспър. — Мастър Кап си въобразява, че се намира в океана… По водата не остават следи…

— Не остават, Сладка вода, поне тук. А дали по морето остават, не мога да твърдя, освен това с кануто се пътува бързо и лесно, течението само ще го носи и за нежните крака на Мейбъл това ще бъде истинска почивка. От друга страна обаче, единственото ни прикритие в реката ще бъдат облаците на небето, преминаването на прага е трудна и рискована работа дори на дневна светлина и накрая — разстоянието по вода оттук до гарнизона е цели шест мили. А следата по суша не се открива така лесно в тъмнината. Просто съм затруднен, Джаспър, и не знам какъв съвет да дам.

— Ако двамата с Голямата змия преплуваме разстоянието до другата лодка и успеем да я докараме — отвърна младият моряк, — то според мен по-безопасно ще бъде да тръгнем по реката.

— Ако успеете наистина. Всъщност няма да е трудно да го направите, нека само се стъмни още малко. И като се има предвид, че с нас е дъщерята на сержанта, не знам дали това не е най-доброто разрешение. Ако бяхме само силни и смели мъже, щеше да бъде забавно да си поиграем на криеница с тези негодници на отсрещния бряг. И тъй, Джаспър — продължи ловецът, който беше чужд на всяка показност и празно самохвалство, — ще се наемеш ли да докараш кануто?

— Готов съм да се наема с всичко, което може да помогне на Мейбъл и да я предпази от беда, Следотърсачо.

— Познавам благородния ти характер, Джаспър. Голямата змия, който почти се е съблякъл вече, ще ти помогне. Като отнемем лодката от тези дяволи, ще ги лишим от една възможност да ни навредят.

След като взеха това важно решение, всички започнаха да се готвят да го приведат в изпълнение. Нощните сенки бързо се спускаха над гората и когато приготовленията привършиха, вече беше толкова тъмно, че на отсрещния бряг не се виждаше нищо. Трябваше да се бърза. Хитрите индианци можеха да измислят най-различни средства, за да преминат тясната река, затова на Следотърсача му се искаше колкото се може по-скоро да напуснат това място.

Джаспър и делауерът, въоръжени с по един нож и томахавката на индианеца, навлязоха предпазливо в реката. В това време Следотърсача изведе Мейбъл от скривалището й, нареди на нея и на Кап да тръгнат по брега надолу към бързея, а той самият се качи в лодката, която им беше останала, и я подкара в същата посока.

Да се извърши всичко това, никак не беше трудно. Лодката се приближи до брега, Мейбъл и вуйчо й се качиха и заеха обичайните си места, а Следотърсача, застанал прав на кърмата, се хвана здраво за един храст, да не би силното течение да повлече надолу със себе си и кануто. Затекоха минути на мъчително и неспокойно очакване — как ли ще завърши смелото начинание на другарите им?

От разказаното по-горе се разбира, че двамата храбри мъже трябваше да преплуват дълбокия и бърз поток, преди да стигнат прага на реката, където водата беше плитка и те спокойно можеха да газят. С тази задача те се справиха без усилие и плувайки един до друг, едновременно докоснаха дъното. Усетили твърда почва под краката си, те се хванаха за ръка и бавно и много предпазливо започнаха да газят в посоката, в която предполагаха, че се намира лодката. Тъмнината беше непрогледна и те скоро разбраха, че трябва да се ръководят единствено от инстинкта си — онова вътрешно чувство, което помага на опитния ловец да намери пътя си, когато слънцето отдавна е залязло, а на небето няма още нито една звезда, без да се лута безцелно из горския лабиринт, както би сторил един по-неопитен човек. Това именно накара Джаспър да остави водачеството изцяло на делауера, чийто опит далеч надвишаваше неговия. И все пак не беше лесно да се движиш сред бушуващата стихия в този нощен час и да запазиш в паметта си ясна представа за местността.

Когато сметнаха, че вече са стигнали средата на реката, двата бряга се виждаха само като някаква тъмна, безформена маса, а неравните върхове на дърветата едва се очертаваха на фона на небето. Един-два пъти те промениха посоката, защото неочаквано нагазваха в дълбока вода, а знаеха, че лодката е заседнала в най-плитката част на реката. Накратко казано, ръководейки се от това съображение, което им заменяше компаса, Джаспър и индианецът се лутаха във водата близо четвърт час, който се стори на младежа безконечен. Най-после разбраха, че са толкова далеч от това, което търсеха, колкото и при тръгването си от брега. Делауерът тъкмо се канеше да спре и да каже на другаря си, че ще бъде по-добре да се върнат обратно на брега, за да се ориентират и оттам да тръгнат наново, когато забеляза някаква човешка фигура да се движи пред тях във водата на една ръка разстояние. Джаспър беше до него и той веднага се сети, че ирокезите са се заели със същата задача, каквато си бяха поставили и те самите.

— Минго! — прошепна той в ухото на Джаспър. — Голямата змия ще научи своя брат как да бъде хитър.

В този момент младият моряк също забеляза неясния силует и тревожната истина проблесна и в неговото съзнание. Той разбра, че трябва да остави всичко в ръцете на индианския вожд и се закова на място, а делауерът продължи да върви предпазливо натам, накъдето бе изчезнала непознатата фигура. След минута ирокезът отново се появи — този път очевидно вървеше насреща им. На това място водата така силно бучеше, че те можеха да разговарят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе. Вождът обърна глава назад и каза на своя другар:

— Довери се на хитростта на Голямата змия.

— Уф! — възкликна непознатият индианец и после добави на своя език: — Намерих лодката, но нямаше кой да ми помогне да я вдигна. Елате с мен да я изтеглим от камъните.

— На драго сърце — отвърна Чингачгук, който знаеше езика на ирокезите. — Води ни, ние те следваме.

Шумът на буйната река попречи на ирокеза да долови различията в гласа и произношението и той тръгна напред, а другите двама — след него. Тримата скоро стигнаха до лодката. Ирокезът я хвана за единия й край, Чингачгук в средата, а Джаспър — за другия край. Най-важното засега беше врагът да не открие било по дрехата, с която младежът все още беше облечен, било по характерната за белите форма на главата — че единият от спътниците му е бледолик.

— Вдигай! — каза ирокезът с присъщата на индианците лаконичност.

Тримата мъже без усилие вдигнаха лодката, подържаха я няколко минути обърната надолу, за да я изпразнят от водата, после я положиха в реката. И тримата се държаха здраво за нея от страх буйното течение да не им я изтръгне от ръцете, а ирокезът, който беше хванал носа на лодката, съвсем естествено започна да я тегли към източния бряг, където другарите му чакаха неговото завръщане.

Както делауерът, така и Джаспър се досещаха, че из реката бродят още ирокези, тъй като тяхното появяване ни най-малко не бе изненадало този, когото срещнаха. И двамата разбраха, че трябва да действат с най-голяма предпазливост. По-боязливи и по-нерешителни хора не биха се осмелили да се изложат на такава опасност и тъй дръзко да се вмъкнат сред неприятеля. Но тези двама погранични жители не познаваха страха, бяха свикнали да излагат живота си и добре съзнаваха колко важно е да попречат на враговете си да се доберат до лодката. Бяха готови дори да се подхвърлят на още по-голяма опасност, стига да могат да се сдобият с нея. Джаспър беше така убеден, че от тази лодка зависи спасението на Мейбъл, че твърдо бе решил да я завладее или да я унищожи, затова държеше ножа си в ръка, готов да нацепи тънката дървесна кора и поне временно да направи лодката негодна за употреба, в случай че станеше нещо, което да ги принуди да я изоставят в ръцете на неприятеля.

В това време ирокезът, който беше начело, бавно газеше във водата по посока на източния бряг, където се намираха другарите му, и без да изпуска лодката из ръце, теглеше след себе си и двамата смелчаци, които крайно неохотно го следваха. По едно време Чингачгук вдигна томахавката си и се приготви да смаже черепа на своя доверчив и нищо неподозиращ съсед, но мисълта, че предсмъртният му вик или трупът му, който течението щеше да понесе, могат да предизвикат тревога, го накара да се опомни и да се откаже от намерението си. В следващия мит; той съжали за нерешителността си, защото тримата изведнъж се видяха обкръжени от една група от четирима или петима ирокези, които също търсеха лодката.

След обичайните кратки и отсечени възгласи, изразяващи задоволството им, ирокезите настървено се хвърлиха към лодката. Всички, събрани около нея, искаха на всяка цена да я притежават: едните, за да нападнат неприятелите си, другите — за да си осигурят бягството. Това неочаквано попълнение даваше на вражеската група такова надмощие, че дори ловкият и съобразителен делауер се обърка за миг. Петимата ирокези очевидно твърде добре знаеха задачата си, за да губят време в приказки, и бързо повлякоха лодката към брега. Те имаха намерение да вземат греблата, които преди това бяха загубили, да качат в лодката трима-четирима войни, снабдени с пушки и барут, и да ги пратят на отсрещния бряг. Само опасността, че ще намокрят пушките и барута си, ги бе възпряла да преплуват реката веднага след като се стъмни.

По такъв начин малкият отряд, състоящ се от приятели и врагове, достигна източния бряг, където реката, също както и при западния бряг, ставаше много дълбока и трябваше да се преплува. Там те спряха за малко, за да решат по какъв начин да превозят кануто до брега. Единият от четиримата ирокези, присъединили се току-що към лодката, беше вожд и уважението, което обикновено индианците изпитват към бойните заслуги, опита и положението, караше останалите да мълчат и да чакат неговата дума.

Това спиране увеличаваше опасността да бъдат разкрити двамата приятели, и по-специално Джаспър, макар че той бе имал благоразумието да хвърли шапката си на дъното на лодката и — тъй като беше гол до кръста като всички останали — фигурата му едва ли щеше да привлече вниманието на някого. Това, че се намираше при кърмата на кануто, също помагаше да остане незабелязан, тъй като погледите на ирокезите съвсем естествено бяха насочени напред. Но положението на Чингачгук не беше такова. Смелият войн беше в буквалния смисъл на думата обкръжен от своите смъртни врагове и не можеше да направи и най-малкото движение, без да се докосне до някой от тях. Въпреки това, външно той с нищо не издаваше вълнението си, макар че всичките му сетива бяха нащрек и беше готов всеки момент да побегне или да нанесе смъртоносен удар, ако му се отдадеше такава възможност. Той нито веднъж не си позволи да се обърне назад, от страх да не бъде открит, и с упоритото търпение на индианец изчакваше момента, когато щеше да се наложи да действа.

— Нека всички мои млади войни освен тези, които не са на двата края на кануто, преплуват до брега и приготвят оръжието си — разпореди се вождът на ирокезите. — Двамата, които остават, ще изтласкат лодката напред.

Индианците мълчаливо се подчиниха и оставиха Джаспър на кърмата, а индианецът, който беше намерил лодката — на носа на лекото кану. Чингачгук се гмурна така дълбоко във водата, че тези, които минаха покрай него, не го забелязаха. От плисъка на водата, от размахването на ръцете и подвикванията скоро стана ясно, че четиримата индианци вече плуват към брега. Щом се увери в това, делауерът изскочи от водата, зае предишното си място и реши, че моментът за действие е настъпил.

Друг на мястото на Чингачгук, с по-малко самообладание от неговото, навярно би нанесъл смъртоносния удар веднага, но той знаеше, че зад тях на прага на реката има още ирокези и като опитен войн не искаше да се подхвърля на ненужен риск. Той остави индианеца, който държеше носа на лодката, да навлезе в дълбоката вода и тримата заплуваха към източния бряг. Но вместо да помагат на ирокеза, щом усетиха напора на стремителното течение, Джаспър и делауерът започнаха да забавят движението на лодката. Разбира се, те не действаха прибързано и непредпазливо като някой бял човек, който би се решил на подобна хитрост, а бавно и последователно, тъй че ирокезът, който плуваше напред, си мислеше, че се бори със силното течение. Под влиянието на тези противодействащи сили лодката естествено се понесе надолу по течението и след по-малко от минута се намери в най-дълбоките води на реката, съвсем близо до прага. Едва тук ирокезът откри, че някаква необяснима сила пречи на лодката да се движи тъй бързо, както би трябвало, обърна се назад и разбра, че всъщност се бори не с течението, а срещу усилията на спътниците си.

Някакво вътрешно чувство, втората природа, която се поражда у човека от дългия навик, подсказа на ирокеза, че се намира сред врагове. Той изведнъж скочи върху делауера и го сграбчи за гърлото. Двамата противници изоставиха лодката на произвола и се вкопчиха един в друг като същински тигри. Те се бореха на живот и смърт сред непрогледния мрак на нощта и сред бясната водна стихия, забравили всичко друго освен взаимната си вражда и желанието всеки да победи смъртния си враг.

Сега Джаспър остана пълен господар на лодката. Тласкана от лекия ветрец и от въртенето, предизвикано от двамата борещи се, тя полетя напред като перо. Първата мисъл на младежа, като слушаше тежкото дишане на противниците, които се бяха вкопчили един в друг, беше да отплува обратно и да помогне на делауера, но завладяването на лодката му се стори много по-важно, затова колкото може по-бързо се отправи към западния бряг. Скоро се добра до него и след кратко търсене откри очакващите го с нетърпение приятели. Намери дрехите си, облече се и с няколко думи им разказа в какво положение е оставил делауера и по какъв начин е успял да се добере до лодката.

Дълбока тишина последва обясненията на Джаспър. Всички напрегнаха слух с напразната надежда да доловят някакъв звук, който би им подсказал крайния резултат от борбата между двамата индианци или нейния ход, ако тя все още продължаваше. Но се чуваше само еднообразният неспирен рев на потока. Ирокезите на отсрещния бряг умишлено се спотайваха и не даваха никакъв признак на живот.

— Вземи това гребло, Джаспър — каза Следотърсача привидно спокойно, макар спътниците му да доловиха в гласа му повече тъга от всеки друг път, — и ни следвай с твоята лодка. Неблагоразумно е да седим повече тук.

— Ами Голямата змия?

— Голямата змия сега е в ръцете на неговото собствено божество. Дали ще живее, или ще умре, зависи от волята на Провидението. Ние с нищо не можем да му помогнем, а рискуваме твърде много, ако седим тук със скръстени ръце и като жени оплакваме собственото си нещастие. Тъмнината е тъй скъпа за нас…

Проточен, пронизителен вой се понесе от отсрещния бряг и прекъсна думите му.

— Какво означава този крясък, Следотърсачо — попита Кай. — Такива звуци могат да издават само дяволи, но не и християни или каквито и да е други човешки същества.

— Те не са християни и нито се преструват, нито желаят да бъдат такива. Вие съвсем точно ги определихте, като ги нарекохте дяволи. Този вик изразява доволство, с него те възвестяват победата си. Без съмнение тялото на Голямата змия, живо или мъртво, е в ръцете на ирокезите!

— А ние! — възкликна Джаспър, разкъсван от искрено разкаяние при мисълта, че е могъл да предотврати нещастието, ако не беше изоставил другаря си.

— Ние не можем да помогнем на вожда, момчето ми, и трябва да напуснем това място час по-скоро.

— Без дори да направим опит да го спасим? И без да разберем жив ли е, или мъртъв?

— Джаспър е прав — намери сили да каже Мейбъл, макар че гласът й звучеше пресипнало и сподавено: — Аз не се страхувам, вуйчо, и съм готова да стоя тук, докато узнаем какво е станало с нашия приятел.

— Това ми се струва разумно, Следотърсачо — обади се и Кап. — Истинският моряк никога не изоставя другаря си, когато той е в беда, и да си призная, много се радвам, че такива честни пориви могат да се открият и у сладководните ми колеги.

— Хайде, хайде — възрази нетърпеливо ловецът и отблъсна лодката от брега. — Вие нищо не знаете, затова от нищо не се боите. Ако ви е скъп животът, мислете как по-скоро да се доберем до гарнизона и оставете Чингачгук на волята на Провидението. Какво да се прави! Еленът, който често ходи да ближе сол, в края на краищата попада в ръцете на ловеца!