Следотърсача

ГЛАВА XXVI

За хора, закалени в сражения, чувствителността е нещо непознато, когато се намират на бойното поле. Но този път противно на навиците си, войниците искрено съчувстваха на Мейбъл, която седеше в блокхауса, докато ставаха току-що описаните събития. Дори най-загрубелият от тях би изял закуската си с по-голям апетит, ако над сержант Дънъм не бе надвиснала смъртта.

Като излезе от блокхауса, Следотърсача срещна Мюр, който го отведе настрани, за да поговорят на четири очи. Интендантът беше прекалено любезен, а това най-точно разкрива тайното коварство. Макар физиономиката и френологията да са доста несъвършени науки и да довеждат еднакво често до верни и неверни изводи, ние сме убедени, че усмивката, която се появява на лицето без всякакъв повод, или сладките приказки без мярка са най-сигурното доказателство за лицемерие. Това бе характерно и за Мюр с неговата престорена искреност, а шотландският акцент му помагаше да играе ролята си. За своя чин интендантът беше задължен на Лунди и неговото семейство, пред които бе угодничил дълги години. Макар че майорът бе твърде проницателен, за да се заблуждава по отношение на човек, който далеч му отстъпваше по образование и способности, обикновено се случва хората да приемат снизходително ласкателството, дори когато ясно виждат скритите подбуди и разбират истинските му мотиви. Но този път се срещнаха двама души, чиито характери дотолкова се различаваха, че представляваха пълна противоположност един на друг. Следотърсача беше толкова простодушен, искрен и прям, колкото интендантът бе хитър, лицемерен и гъвкав. И двамата обаче бяха хладнокръвни и трезви, и двамата бяха по своему смели. Мюр би тръгнал срещу опасността само от сметка, докато водачът считаше страха за естествено чувство, което трябва да се потиска, когато го изисква благородна цел.

— Скъпи приятелю — започна Мюр, — след последните ти подвизи ти стана двойно по-скъп за всички нас и още повече затвърди своята слава! Наистина офицер няма да те направят, но доколкото разбирам, това отличие не отговаря нито на вкуса, нито на характера ти. Затова пък всички те знаят като водач, като съветник, като верен поданик на краля и недостижим стрелец. Не вярвам дори самият главнокомандващ да се ползва в Америка с такава слава. Време ти е вече да се установиш някъде и да преживееш спокойно остатъка от живота си. Ожени се, приятелю, не отлагай повече. Погрижи се и за себе си, за слава няма защо да се грижиш вече. Вземи Мейбъл Дънъм за жена и ще се радваш на прекрасна съпруга и на добро име.

— Да вярвам ли на ушите си, интенданте? Такъв съвет от твоята уста! А ми казваха, че си мой съперник!

— Бях, приятелю, и не безопасен, трябва да кажа. Досега не са ми отказвали, а съм се женил пет пъти. Лунди твърди, че са четири, аз отричам, но той не подозира, че истината превишава неговите сметки. Да, Следотърсачо, аз бях твой съперник, но сега с това вече е свършено! Най-искрено ти желая успех с Мейбъл Дънъм и ако сержантът остане жив, непременно ще му кажа някоя добра дума за теб.

— Безкрайно ти благодаря за приятелските чувства, интенданте, но откровено казано, твоето застъпничество не ми е нужно, защото сержант Дънъм е мой стар приятел. Аз считам тази работа за решена и сигурна, доколкото може да бъде сигурно каквото и да е по време на война. Мейбъл и баща й са съгласни, а щом е така, целият петдесет и пети полк не е в състояние да ми попречи да се оженя за нея. Жалко само, че нещастният й баща няма да види събитието, което толкова нетърпеливо чакаше.

— Все пак той ще се утеши преди смъртта си с вярата, че съкровеното му желание ще бъде изпълнено. Да, Следотърсачо, няма по-голяма радост за умиращия от това да знае, че любимото му същество ще намери опора след неговата смърт. Всички мисис Мюр говореха за това в последния си час.

— И всички твои жени, разбира се, намираха в това голяма утеха?

— Как не те е срам, приятелю! Никога не съм допускал, че си такъв шегаджия. Е, нищо, една шега не бива да разваля отношенията на двама стари другари. Аз не мога да се оженя за Мейбъл, но това няма да ми попречи да я уважавам и навсякъде, при всеки удобен случай, да хваля и нея, и теб. Но ти ще се съгласиш, Следотърсачо, че оня, който се лишава от щастието да има такава съпруга, трябва да бъде утешен по някакъв начин. Нали?

— Разбира се, разбира се, интенданте — отговори простодушният водач. — Представям си колко бих страдал, ако трябваше да се лиша от Мейбъл, и затова разбирам, че и на теб няма да ти бъде лесно да я видиш моя жена. Но ако сержантът умре, ще се наложи да забавим сватбата и ще имаш време да свикнеш с тази мисъл.

— Ще се овладея, непременно ще се овладея, макар, че сърцето ми е разбито. Но ти можеш да ми помогнеш да се разсея с някое подходящо занимание. Естествено, разбираш, че не всичко е в ред с нашата експедиция: аз, офицерът, съм тук само като доброволец, а отрядът се командва от човек с по-нисш чин. Много причини ме накараха да приема това решение, макар че кръвта ми кипеше от желание да ви командвам, когато се сражавахте за честта на родината и за интересите на негово величество.

— Интенданте — прекъсна го водачът, — ти толкова бързо попадна в ръцете на неприятеля, че съвестта ти може да бъде спокойна. Чуй един съвет от мен: постарай се да не си спомняш за това!

— И аз мисля, Следотърсачо, че този епизод трябва да се забрави. Понеже сержант Дънъм е вече hors de combat77…

— Какво, какво? — не разбра водачът.

— Сержантът вече не може да командва, а ще бъде неприлично да се постави някакъв капрал начело на такъв победоносен отряд. Цветята цъфтят в градината, но в пустинята съхнат. Затова си помислих, че е време да предявя правата си на офицер с чин поручик. Войниците няма да посмеят да се противопоставят, а ти, скъпи приятелю, след като имаш и слава, и Мейбъл, и съзнание за изпълнен дълг, което е най-ценно от всичко, ще бъдеш, смятам, съюзник, а не противник на моя план.

— Аз мисля, поручик, че имаш право да командваш войниците от петдесет и пети полк. Едва ли някой ще оспорва това, но ти беше пленник и може би момчетата няма да искат да се подчиняват на човек, който им дължи освобождението си. Все пак предполагам, че тук никой няма да се противопостави открито на твоето желание.

— Много добре, Следотърсачо! Бъди сигурен, че когато пиша рапорта за нашата успешна експедиция и пленяването на френските лодки, за защитата на блокхауса и за другите военни действия, за капитулацията на французина и т.н., високо ще оценя твоите заслуги.

— Остави настрана моите заслуги. Лунди знае какъв съм аз и в гора, и в крепост, а генералът го знае още по-добре. Не се безпокой за мене. По-добре разкажи за себе си, но не забравяй да отдадеш дължимото на бащата на Мейбъл, който все още е наш командир.

Мюр беше много доволен, че всичко се урежда според желанието му и обеща да отбележи заслугите на всеки участник в експедицията. После двамата се отправиха към групата край огъня и тук интендантът за първи път след заминаването от Осуиго се възползва от властта си на старши по чин. Отведе настрани втория капрал и му обясни, че от днес той влиза в правата си, като поема командването на отряда, и му нареди да съобщи тази новина на войниците. Смяната на началството този път мина без обичайното раздвижване на духовете. Всички признаха законното право на поручика да командва и никой нямаше намерение да не се подчинява на неговите заповеди. Войниците разбираха, че отначало — по известни само на интенданта и Лунди причини — е имало друго разпореждане, но сега обстоятелствата са се променили и поручикът е намерил за уместно да заеме принадлежащото му по право място. Те бяха напълно удовлетворени от собствените си мисли по този повод, а нещастието със сержант Дънъм можеше да бъде достатъчно обяснение за смяната, ако някому потрябваше такова обяснение.

Същевременно капитан Санглие продължаваше да си приготвя закуска, проявявайки философско примирение със съдбата, хладнокръвие на ветеран, изкуството и ловкостта на французин и лакомията на щраус. Трийсет години вече той се скиташе из колониите. Тук бе дошъл с отряд, в който заемаше същата длъжност, каквато заемаше Мюр в петдесет и пети полк. С могъщото си телосложение, с жестокото си и загрубяло сърце, с умението да се оправя с индианците и с отчаяната си смелост, той бе спечелил вниманието на главнокомандващия, който му възложи да ръководи военните действия на приятелските индиански племена. Така той бе стигнал до капитански чин, но постепенно беше започнал да усвоява навиците на своите съюзници — индианците, като се приспособяваше към тях с лекота, характерна за по-голямата част от неговите съотечественици, които живееха в тази част на света. Често предвождаше отряди на ирокезите в техните грабителски нападения и действията му в тия случаи имаха съвсем противоречив характер. От една страна, се стараеше да облекчи страданията, които тия набези причиняваха на населението, а от друга — ги увеличаваше благодарение на по-гъвкавия си ум и по-модерните средства. Казано другояче, той съставяше военни планове, далеч превъзхождащи всичко, което индианците можеха да измислят, но се стараеше в известна степен да поправи злото, причинено от самия него. Той беше истински авантюрист и обстоятелствата бяха го поставили в положение, при което грубостта и безскрупулността на тоя тип хора можеха еднакво силно да се проявят и за добро, и за зло. Във всеки случай той не беше човек, който би пропуснал щастливия случай заради излишна добросъвестност, но не би и предизвикал съдбата с безсмислена жестокост. Тъй като името му неизменно се свързваше с многобройните зверства, извършвани от неговите отряди, той се бе прославил в американските колонии на Англия като истински злодей, чиито ръце са изцапани с кръв и на чиято съвест тежат жестоките изтезания на беззащитни и невинни жертви. Прякорът му „Санглие“78, както сам се наричаше, или Каменно сърце, както бе известен по цялата граница, предизвикваше сред жените и децата по тия места не по-малък ужас, отколкото предизвикваха по-късно имената на Бътлър и Брент79.

Срещата между Следотърсача и Санглие напомняше до известна степен на прочутата среща между Уелингтън и Блюхер80, толкова често и така картинно описвана в нашите хроники. Тя се състоя при огъня и двамата с най-жив интерес се разглеждаха един друг, преди да заговорят. Всеки от тях знаеше, че пред него стои непримирим и страшен враг. Те разбираха също, макар и да се стремяха да се отнасят помежду си с уважението, което заслужава опитният войн, че както по характер, така и по интереси са напълно противоположни. Единият служеше за пари и звания, а другият, свързал своя живот с този див горски край, знаеше, че родината му има нужда от неговия опит и от сигурната му ръка. На Следотърсача бяха чужди стремежите да се издигне по-високо по обществената стълба. До срещата си с Мейбъл той не таеше в себе си никакви честолюбиви планове. Оттогава неговото ниско самочувствие, трепетната обич към момичето, желанието да й създаде по-добро положение от това, което имаше досега, му причиняваха много огорчения, но честността му помагаше да намери отново душевен покой. Той си мислеше, че ако момичето пожелае да се омъжи за него, то ще бъде готово да сподели неговата участ, колкото и скромна да е тя. Следотърсача уважаваше Санглие за смелостта му и като опитен човек не вярваше на всички слухове за французина, защото знаеше, че във всяка област най-непримиримите фарисеи са всъщност най-невежите хора. И все пак не можеше да не осъжда неговия егоизъм, студената му пресметливост и най-вече обстоятелството, че е изоставил „призванието на белия човек“ и е възприел много черти, присъщи само на червенокожите. Но и Следотърсача беше истинска загадка за Санглие. Капитанът не можеше да разбере подбудите, от които се ръководеше водачът. Той бе слушал много за неговата безкористност, за справедливостта и честността му и понеже не можеше да си ги обясни, правеше понякога важни пропуски в работата си, нали казват, че откровеният и бъбрив дипломат пази много по-добре своите тайни, отколкото мълчаливият и лукавият.

Известно време двамата герои се разглеждаха един друг мълчаливо и любопитно. После господин Санглие докосна с ръка шапката си — грубите погранични нрави не бяха заличили от паметта му изискванията на етикета, усвоен на млади години, не бяха изтрили и от лицето му израза на любезност, който, изглежда, е вродено качество на всеки французин.

— Господин Следотърсачо — започна той решително, макар и с приятелска усмивка, — un militaire81 почита le courage et la loyaute82. Говорите ли ирокезки?

— Да, разбирам езика на тия гадове и при нужда мога да го използвам — откровено отговори Следотърсача, — но не мога да понасям нито племето, нито езика му. Всеки минго е мошеник, така мисля аз, мастър Каменно сърце. Неведнъж съм ви виждал, разбира се, в сражения и трябва да кажа; че винаги сте бил там, където е най-горещо. Пък и нашите куршуми сигурно са ви познати?

— Само не и вашите, сър. Une balle83, изпратен от вашата благородна ръка, означава сигурна смърт. Вие убихте на острова един от най-добрите ми бойци.

— Много е възможно, макар че ще се осмеля да кажа, че всички до един са негодяи. Не искам да ви обиждам, мастър Каменно сърце, но вие сте попаднал в доста лоша компания.

— Да, сър — отговори французинът, стараейки се да бъде вежлив, защото трудно разбираше английски и смяташе, че му говорят любезности. — Вие сте много добър. Но un brave84 винаги е comme са85. Прощавайте, но какво означава това? В какво се е провинил този jeune homme86?

Следотърсача погледна натам, накъдето сочеше с ръка капитан Санглие, и видя, че двама войници бяха хванали грубо Джаспър и по заповед на Мюр извиваха ръцете му, за да ги вържат.

— Какво означава това? — възкликна водачът, като се хвърли към двамата войници и ги изтласка със сила. — Кой се осмелява да се отнася така безсъвестно със Сладка вода? И как си позволявате да го вършите пред моите очи?

— Това е моя заповед, Следотърсачо — отговори интендантът, — и аз отговарям за нея. Нима ще оспорите законността на една заповед, издадена от офицер на негово величество?

— Аз бих оспорил дори думите на самия крал, ако той започнеше да твърди, че Джаспър заслужава такова отношение. Кой спаси нашите скалпове? Кой ни избави от поражение и ни помогна да спечелим победата? Не, поручик, ако ти още от самото начало смяташ по такъв начин да показваш своята власт, аз първи няма да й се подчиня.

— Това наистина мирише на неподчинение — каза Мюр, — но на Следотърсача много неща могат да се простят. Наистина Джаспър си даваше вид, че ни помага, но заради това не трябва да забравяме старите му прегрешения. Нима самият майор Дънкън не предупреди за него сержант Дънъм, преди заминаването ни от форта? Нима това, което със собствените си очи видяхме, не потвърждаваше, че в нашите редове има изменник? И нима може да бъде заподозрян в предателство друг освен Джаспър Уестърн? Ех, Следотърсачо, ти никога няма да станеш велик държавник или велик пълководец, защото прекалено се доверяваш на външността на хората. Да ме накаже Бог, ако не съм убеден, пък и ти сам често си го твърдял, че лицемерието е още по-разпространен порок от завистта — този бич на човешката природа!

Капитан Санглие сви рамене. Той внимателно се вглеждаше ту в Джаспър, ту в интенданта.

— Не искам да спущам твоите брътвежи за завистта и за лицемерието и въобще за човешката природа! — разсърди се Следотърсача. — Джаспър Сладка вода е мой приятел. Джаспър Сладка вода е храбро момче, честен и предан човек и нито един войник от петдесет и пети полк няма да посмее да го докосне с пръст без лична заповед на майор Лунди, докато съм в състояние да попреча на това! Заповядвай си на своите хора, мистър Мюр, но не на Джаспър и на мен!

— Bon87 — високо се провикна Санглие.

— Значи ти не искаш да чуеш гласа на разума, Следотърсачо? Забрави ли за нашите подозрения? В такъв случай аз ще ти посоча още една убедителна и отегчаваща вината улика. Погледни това парче от флаг! Мейбъл Дънъм го бе намерила тук някъде, завързано за един клон, по-малко от час преди нападението на индианците. Направи си труда да погледнеш флага на „Вихър“ и ще видиш, че това парче е отрязано от него. Необходими ли са по-убедителни доказателства от това?

— Ма foi, c’est un peu fort ceci.88 — измърмори през зъби французинът.

— Не ме интересуват твоите флагове и сигнали, те не ми говорят нищо! Аз познавам сърцето на този младеж — възрази Следотърсача. — Джаспър е олицетворение на самата честност, а това е твърде рядък дар и трябва да се пази! Махни си ръцете, или ще видим кой ще се окаже по-силен: ти с твоите войници от петдесет и пети полк, или Голямата змия, сърнебойката и Джаспър със своя екипаж. Ти надценяваш своите сили, мистър Мюр, в същата степен, с която подценяваш честността на Сладка вода.

— Tres bien!89

— Щом е така, Следотърсачо, налага се да ти кажа цялата истина. Капитан Санглие и Пронизваща стрела, храбрият тускарор, току-що ми съобщиха, че този нещастен младеж е предател. Надявам се, че след такова доказателство не може да оспорваш моето право да накажа изменника така, както заслужава.

— Scelerat!90 — прошепна французинът.

— Капитан Санглие е храбър войник, той няма да оклевети един честен моряк — намеси се Джаспър. — Кажете, капитан Каменно сърце, има ли предатели между нас?

— Да, да — съгласи се Мюр, — нека каже, щом настоявате, нещастно момче, за да излезе наяве цялата истина. Ще видим дали ще избегнете наказанието, когато съдът се заеме с вашите престъпления! Кажете, капитан Санглие, виждате ли предатели между нас, или не?

— О, да сър, разбира се, че виждам!

— Много, много лъже! — извика Пронизваща стрела и се хвърли към Мюр, като го блъсна с ръка в гърдите. — Къде мой войни? Къде ингилизи скалп? Много, много лъже!

Мюр не беше лишен от смелост и до известна степен — от чувство за достойнство. Той прие като оскърбление грубия жест на индианеца. Освен това у него изведнъж се пробуди съвестта. Като отстъпи бързо назад, той се опита да вдигне пушката си. Лицето му бе побледняло от гняв и изразяваше жестока решителност. Но тускарорът се оказа по-ловък от него. Очите му блеснаха диво, той се огледа бързо, измъкна от пояса си скрития кинжал и мигновено го заби до дръжката в гърдите на поручика. Когато той започна да се гърчи на земята, Санглие погледна лицето му, на което бе изписано удивление като у човек, застигнат внезапно от смъртта, после взе щипка енфие и каза спокойно:

— Voila l’affaire finie mais… — Той вдигна рамене. — Се n’est qu’un scelerat du moin!91

Всичко бе станало твърде бързо, за да може да се попречи. Белите бяха така слисани, че когато тускарорът, надавайки див вик, се хвърли към храстите, никой не тръгна след него. Само Чингачгук бе запазил присъствие на духа. Храстите още не бяха прикрили беглеца, когато делауерът се спусна да го преследва.

Джаспър Уестърн, който свободно говореше френски, бе поразен от думите и жестовете на Санглие.

— Кажете, господине — обърна се той на английски към французина, — аз изменник ли съм според вас?

— Не вие, а той — посочи Санглие към Мюр. — Той е наш шпионин, наш агент, наш приятел. Ма foi, c’etait un grand scelerat. Voici!92

Като каза това, Санглие се наведе над мъртвия, бръкна в един от джобовете му и измъкна от него кесия. Той изпразни съдържанието й на земята и няколко дублона се търкулнаха в краката на войниците, които се хвърлиха да ги събират. Хвърляйки с презрение кесията, Санглие спокойно се върна към супата си, приготвена грижливо, и понеже тя му хареса, започна да яде с такъв невъзмутим израз на лицето, че и най-големият стоик сред индианците би му завидил.