Следотърсача

ГЛАВА XXIV

От минутата, когато донесоха свещта, сержант Дънъм не откъсваше очи от красивата си дъщеря, като следеше всяко нейно движение. Погледна за миг към вратата, за да провери дали е устойчива (без носилка раненият не можеше да се качи горе, затова го оставиха в долното помещение), и пак обърна очи към лицето на Мейбъл. Когато животът бързо гасне, чувствата на обич и привързаност пламват с нова сила и тези, които трябва да загубим, ни стават особено скъпи.

— Слава Богу, дете мое, че поне ти си се спасила от техните смъртоносни куршуми! — каза сержантът твърдо, сякаш не изпитваше никаква болка. — Разкажи, Следотърсачо, как стана това нещастие.

— Ех, сержанте, ти правилно каза, че е нещастие. Сигурен съм, че са ни предали и са съобщили на неприятеля къде е постът, както съм сигурен, че блокхаусът е все още в наши ръце. Но…

— Майор Дънкън беше прав — прекъсна го сержантът, като сложи ръка на рамото на Следотърсача.

— Но не за това, за което ти мислиш, сержанте, не за това. Поне аз смятам така. Зная, че природата е слаба — искам да кажа, човешката природа — и, независимо от цвета на кожата им, хората не бива да се надценяват, но съм готов да отсекат ръката ми, ако по цялата граница може да се намери по-честен и по-благороден момък от Джаспър Уестърн.

— Бог да те благослови за тия думи, Следотърсачо! — възкликна трогната до дъното на душата си Мейбъл и от очите й рукнаха сълзи. — Бог да те благослови! Честният трябва да се застъпва за честния, а храбрият — никога да не изоставя храбрия.

Сержантът с тревога гледаше дъщеря си, докато тя захлупи лице в престилката, за да скрие сълзите си, после въпросително погледна към водача. Мъжественото лице на Следотърсача обаче изразяваше само обичайното благородство, простодушие и искреност и сержантът даде знак да продължи разказа си.

— Помниш мястото, където аз и Голямата змия се разделихме с теб, сержанте — заговори Следотърсача. — За това, което беше преди, няма защо да говорим. Късно е да се разкайваме — извършеното е извършено, но аз мисля, че ако бях останал с лодките, нямаше, да се случи всичко това. Добри водачи има много, защо да няма, но природата не дарява всички еднакво, затова сред добрите има и най-добри. Нещастният Джилбърт, моят заместник, сигурно скъпо е платил за грешката си.

— Той беше убит на място — отговори с понижен глас сержантът. — Всички платихме за своите грешки.

— Не, сержанте, не казах това, за да те укорявам. Никои не би могъл да командва по-добре от теб тази експедиция. Как майсторски ги обградихме и как смело поведе ти своята лодка право срещу тяхната гаубица! Самият Лунди има какво да научи от теб.

Очите на сержанта светнаха, на лицето му се появи дори израз на тържество. Тържество за скромната, но заслужена победа.

— Да, не беше свършено лошо, приятелю — съгласи си той. — С атака превзехме предния им окоп.

— Всичко беше свършено по един забележителен начин, сержанте, макар да се боя, че тия негодници са си възвърнали гаубицата. Но това няма значение. Дръж се, сержанте, и се постарай да прогониш от главата си всичко лошо и да мислиш само за хубавото. На това ни учат и житейският опит, и вярата. Ако неприятелят е завладял отново гаубицата, той само си е върнал онова, което му е принадлежало, а ние не бяхме в състояние да му попречим. Но блокхауса те още не са завладели и едва ли ще го завладеят, ако само не го запалят през нощта. И тъй, сержанте, ние с Голямата змия се разделихме в реката, на около десет мили оттук, защото дори когато се връщаш в собствения лагер, трябва да вземеш предохранителни мерки. Не знам какво е станало с Чингачгук, но Мейбъл казва, че бил наблизо и аз не се съмнявам, че благородният делауер изпълнява своя дълг, макар и да не знаем къде е. Помни думите ми, сержанте, той ще докаже още веднъж ловкостта и мъжеството си и ще ни се притече на помощ в най-трудната за нас минута. Голямата змия е мъдър и доблестен вожд и всеки бял има за какво да му завиди, макар че пушката му не стреля така точно като сърнебойката. И тъй, като наближих острова и не видях дим, веднага застанах нащрек, защото, каквото и да казват, знам, че войниците от петдесет и пети полк не умеят да поддържат бездимен огън, колкото и да им се говори за опасността от дима. Бях вече готов за всичко и когато се натъкнах на този странен рибар, за когото току-що разказах на Мейбъл, видях като на длан всичките им дяволски уловки. Едва ли трябва да ти казвам, сержанте, че първата ми мисъл беше за Мейбъл и когато разбрах, че тя е в блокхауса, дойдох тук, за да я спася, или да умра заедно с нея.

Сержантът откъсна изпълнения си е благодарност поглед от Следотърсача и обърна очи към Мейбъл. Сърцето на девойката се сви в предчувствие и тя с изненада откри, че я тревожи само съдбата на тежко ранения й баща. Сержантът протегна към нея ръката си, тя я грабна и целуна. Силите я напуснаха и Мейбъл, паднала на колене до постелята му, горчиво зарида.

— Мейбъл — твърдо каза сержантът, — над всичко стои Божията воля. Няма защо да се лъжем един друг, моят час дойде и за мен е голямо утешение, че умирам като войник. Лунди няма да ме осъди, защото нашият добър Следотърсач ще му разкаже как е станало всичко. Спомняш ли си последния ни разговор?

— Не, татко, сигурно и моят час е близък! — възкликна Мейбъл, защото в тоя миг й се струваше, че най-леко ще бъде да умре. — Не се надявам на спасение и най-доброто, което Следотърсача може да направи, е да ни остави, докато не е станало късно, и да се върне във форта с тия печални новини.

— Мейбъл Дънъм! — каза с укор Следотърсача и нежно хвана ръката на девойката. — Мисля, че не съм заслужил това. Зная, че съм необразован, недодялан, несръчен…

— Следотърсачо!

— Добре, добре, да оставим това. Ти не си искала да ме обидиш, не е възможно да мислиш така. Безсмислено е да се говори за бягство, когато сержантът не бива да се помръдва от мястото си, а блокхаусът трябва да се защитава на всяка цена. Може би ще съобщят ла Лунди за нашето критично положение и той ще ни изпрати подкрепление.

— Следотърсачо… Мейбьл… — заговори с усилие сержантът, от старание да превъзмогне болката по челото му изби студена пот — елате двамата при мене. Надявам се, че между вас всичко е казано вече?

— Не казвай нищо, татко. Всичко ще се нареди така, както ти желаеш.

— Слава Богу! Дай ми ръката си, Мейбъл! Следотърсачо, дай и ти твоята! Не мога другояче да ви свържа. Аз съм сигурен, че ще й бъдеш добър съпруг. Не отлагайте сватбата заради моята смърт. През есента във форта ще дойде свещеник, нека ви венчае. Ако е останал жив, моят шурей сигурно ще поиска да се върне на кораба си и Мейбъл ще остане без закрила. Мейбъл, твоят мъж беше най-добрият ми приятел. Нека това бъде твоята утеха.

— Остави на мен, сержанте — каза Следотърсача, — остави на мен и аз ще изпълня свято твоята последна воля. Повярвай ми, всичко ще стане както трябва.

— Аз напълно разчитам на теб, мой верни приятелю, и ти давам право да постъпваш така, както аз бих постъпил. Мейбъл, дете мое, дай ми вода… Ти не бива да си спомняш с мъка за тази нощ. Бог да те благослови, дъще! Бог да те благослови и да те пази!

Нежността на баща й трогна до дъното на душата чувствителната девойка и тя помисли, че дори църковният обред не би скрепил бъдещия й съюз с водача с по-свята връзка. И все пак някаква непоносима тежест притискаше сърцето й и я караше да гледа на смъртта като на велико щастие. След кратко мълчание сержантът разказа с няколко думи какво се бе случило с тях след раздялата със Следотърсача. Духнал попътен вятър и вместо да нощуват на друг остров, както смятал преди, той решил да продължи пътя си и да се прибере в поста още тази вечер. Ако лодката не се била ударила в скалистия нос на един от близките острови, отрядът би се приближил може би незабелязано и нещастието би се избягнало до известна степен, но шумът, вдигнат от войниците, издал приближаването им и неприятелят успял да се подготви за срещата. Макар че войниците били учудени от отсъствието на часовия, те, без да подозират нищо, скочили на брега и дори оставили пушките си в лодките, за да разтоварят раниците и провизиите. Индианците открили огън от толкова близко разстояние, че въпреки тъмнината повечето изстрели се оказали смъртоносни. Войниците падали един след друг. Двама или трима успели да станат и да се скрият. Четирима или петима били убити на място или умрели от раните си след няколко минути. Въпреки обичая си индианците не се нахвърлили да вземат скалповете им. Сержант Дънъм паднал заедно с всички, но чул гласа на Мейбъл, когато тя изскочила от блокхауса. Нейният отчаян вик пробудил бащинските му чувства и му вдъхнал сили да се добере до вратата и да се опре на нея.

Този кратък разказ изчерпа силите на сержанта и той трябваше да си почине. Мейбъл и Следотърсача се грижеха за него, без да го тревожат повече с въпроси. Следотърсача се възползува от паузата, за да види от бойниците и от покрива какво става на острова и да прегледа пушките, останали в блокхауса. Те бяха около една дузина, защото войниците, тръгвайки на експедиция, бяха взели със себе си само своите полкови мускети. Мейбъл не се отделяше нито за миг от баща си и когато разбра от дишането му, че е заспал, падна на колене и започна да се моли.

В блокхауса настъпи потискаща тишина. От горния етаж се чуваха само леките стъпки на Следотърсача и от време на време се раздаваше удар на приклад о пода: разузнавачът проверяваше зарядите и ударниците на пушките. После пак настъпваше тишина, нарушавана само от тежкото дишане на ранения. Мейбъл искаше да поговори още с баща си, когото скоро щеше да загуби завинаги, но не се решаваше да наруши съня му. Сержант Дънъм обаче не спеше. Той бе изпаднал в онова състояние, когато светът изведнъж загубва своята привлекателност, своите съблазни и своята сила, а неизвестното бъдеще изпълва съзнанието на човека със своите тайни, прозрения и необятност. Сержант Дънъм бе много високонравствен за един обикновен войник, но никога не беше се замислял за смъртния си час. Ако край него кипеше бой, той навярно би умрял във войнствено опиянение, но тук в тишината на почти безлюдното укрепление, без възбуждащия шум на битката, без бойни викове, които биха поддържали изкуствено духа му, без упоителната надежда за победа, всички явления се открояваха в действителния си ръст, а земният живот получаваше истинската си цена. Сержантът бе готов на всичко, за да получи духовно напътствие, но не знаеше кой би могъл да му го даде. Помисли за Следотърсача, но не беше сигурен в неговите знания. Помисли и за Мейбъл, но му се видя противоестествено да търси духовна подкрепа от собственото си дете. Той почувства колко голяма бе отговорността на родителите за децата и осъзна колко лошо бе изпълнил своя дълг, предоставяйки на чужди хора грижата за сирачето. Докато тези мисли минаваха през съзнанието на умиращия, Мейбъл, която следеше всяко негово движение, всяка въздишка, долови леко почукване на вратата. Мислейки, че това е Чингачгук, тя се хвърли да отключва и свали две от резетата, но преди да посегне към третото, попита кой е там. В отговор чу гласа на вуйчо си, който я молеше да го пусне. Без да се колебае нито миг, тя отвори вратата и Кап влезе. Едва прекрачил прага, Мейбъл бързо затвори вратата и заключи. Бе свикнала вече да се справя леко с това задължение.

Кап видя, че Мейбъл е в безопасност, видя и безнадеждното състояние на своя зет и грубата му моряшка душа се трогна до сълзи. Той разказа, че е успял да избяга благодарение на небрежността на индианската стража. Ирокезите смятали, че техните пленници са мъртво пияни, защото усърдно наливали с ром него и интенданта, за да не могат да вземат участие в сражението при пристигането на отряда. Мюр спял или се преструвал, че спи, а Кап успял да се скрие в храстите, щом се раздали първите изстрели. Намерил лодката на Следотърсача и доплавал до блокхауса, за да вземе Мейбъл и да избягат заедно. Сега, като видя състоянието на сержанта и се убеди в сигурността па блокхауса, естествено промени първоначалното си намерение.

— В най-лошия случай, Следотърсачо — каза той, — ще спуснем флаг и това ще ни даде право на пощада. Нашето мъжко достойнство ни задължава да се съпротивляваме известно време, а дългът към себе си изисква да се предадем, когато ни се открие възможност да го направим при най-изгодни условия. Аз предлагах същото и на мистър Мюр, когато ни откриха мингосите, които вие напълно справедливо наричате негодници. По-подли негодници не бях виждал досега…

— Разбрахте ли що за стока са! — прекъсна го Следотърсача, който ругаеше мингосите със същото усърдие, с каквото хвалеше приятелите си. — Ако бяхте попаднали и ръцете на делауерите, щяхте да видите разликата.

— Според мен всички са еднакви. Истински мошеници, като изключим, разбира се, нашия приятел Голямата змия, който е същински джентълмен сред индианците. Когато диваците нападнаха острова и застреляха като зайци капрал Макнаб и войниците, лейтенант Мюр и аз се скрихме в една пещера, каквито се срещат в изобилие в скалите на острова — истински къртичини, само че геологически, изровени от водата, както ми обясни лейтенантът, и се спотайвахме там като заговорници в трюм, докато гладът не ни принуди да се предадем. Кой каквото ще да казва, но търбухът е основата на основите на човешката природа. Аз предлагах на интенданта да започне преговори и да постави нашите условия, защото колкото и да беше неудобно в пещерата, можехме да се защищаваме един-два часа, но той отказа, твърдейки, че мошениците няма да удържат на думата си, ако бъде ранен някой от тях, и затова е безсмислено да се поставят условия. Аз се съгласих да спуснем флаг но две причини: първо, ние в действителност се бяхме вече предали, защото, както се казва, скриеш ли се в трюма, значи си предал кораба, и второ, в стомасите ни имаше много по-страшен враг, отколкото на палубата; с такъв не бях се сражавал. Гладът е дяволско обстоятелство, това ще потвърди всеки, който е прекарвал две денонощия без троха в устата.

— Вуйчо — с тъга и укор каза Мейбъл, — татко е ранен сериозно, много сериозно е ранен.

— Добре, Магнит, добре! Ще поседя с него и ще се постарая да го утеша, доколкото мога. Добре ли е заключена вратата, момиче? Душата трябва да бъде спокойна за такъв разговор.

— Неприятелят не е страшен сега за нас. Съдбата ни е приготвила по-тежък удар.

— В такъв случай, Магнит, иди на горния етаж и се успокой. А Следотърсача нека се качи най-горе, за да разгледа околността. Баща ти може да поиска да ми каже нещо на четири очи и затова най-добре ще е да останем двама. Това не е леко задължение и за неопитен човек като мен ще бъде неудобно да го изпълни пред други.

Макар че Мейбъл не можеше да си представи, че вуйчо й би могъл да изповяда умиращия, помисли, че искането му сигурно има известни основания и се съгласи да го изпълни. Следотърсача беше се изкачил вече на покрива, за да огледа обстановката, и Кап остана насаме със своя зет. Той седна близо до сержанта и напълно сериозно му предложи да изповяда греховете си. Няколко минути старият моряк обмисляше старателно своята реч.

— Аз се считам задължен да ти кажа, сержант Дънъм — най-сетне изрече Кап с присъщия си маниер да се изразява многозначително, — че в тази нещастна експедиция бяха допуснати някои много сериозни пропуски и понеже в такива минути трябва да се говори само истината, изпълнявам дълга си, като казвам това направо. С две думи, сержанте, тук не може да има две мнения: макар че не съм пехотинец, а моряк, успях да забележа пропуските, защото не са нужни кой знае какви знания, за да ги видиш.

— Какво да се прави, братко Кап! — отговори със слаб глас сержантът. — Каквото било — било. Късно е вече да се поправи нещо.

— Това е вярно, братко Дънъм, но за разкаяние не е късно. Светото писание ни учи, че никога не е късно да се покаеш, а аз съм чувал, че това се върши именно на смъртно легло, Ако нещо тежи на съвестта ти, говори откровено, без да се страхуваш — ти се разкриваш пред приятел. Ти беше мъж на родната ми сестра, а бедната малка Магнит е нейна дъщеря. Жив или мъртъв, винаги ще останеш за мене брат. Дяволски неприятно е, че не хвърли котва някъде по-далече и не изпрати някоя лодка на разузнаване. Това щеше да спаси и отряда, и всички нас от гибел. Но не се отчайвай, сержанте! В края на краищата всички сме смъртни; ти може да ни изпревариш малко, но и ние ще дойдем след теб. Това би трябвало да те утешава.

— Зная всичко това, братко Кай, и се надявам да срещна смъртта като войник, но бедната Мейбъл…

— Да, съгласен съм, че това е тежък шлеп, но ти не би пожелал да го вземеш на буксир, дори и да можеше, сержанте, и затова постарай се всичко да завърши спокойно — това ще облекчи раздялата. Мейбъл е добро момиче. Тя изцяло прилича на майка си — моята сестра — и аз ще се погрижа да й намеря добър мъж, разбира се, ако останем живи и запазим скалповете си, защото едва ли ще се намери някой, който би желал да влезе в скалпирано семейство.

— Момичето е вече сгодено и ще се омъжи за Следотърсача.

— Всеки си има свой начин на мислене и свои разбирания за нещата, братко Дънъм, но ми се струва, че на Мейбъл този брак не й е по сърце. Нямам нищо против възрастта на Следотърсача, не съм от тези, които мислят, че само хлапетиите с жълто около устата могат да направят щастлива една девойка. Дори бих предпочел за нея един петдесетгодишен мъж. И все пак между мъжа и жената не трябва да стоят обстоятелства, които да ги правят нещастни. Именно обстоятелствата разрушават брака, а едно такова обстоятелство е, че Следотърсача е кръгъл невежа в сравнение с племенницата ми. Ти не я познаваш добре, сержанте, и нямаш точна представа за нейната образованост. Ако тя се държеше с теб така свободно, както с останалите, ти щеше да откриеш, че не всеки учител би могъл да се сравнява с нея.

— Тя е добро момиче, добро и мило момиче — прошепна просълзен сержантът. — За съжаление много малко живях с нея.

— Да, много добро момиче и прекалено образовано за бедния Следотърсач. Той не е глупав човек, опитен е в своята професия, но от житейските работи и от човешките постъпки разбира толкова, колкото разбираш ти от сферическа тригонометрия.

— Ах, братко Кап, ако Следотърсача беше с нас, нямаше да ни се случи това нещастие.

— Сигурно е така. И най-големият му враг не би могъл да отрече, че той е отличен водач. Но ако трябва да ти кажа истината, ти командва тази експедиция през куп за грош. Трябваше да легнеш на дрейф, без да влизаш в пристанището, и да изпратиш на разузнаване една лодка, както вече ти казах. Разкайвай се сега, но аз ти говоря така, защото в подобни случаи трябва да се казва само истината.

— Скъпо заплатих за своите грешки, братко, и много се страхувам, че заради тях ще пострада и бедната Мейбъл. И все пак мисля, че нямаше да ни се случи всичко това, ако не бяха ни предали. Боя се, че Джаспър Сладката вода ни е предал!

— И аз мисля така. Рано или късно сладката вода разяжда морала на човека. Ние говорихме за това с поручик Мюр, когато седяхме в пещерата, и стигнахме до убеждението, че само поради измяната на Джаспър попаднахме на такъв подводен камък. Но сега за тебе е по-добре да събереш мислите си и да ги отправиш в друга посока. Когато корабът влиза в непознато пристанище, по-разумно е да помислиш как да пуснеш котва, отколкото да си припомняш всички събития, станали но пътя. За целта си има корабен дневник и това, което е записано в него, ще говори „за“ или „против“ нас. Но ето го и Следотърсача! Да не би да се е появило нещо на хоризонта, че тичате по стълбата като индианец за скалп?

Водачът поднесе пръст към устните в знак за мълчание и кимна на Кап да отиде при него.

— Трябва да се действа внимателно и смело — каза тихо той. — Тази подлеци сериозно са решили да запалят блокхауса, той сега не им е нужен. Чух как този пройдоха Пронизваща стрела ги подстрекава да извършат пъкленото си дело още тази нощ. Нека се приготвим, Солена вода, и да ги напердашим както трябва. За щастие в блокхауса има пет бъчви с вода, а това е много важно при обсада. Освен това, нашият приятел Голямата змия е на свобода и аз съм сигурен, че ще ни помогне.

Без да чака втора покана, Кап на пръсти последва Следотърсача до горния етаж, а Мейбъл зае неговото място при постелята на баща си. Като прибра свещта, за да не се изложи на някой коварен изстрел от страна на индианците, Следотърсача откри една от бойниците и зачака да го повикат. Най-сетне гласът на Мюр прекъсна настъпилата тишина.

— Следотърсачо — извика шотландецът. — С теб иска да преговаря приятел. Приближи се смело към бойницата, няма от какво да се страхуваш, щом говориш с офицер от петдесет и пети полк.

— Какво желаеш, интенданте? Аз познавам петдесет и пети полк и го считам за храбър, макар че предпочитам шестдесети, а делауерите не мога да дам и за двата. Така че, какво желаеш? Сигурно някое спешно поръчение те е довело до блокхауса в толкова късен час, макар и да знаеш, че тук е и сърнебойката.

— Но ти никога няма да направиш нещо лошо на един приятел, Следотърсачо, и затова аз се чувствам в безопасност. Ти си разумен човек и със своята храброст си си спечелил такава слава по границата, че не ти е нужен един излишен риск. Сам знаеш, че при безизходно положение е по-добре да се предадеш доброволно, отколкото да упорстваш въпреки законите на войната. Неприятелят е твърде силен, мой храбри приятелю, и аз дойдох да те посъветвам да предадеш блокхауса при условие, че с вас ще се отнесат като с военнопленници.

— Благодаря ти за съвета, интенданте, който е безценен, защото нищо не струва. Не съм свикнал да предавам укрепление, когато в него има и храна, и вода.

— Никога не бих те съветвал да изоставиш такова смело решение, ако виждах и най-малката възможност то да се изпълни. Но ти знаеш, че мастър Кап е мъртъв…

— Нищо подобно, нищо подобно! — извика от другата бойница този, за когото ставаше дума. — Не само че не съм мъртъв, но както виждате, се изкачих в укреплението и доколкото зависи от мен, нямам никакво желание да предоставям косите си в ръцете на тия червенокожи бръснари. Аз гледам на блокхауса като на добро обстоятелство и имам намерение да го използвам.

— Ако това не е глас от оня свят — отговори Мюр, — аз съм щастлив да го чуя, защото всички мислехме, че доблестният моряк е загинал в последната престрелка. Но Следотърсачо, макар че се радваш на компанията на твоя приятел Кап, а това е истинско удоволствие, като съдя по двете денонощия, които прекарахме заедно в пещерата, ние загубихме сержант Дънъм. Той падна заедно с всички храбреци, които участваха в експедицията. Лунди настояваше той да командва, въпреки че беше по-разумно тази мисия да се възложи на офицер. И все пак Дънъм беше храбър войник и неговата памет ще бъде почетена достойно. С една дума, ние не щадихме себе си, а повече не може да се каже дори за херцог Марлборо или за великия лорд Стеър.

— Грешиш, интенданте, пак грешиш — отговори Следотърсача, прибягвайки до хитрост, за да увеличи в очите на противника силата на своя гарнизон. — Сержантът е в блокхауса, където сега е събрано цялото му семейство.

— Радвам се да чуя това, защото ние считахме сержанта за загинал. Но ако очарователната Мейбъл е все още в блокхауса, то нека го напусне колкото е възможно по-бързо, защото неприятелят има намерение да го запали. Сам знаеш каква страшна стихия е огънят и ще потвърдиш славата си на опитен и умен войн, ако предадеш укреплението, което не си в състояние да защитиш, а не като обричаш себе си и своите другари на безсмислена смърт.

— Зная силата на тази страшна стихия, както ти се изразяваш, интенданте, и не е нужно в този късен час да ми се обяснява, че огънят може да се използва не само за варене на чорба. Но не се съмнявам, че и ти си чувал за страшната сила на сърнебойката и всеки, който се опита да донесе куп съчки до тези стени, ще опита куршума й. А с горящи стрели зданието не може да се запали: покривът е направен не от летвички, а от дебели сурови греди, пък и вода имаме достатъчно. Освен това, както сам знаеш, покривът е плосък. По него може да се ходи и докато имаме вода, няма от какво да се страхуваме, интенданте. Аз съм кротък човек, когато не ме закачат. Но ако някой се опита да запали покрива над главата ми, ще го накарам да загаси огъня със собствената си кръв.

— Това са романтични брътвежи, Следотърсачо, и ти сам ще се убедиш в това, ако трезво оцениш обстановката. Мисля, че не би отрекъл предаността и храбростта на петдесет и пети полк. Аз съм напълно убеден, че при сегашните обстоятелства военният съвет би взел решение за незабавна капитулация. Не, Следотърсачо, никому ненужното юначество толкова малко прилича на храбростта на Уолъс или Брус, колкото Олбъни при Хъдсън прилича на град Единбург.

— Очевидно е, интенданте, че и двамата няма да променим становищата си и затова ще бъде безполезно да разговаряме повече. Ако скрилите се зад теб негодници искат да пристъпят към изпълнението на своя дяволски план, няма защо да се бавят повече. Нека те си приготвят съчки, а аз — барут. Ако бях индианец, сигурно не по-зле от тях бих се перчил край огъня, но тъй като съм бял и по рождение, и по характер, предпочитам да действам, а не да говоря. А ти, като офицер на негово величество, ни даде много, дори прекалено много съвети и ако нас ни изгорят, никой не би могъл да те упрекне.

— И ти, Следотърсачо, искаш да изложиш Мейбъл, прекрасната Мейбъл, на такава опасност!

— Мейбъл Дънъм се грижи за своя ранен баща и Бог ще я защити. Докато ръката ми е твърда и погледът — точен, няма да допусна да падне дори един косъм от главата й. А на мингосите никак не вярвам, макар че ти, мистър Мюр, както изглежда, напълно им се доверяваш. Ти си се свързал с този явен мошеник — тускарора, който е толкова хитър и злобен, че може да разврати цяло племе. Впрочем боя се, че мингосите и преди да се свържат с него, са си били развратени до мозъка на костите. Достатъчно! Нека всеки действа както разбира и както може.

По време на този разговор Следотърсача стоеше по-далеч от бойницата, за да се предпази от някой коварен изстрел. Сега той нареди на Кап да се качи на покрива и да се подготви за първата атака на неприятеля. Въпреки че морякът се изкачи веднага горе, той откри десетина вече забити в гредите горящи стрели. Поляната около блокхауса се оживи от виковете и воя на индианците. Последва пушечен залп и куршумите зачаткаха по гредите, за да покажат, че сражението е започнало вече не на шега.

Шумът и изстрелите не уплашиха нито Следотърсача, нито Кап, а Мейбъл бе така потънала в скръбта си, че не й беше до страх.

При това тя имаше достатъчно ум, за да оцени сигурността на блокхауса.

Познатите звуци пробудиха у сержанта нов прилив на жизнени сили. Мейбъл наблюдаваше с тъга как в потъмнелите очи отново проблясва огън, а бледите бузи порозовяват, щом до ушите на баща й достигаше шумът ма боя. Сержантът започна да бълнува:

— Пехота, напред! Гренадири, готови! Те се осмелиха да нападнат форта! Защо мълчи артилерията?

В същия миг в нощната тишина прогърмя оръдеен изстрел. От горното помещение, където падна снарядът, се разнесе трясък на чупещи се греди и целият блокхаус се разтърси до основи. Снарядът мина на сантиметри от Следотърсача. Когато чу взрива, Мейбъл закрещя от ужас. Стори й се, че всичко над нея се руши и че вуйчо й и Следотърсача са загинали. Сякаш за да подсили ужаса й, сержантът изкрещя:

— Огън!

— Мейбъл! — обади се Следотърсача надвесен над отвора. — Не се безпокой. Много шум без полза, веднага си личи работата на мингосите. Негодниците са домъкнали гаубицата, която бяхме взели от французите, и стреляха срещу блокхауса. За наше щастие те имаха само един снаряд и сега оръдието е безвредно. Снарядът само разпръсна провизиите ни, без да рани никого. Твоят вуйчо беше на покрива, а срещу мен толкова често са стреляли, че с никаква гаубица не могат да ме уплашат, особено пък когато е в ръцете на индианци.

Няколко думи на благодарност се изтръгнаха от устните на Мейбъл и тя отново насочи вниманието си към сержанта, който с отчаяни усилия се стараеше да се повдигне, но голямото изтощение отново го поваляше върху постелята. През следващите минути тя бе така погълната от грижите за ранения, че едва ли чуваше ужасната врява, която бе толкова силна, та по-скоро би я оглушила, отколкото да я уплаши.

Кап показваше изключително хладнокръвие. Наистина той бе започнал да изпитва дълбоко и все по-нарастващо уважение към силата и способностите на диваците и дори бе готов да признае могъществото на сладката вода, но неговия ужас от индианците произтичаше по-скоро от мисълта, че ще го измъчат и ще му вземат скалпа, отколкото от страх пред смъртта. Горе той се чувстваше като на палуба, макар и не на борда на кораб и понеже знаеше, че няма опасност от абордаж, разхождаше се по покрива, без да мисли за себе си, с лекомислено безстрашие, за което Следотърсача пръв би го осъдил, ако беше го видял. Вместо да се крие, както е прието при сраженията с индианците, Кап се появяваше ту на единия, ту на другия край на покрива, заливаше с вода огъня, невъзмутим като моряк, който събира платната при морски бой. Тъкмо неговото поведение предизвикваше врявата сред нападателите. Несвикнали да срещат такова явно пренебрежение към смъртта, индианците, всеки път когато забелязваха Кап, надаваха вой като глутница хрътки, открили лисица. Сякаш някаква магия го пазеше от куршумите, които свистяха около него — някои пробиваха и дрехите му, без да го засегнат. Когато снарядът попадна в блокхауса, старият моряк трикратно извика „ура“, захвърли ведрото и започна да върти шапката си над главата. Тази поразителна смелост, изглежда, му спаси живота, защото от тази минута индианците решиха, че Солена вода се е побъркал и престанаха да стрелят по него, престанаха дори да изпращат и запалени стрели. Поради някакво странно великодушие червенокожите никога не вдигат ръка срещу луди.

Следотърсача се държеше по съвсем различен начин. Придобитият опит и присъщата му предпазливост правеха действията му отмерени и точни. Той стоеше на такова разстояние от бойницата, че куршумите не можеха да го достигнат. Знаменитият водач неведнъж бе участвал в рисковани операции. Разказваха, че веднъж индианците го привързали към стълба за мъчение, но той издържал, без да трепне, всички жестокости и подигравки па изобретателните диваци. По цялата гранична област, навсякъде, където живееха и се сражаваха хора, се носеха легенди за подвизите, хладнокръвието и смелостта на Следотърсача, Този път всеки, който не познаваше неговото минало, би взел прекалената му бдителност и предпазливост за обикновена страхливост. Такава оценка обаче би била напълно погрешна. Следотърсача мислеше за Мейбъл и за ужасите, които я очакват, ако го убият. Тази мисъл го правеше още по-съобразителен и предпазлив. Като всеки истински смел човек той не се интересуваше как ще преценят поведението му. Макар че в действията му личеше хитростта на змия, той беше простодушен като дете.

През първите десет минути от нападението Следотърсача вдигаше пушката си само, когато се местеше от една бойница до друга. Понеже сам беше участвал в пленяването на гаубицата, знаеше, че индианците нямат друг снаряд, затова не се безпокоеше от огъня на неприятеля: само някой заблуден куршум, улучил отвора на бойницата, можеше да бъде опасен. Това наистина се случи на два пъти, но понеже индианците стреляха отблизо, куршумите попадаха под такъв ъгъл, че не можеха да причинят вреда. От по-голямо разстояние пък шансът да се улучи бе нищожен. Изведнъж Следотърсача чу тропот на обути в мокасини крака и трясък от чупене на съчки, които индианците трупаха около стените на блокхауса, и разбра, че отново се опитват да запалят сградата. Той извика Кай от покрива, където вече нямаше опасност от пожар, и му посочи бойницата, под която неприятелят искаше да запали огън. Кап застана на пост и зачака.

Един по-неопитен човек би се опитал да пресече още в зародиш опасното намерение на индианците, като прибегне преждевременно до оръжието. Следотърсача не постъпи така. Той не се стремеше толкова да загаси огъня, от който не се страхуваше особено, колкото да проучи противника, и да го сплаши така, че да го принуди да стои до края на нощта на почетно разстояние от блокхауса. За тази цел обаче трябваше да почака огъня да се разгори, за да може при неговата светлина да се прицелва и да стреля безпогрешно. Той позволи на ирокезите свободно да натрупат цял куп съчки до стената на блокхауса, да го запалят и да се върнат в храстите и разреши на Кап само да премести една от бъчвите до бойницата, под която бе запален огънят, за да има подръка вода, когато потрябва. Този момент дойде, според Следотърсача, тогава, когато пламъците осветиха околните храсти и острият поглед на водача ясно различи силуетите на трима-четирима индианци, които гледаха огъня с равнодушието на хора, свикнали спокойно да наблюдават човешките страдания. Едва сега Следотърсача проговори.

— Готов ли си, братко Кап? — попита той. — Огънят вече се промъква през отвора на бойницата и, макар че суровите греди не пламват лесно като някои раздразнителни хора, никой не може да гарантира, че няма да започнат да горят, ако се нагреят достатъчно. Готова ли е бъчвата? Провери дали огънят е точно под тази бойница, за да не отиде напразно нито една капка.

— Ест! — отговори по моряшки Кап.

— Тогава чакай сигнал. В критични минути трябва да се запазва спокойствие и да не се влиза безразсъдно в бой. Чакай сигнал.

Докато даваше тези разпореждания, Следотърсача сам се приготвяше, защото реши, че е настъпил моментът за действие. Той вдигна сърнебойката, прицели се и стреля. Това му отне само няколко секунди и като изтегли пушката от амбразурата, погледна навън.

— Един негодник по-малко — промърмори на себе си Следотърсача. — Виждал съм го и преди този безмилостен дивак! Впрочем, постъпвал е според характера си и получи според заслугите си. Ще сваля още един подлец и това ще бъде достатъчно за тази нощ. Утре битката сигурно ще бъде по-ожесточена.

Като си говореше сам, Следотърсача зареди пушката и когато свърши изречението си, на земята се гърчеше още един индианец. Това наистина се оказа достатъчно. Притаената в храстите орда не дочака третия удар на безпогрешното му оръжие и хукна да търси по-сигурно прикритие.

— А сега заливай, мастър Кап — каза Следотърсача. — Аз поставих печата си върху тия подлеци и тази нощ няма защо да се страхуваме повече от огън.

— Пази се, ще те намокря! — извика Кап и така умело изля водата, че огънят веднага угасна.

Тъй завърши това необикновено сражение и остатъкът от нощта мина спокойно. Следотърсача и Кап стояха на пост един след друг, но и двамата не спаха както трябва. И двамата бяха привикнали на продължително бодърстване и безсънието не ги плашеше. В подобни случаи Следотърсача не изпитваше нито глад, нито жажда, а умората сякаш не го докосваше.

Застанала до постелята на баща си, Мейбъл мислеше колко преходно е щастието на този свят. Макар да бе живяла и преди без баща си и връзката й с него да бе по-скоро въображаема, отколкото реална, сега, когато предстоеше да го загуби завинаги, на нея й се струваше, че със смъртта му светът ще опустее и тя никога вече няма да бъде щастлива.