Следотърсача

ГЛАВА VII

Всички тези събития бяха крайно необикновени и вълнуващи и затова, когато лодката се отдели от брега и попадна в бързото течение, Мейбъл с присъщата си чувствителност и добросърдечие не можа да остане равнодушна — кръвта й затуптя по-бързо във вените и страните й пламнаха. Облаците се бяха разпръснали и нощта бе просветляла, но надвисналите дървета така засенчваха реката, че лодките всъщност плуваха надолу по течението в пълен мрак, безценен мрак, който прикриваше бегълците. И все пак в душата на всеки от тях се таеше чувство на несигурност. Дори Джаспър, разтревожен за съдбата на девойката, се оглеждаше неспокойно заедно с другите при всеки подозрителен шум, долитащ откъм гората. От време на време използваха греблата, но съвсем тихо и предпазливо, защото и най-малкият звук можеше да достигне в тази бездиханна тишина на нощния час до изострения слух на ирокезите и да издаде присъствието им.

Всичко това усилваше романтиката и правеше още по-вълнуващо среднощното приключение, което съдбата отреждаше на Мейбъл за първи път през краткия й живот. Смела, уверена в себе си, горда от мисълта, че е дъщеря на войник, девойката не се поддаваше на страха, макар че от време на време сърцето й ускоряваше ударите си, прекрасните й сини очи изразяваха решимост, която в тъмнината никой не можеше да забележи. Развълнуваната й душа с особена острота възприемаше необичайните и тревожни преживелици на нощта.

— Мейбъл! — извика й със сподавен глас Джаспър, лодките плуваха тъй близо една до друга, че младият човек държеше бордовете им с една ръка. — Кажете, страхувате ли се, вярвате ли в нашата грижа и готовност да ви закриляме?

— Както знаете, аз съм дъщеря на войник, Джаспър, и би било срамно да призная, че се страхувам.

— Доверете се на мен — на всички нас. Вашият вуйчо, Следотърсача, делауерът, ако той горкият беше с нас, и аз самият сме готови на всичко, за да ви предпазим от беда.

— Вярвам ви, Джаспър — отвърна девойката, като отпусна ръка във водата и несъзнателно започна да я разплисква. — Зная колко много ме обича вуйчо ми, зная, че той ще помисли първо за мен, а после за себе си, сигурна съм, че вие, приятелите на сержант Дънъм, с радост ще помогнете на неговата дъщеря. Но аз не съм толкова малодушна и глупава девойка, за каквато може би ме помислихте. Въпреки че съм гражданка, въпреки че на хората от града е присъщо да виждат опасност там, където тя не съществува, аз ви обещавам, Джаспър, че никакви мои безразсъдни страхове няма да ви попречат да изпълните дълга си.

— Мейбъл е права и е напълно достойна да бъде дъщеря на честния Томас Дънъм — обади се Следотърсача. — Ех, мило момиче, колко пъти двамата с баща ви сме настъпвали срещу противника и във фланг, и в тил, през нощи, по-непрогледни от тази, рискувайки всеки миг да попаднем в засада. Аз стоях до него, когато го раниха в рамото, и когато се видите, той ще ви разкаже как успяхме да преплуваме реката и как той спаси скалпа си.

— Той вече ми е разказвал — отвърна Мейбъл по-живо, отколкото позволяваше сегашното им положение. — Той ми е писал в писмата си за всичко това и аз ви благодаря от все сърце, че сте му помогнал. Бог ще ви възнагради, Следотърсачо, и, знаете ли, няма отплата, която признателната дъщеря да не е готова с радост да даде на спасителя на своя баща.

— Да, да, така постъпвате вие, благородните и чистосърдечни същества! Срещал съм няколко като вас и преди, а за други само съм слушал. Самият сержант често ми е разказвал за младежките си години, разказвал ми е как се е мъчил да спечели майка ви, колко пречки и разочарования е срещнал, докато най-после успял.

— Майка ми умря много рано и не можа да му се отплати за страданията, които той е преживял заради нея — каза Мейбъл с разтреперан глас.

— Да, и това ми разправи. Честният сержант не скри нищо от мене, макар да е доста по-възрастен. Ние така се сближихме по време на нашите скитания, че той гледаше на мен като на свой син.

— А може би сержантът с радост би приел да му станеш син, Следотърсачо — пошегува се Джаспър, но с такъв хриплив глас, че думите му съвсем не прозвучаха шеговито.

— Дори да е така, Сладка вода, какво лошо има в това? Той ме познава добре, знае какъв съм, когато тръгна по горската пътека да търся следи, виждал ме е неведнъж да заставам лице с лице с френците. Понякога си мисля, момче, че всички ние трябва на всяка цена да си потърсим жени. Когато човек живее постоянно в гората и не се занимава с друго, освен да преследва врага си и дивеча, накрая изгубва навика да общува със себеподобните.

— Всичко, което видях досега — възрази Мейбъл, — ме кара да мисля, че тези, които живеят дълго време в гората, не успяват да усвоят пороците и лицемерието на градските жители.

— Трудно е да живееш в такава непосредствена близост с Бога, Мейбъл, и да не почувствуваш силата на неговата доброта. Случвало ми се е да присъствам на богослужения в гарнизонната църква и съм се старал да присъединя своя глас към общите молитви, както подобава на един добър войник, защото, макар и да не съм зачислен към войските на английския крал, участвам в сражения и служа на неговото дело. И неведнъж съм се опитвал да славя Бога заедно с другите според гарнизонния порядък, но никога в душата ми не са се събуждали възвишените чувства и искрената радост, които изпитвам в гората, когато съм сам с Бога. Там ти се изправяш лице с лице със Създателя си. Всичко наоколо ти е тъй свежо и красиво, сякаш току-що е излязло изпод ръката му, и никой не ти досажда с църковни догми и нравоучителни беседи, които само сковават душата. Не, не, истинският храм е гората. Там мислите са свободни и се възвисяват по-високо и от облаците.

— Вие казвате самата истина, Следотърсачо — рече Кап, — и тя е позната на всеки, който дълго живее в самота. Нима моряците не са тъй религиозни и добродетелни, само защото често остават сами с Провидението далеч от грешната земя. Да не ви казвам колко пъти съм стоял на вахта някъде около Екватора или в Южния океан под осеяното с огънчета нощно небе — това е часът, драги мой, когато човек определя посоката си по пеленга27 — и съм размишлявал за греховете си. Връзваш, връзваш напречните върви, докато вантите28 и талрепите29 на съвестта ти не заскърцат от напрежение. Напълно съм съгласен с вас, Следотърсачо: къде другаде ще намериш вярващ човек, ако не в морето или в леса?

— Доколкото знам, вуйчо, моряците не се ползват с името на особено благочестиви хора.

— Чиста клевета, момичето ми! По-добре попитай моряка какво е истинското му мнение за тия, които живеят на сушата — свещеници и други — и тогава ще разбереш кой какъв е. Едва ли за някое друго съсловие е създадена такава невярна представа в това отношение, както за моряците. И то защото не си стоят у дома, за да се защитават и да плащат на свещениците полагаемия им се данък. Те може би не познават задълбочено църковните догми, както някои хора от сушата, но що се отнася до същността на християнството, моряците далеч превъзхождат останалите.

— Аз не съм много добре запознат с тези неща, мастър Кап — отвърна ловецът, — но допускам, че много от това, което казвате, е вярно. На мен не ми са нужни гръмотевици и мълнии, за да ми припомнят за Бога, и аз не толкова в мигове на изпитание и скръб славя неговата доброта, колкото в ясните, тихи, радостни дни, когато долавям гласа му, и в пращенето на сухото клонче, и в песента на птиците, а също и в бурите и ураганите, ако изобщо ми се случи да ги чуя. Какво мислиш ти, Сладка вода? Едва ли по-малко бури са те гонили от мастър Кап. Какви чувства си изпитвал ти?

— Боя се, че съм много млад и неопитен, за да разсъждавам за тези неща — скромно отвърна Джаспър.

— Но нима не изпитвате никакви чувства? — възрази разпалено Мейбъл. — Вие не можете, пък и никой не би могъл да живее сред природата, сред природните явления и да не търси опора в Бога!

— Страхувам се, че ще посрамя професията си, ако ви кажа, че не мисля тъй често за тези неща, както би трябвало.

— Какво можеш да очакваш от един сладководен моряк, Мейбъл — подхвана рязко Кап. — Вас, струва ми се, понякога ви наричат с едно име, което подсказва всичко това, Eau-de-vie30, нали?

— Eau douce — спокойно отговори Джаспър. От плаването по езерото той беше научил френски така добре, както и някои индиански диалекти. — С това име ме нарекоха ирокезите, за да ме отличат от някои мои другари, които някога са плували по океана и много обичат да пълнят ушите на индианците с разкази за тези големи солени езера.

— Че какво от това? Според мен такива разкази няма с нищо да навредят на индианците. Може би няма да ги цивилизоват, но няма и да ги направят по-големи варвари, отколкото са. Да, да, eau-de-vie, или бяла ракия, в края на краищата не е толкова важно, понеже става въпрос за истинско дяволско питие.

— Eau douce означава сладка вода или вода, която е годна за пиене. Французите така наричат прясната вода — отвърна Джаспър малко обиден от сравнението, което направи вуйчото на Мейбъл.

— Но как, по дяволите, превръщат във вода eau de vie, когато на френски това означава ракия? Може според тукашния френски език да е така, но не и в Бордо или в някое от другите френски пристанища. Освен това, когато на моряка кажеш eau, той винаги разбира ракия, а eau-de-vie — висококачествена ракия. Не ви упреквам за невежеството, млади момко. Няма как, при вашето положение това е напълно естествено. Ако се върнете с мене и преплувате един-два пъти Атлантическия океан, ще ви бъде от такава голяма полза, че ще ми бъдете благодарен до края на дните си. Тогава Мейбъл и другите девойки, които живеят край морето, ще ви уважават още повече.

— Не, не — възрази простодушният и благороден ловец, — мога да ви уверя, че Джаспър има достатъчно приятели в този край. Разбира се, да обиколи и да види света, ще бъде от полза както за него, така и за всеки друг, но ние няма да го обичаме по-малко, ако целия си живот прекара тук при нас. Eau-douce или eau-de-vie, наричайте го както щете, е един смел и предам младеж и когато той е на стража, винаги спя спокойно, защото съм сигурен в него, както в самия себе си. Уверявам ви — все едно, че бодърствам и пазя аз. И дъщерята на сержанта навярно не смята, че е необходимо нашият приятел да поживее на морето, за да заслужи повече уважението на другите.

Мейбъл не отговори нищо на този косвен въпрос, само обърна глава към западния бряг, макар че това движение беше излишно, защото тъмнината скриваше напълно израза на лицето й. Но Джаспър се почувства задължен да даде някакво обяснение. Младежката му гордост се разбунтува срещу твърдението на Кап, че все още с нищо не е заслужил уважението и симпатията на приятелите си и на своите връстнички от нежния пол. Но все пак той в никакъв случай не желаеше да каже нещо, което би обидило вуйчото на Мейбъл. Умението му да се владее обрисуваше характера му много по-добре дори от скромността и мъжеството му.

— Не обичам да се хваля с нещо, което не притежавам — каза той, — затова не твърдя, че познавам океана или науката за мореплаването. Тук на нашите езера ние се ориентираме по звездите и по компаса. Плуваме от един нос до друг, затова не ни е необходимо да прибягваме до цифри и изчисления. Но все пак си имаме немалко трудности, за каквито често съм слушал да ми разправят И хора, прекарали дълги години по океана. Първо на първо винаги плуваме покрай брега, и то откъм подветрената му страна, а това, както съм чувал, закалява моряка. Нашите бури връхлитат така внезапно и са така свирепи, че всеки миг трябва да сме готови да се укрием в пристанището.

— Нямате ли лотове? — прекъсна го Кап.

— Имаме, но те не ни помагат много, затова рядко ги спускаме.

— А диплотове31 нямате ли?

— Чувал съм за такова нещо, но да си призная, никога не ми е попадало пред очите.

— Хиляди дяволи! Кораб без диплот! Не, младежо, вие нямате никакво право да се наричате моряк. Къде се е чуло моряк да не е виждал диплот?

— Не съм се хвалил с някакви особени знания и ловкост, мастър Кап…

— Освен тази да преминаваш водопади, Джаспър. Освен тази да преминаваш водопади и прагове — намеси се в негова защита Следотърсача. — Длъжен сте да признаете, мастър Кап, че там той проявява известно умение. Според мен всеки човек трябва да бъде порицаван или хвален в зависимост от призванието и способностите му. И ако мастър Кап се оказа напълно безпомощен при преминаването на водопада Осуиго, то аз съм уверен, че в открито море той е в стихията си, не би имало нищо чудно, ако Джаспър се окаже безпомощен в открито море, но аз не забравям, че неговият точен поглед и вярна ръка са незаменими при преминаването на водопади.

— Но Джаспър ще бъде много полезен и в открито море — възкликна Мейбъл така разпалено, че ясният и мелодичен глас прозвуча необичайно силно сред тържествената тишина. — По-точно искам да кажа, че човек, който е толкова полезен тук, не може да не бъде полезен и там. Макар че според мен вуйчо ми го превъзхожда с познанията си в корабоплаването.

— Добре, добре, поддържайте се един друг в невежеството си — отвърна й Кап подигравателно. — Ние моряците тъй рядко оставаме на сушата, че вие все имате превес над нас и никога не ни отдавате дължимото. Но когато стане нужда да ви защитаваме или да ви пренасяме разни товари през морето, тогава ни търсите.

— Но вуйчо, жителите на сушата не нападат нашите брегове, така че моряците се сражават с моряци.

— Ти пак с твоите глупости! А къде е неприятелската войска, която слезе в нашата страна? Къде са французите и англичаните, позволи ми да те попитам, племеннице?

— Да, къде са наистина? — възкликна Следотърсача. — Това най-добре ще ви кажат тези, които живеят в гората, мастър Кап. Често съм проследявал пътя им по измитите от дъжда кости и много години след като дори и споменът за тези хора и за тяхното високомерие и гордост е изчезнал, откривах следите им по техните гробове. Останките на генерали и войници, пръснати по нашата земя, ясно говорят за това, докъде могат да доведат човека славолюбието и желанието да стане нещо повече от себеподобните си.

— Трябва да ви кажа, Следотърсачо, че понякога изказвате много странни възгледи за човек, който изкарва хляба си с оръжието и който от миризмата на барута е забравил мириса на чистия въздух и още със ставането си сутрин хуква да гони врага.

— Ако мислите, че прекарвам живота си във война със себеподобните, значи не ме познавате. Живее ли в леса или в пограничните райони, човек трябва да се съобразява с обстоятелствата и да е готов на всичко. Но затова аз не нося никаква отговорност, защото съм само един обикновен ловец, разузнавач и водач. Моето истинско задължение е да ловя дивеч за армията, както при война, когато и аз участвувам в походите, така и в мирно време. По-точно, числя се на служба при един офицер, който живее в колониите, но там никога няма да го последвам. Не, моето призвание не е да воювам и да проливам кръв, защото по характер съм миролюбив и състрадателен, но и на мен, както на всички, неизбежно ми се налага да се срещам гърди срещу гърди с противника. Колкото до мингосите, гледам на тях като змии — гадини, които трябва да смачкаш с тока си, щом ти се удаде случай.

— Добре, добре, очевидно съм се заблудил. Мислех, че сте от редовната войска и че имате същите задължения като корабния топчия. Но вземете например моя зет. Той е войник от шестнадесетгодишна възраст и все още продължава да твърди, че неговият занаят е толкова достоен за уважение, колкото и моряшкият. А аз считам за излишно да споря с него по този въпрос.

— Баща ми още от малък е възпитан да смята тази професия за благородна — намеси се Мейбъл, — понеже и неговият баща е бил войник.

— Да, да — потвърди Следотърсача, — сержантът има наистина най-големи заложби в тази област и гледа на света само през дулото на своята пушка. Той смята например, че кралската карабина има по-големи преимущества пред двуцевната ловджийска пушка. Ето до какво заблуждение довежда дългият навик, а предубеждението е може би най-разпространеният недостатък на човешката природа.

— Да, съгласен съм, но само на брега — каза Кап. — Винаги когато се връщам от плаване, стигам до този извод. Ето например като се върнах в Йорк от последното си пътешествие, не срещнах нито един човек, с когото мислите ни да съвпадат по какъвто и да било въпрос. Мнозинството следват вятъра, а който не иска да върви по килватерната линия, прави оверщаг32 и наклонява другия си борд.

— Разбирате ли нещо от това, Джаспър? — шепнешком попита Мейбъл, като се усмихна на младежа. Той продължаваше да държи своята лодка съвсем близо да тяхната.

— Разликата между прясната и солената вода не е тъй голяма, Мейбъл, че тези, които са й отдали живота си, да не могат да се разберат. Пък и не е Бог знае каква заслуга да разбираш езика на нашата професия.

— Даже и религията — продължаваше Кап — не е вече закотвена на същото място, на което беше в младежките ми години. Вечно отпущат и стягат въжетата й на брега, както правят с всичко останало, и нищо чудно, че те понякога се оплитат. Очевидно всичко се изменя освен компаса, макар че и той понякога има отклонения.

— Аз пък мислех — обади се Следотърсача, — че християнството и компасът са неизменни.

— Да, на кораба те наистина не се изменят, като изключим, разбира се, някои дребни отклонения. Религията на моряците не се е променила. И днес тя е същата, както в деня, когато за първи път бръкнах с ръка в бурето със смола. Който постоянно вижда пред очите си силата на Бога, не смее да му се противи. И пак повтарям, според мен религията на кораба днес е същата, каквато беше по времето, когато бях юнга. Но на брега не е същото. Повярвайте ми, Следотърсачо, дяволски трудна работа е да намериш човек — искам да кажа човек от сушата, — който гледа днес на нещата точно тъй, както е гледал преди четиридесет години.

— И все пак Бог не се е променил, неговите творения не са се променили, неговото свято слово не се е променило и тези, които трябва да славят и почитат името му, също не бива да се променят.

— Но на брега всичко се променя. Това е лошото на земята. Там всичко е в непрекъснато движение, макар че видимо си стои на мястото. Ако посадиш едно дърво и тръгнеш на тригодишно плаване, като се върнеш, не можеш да го познаеш, така се е изменило. Градовете растат, появяват се нови улици, строят се пристанища, цялото лице на земята се променя. А корабът се връща от пътуването си до Индия съвсем същият, какъвто е тръгнал, само малко се е поолющила боята му и се е поизносил от дългото пътуване и от неизбежните морски произшествия.

— За съжаление вие сте напълно прав, мастър Кап. Целият този напредък, всички тези преобразувания и подобрения само осакатяват и обезобразяват лицето на земята! Прекрасните творения на Бога всеки ден се унищожават и рушат, човешката ръка се е надигнала непочтително срещу волята Божия. Чувал съм, че на юг и на запад от Големите езера вече са се появили страшни знамения за това, към което ние неизбежно вървим, макар че аз самият никога не съм ходил по тия места.

— За какво по-точно говориш, Следотърсачо? — попита тихо Джаспър.

— Говоря за ония места, които вече са белязани от Божия гняв за назидание и поучение на безумците и разсипниците от нашите краища. Тези места се наричат прерии. Слушал съм от делауерите, най-честните хора на света, че десницата Божия така тежко се е стоварила там, че нито едно дърво не е останало. Това страшно Божие наказание, постигнало невинната земя, идва да покаже на хората до какви ужасни последствия може да доведе безразсъдното желание да унищожаваш.

— Аз пък съм виждал заселници, които много харесват тези открити пространства, защото си спестявали труда да ги разчистват. Ти обичаш да ядеш хляб, Следотърсачо, но пшеницата не зрее в сенчестите гори.

— Затова пък там зреят честността, благородните подбуди и любовта към Бога, Джаспър. Дори мастър Кап ще ти каже, че голата равнина прилича на пустинен остров.

— Възможно е — отговори Кап, — но и пустинните острови не са без полза, те ни помагат да си уточним курса. Ако питат мене, бих казал, че не виждам голяма беда в това, дето има равнини без дървета. Природата е дала на човека очи, за да вижда, сътворила е слънцето, за да му свети, а дърветата, за да си строи от тях кораби и понякога къщи. Извън това не виждам друга полза от дърветата, особено ако по тях няма маймуни или плодове.

Ловецът не отговори нищо на тази забележка, само издаде един глух звук, с който накара спътниците си да замълчат. Докато те водеха на тих глас безсмисления разговор, който току-що предадохме, лодките бавно плуваха по течението, скрити в дълбоката сянка на западния бряг. Двамата мъже прибягваха към греблата, само за да спазват желаното направление и правилното положение на лодките. Силата на течението се менеше значително. На някои места водата изглеждаше неподвижна и спокойна, а на други се носеше със скорост две и даже три мили в час. През праговете тя се втурваше с такава бързина, че будеше страх у непривикналите очи. Джаспър смяташе, че за два часа ще могат да се спуснат до устието на реката и двамата със Следотърсача се уговориха да оставят лодките да се носят по течението поне до момента, когато преминат първите опасности из пътя. Пътниците разговаряха полугласно и с най-голяма предпазливост. Дълбокото безмълвие, което цареше в безкрайния лес, се нарушаваше само от хилядите гласове на природата, които се чуваха отчетливо в нощната пустота. Ветрецът шумолеше в листата на безчислените дървета, реката ромонеше, а някъде се разбиваше с тътен о бреговете. От време на време се чуваше изпращяването на клонка или проскърцването на стволове, триещи се един о друг. Всички живи гласове бяха замлъкнали. Веднъж на Следотърсача му се стори, че чува в далечината вой на вълк — те все още се срещаха из тези гори, но звукът беше крайно неясен и мигновен, може би само плод на възбуденото му въображение. Когато обаче накара приятелите си да замълчат, както вече споменахме, бдителното му ухо беше доловило своеобразното изпращяване на сух клон, отчупен от дърво. И ако не го лъжеха сетивата, шумът бе долетял от западния бряг.

Всеки, на когото е познат този характерен звук, знае как леко го долавя ухото и колко лесно може да се разграничи човешката стъпка, счупила клонка, от всеки друг шум в гората.

— По брега се чуват стъпки — каза Следотърсача на Джаспър, понижавайки гласа си до шепот. — Дали проклетите ирокези, като са се видели без лодка, не са преплували реката с оръжие в ръка?

— Може би е делауерът! Той вероятно е тръгнал по нашите следи по брега и естествено знае къде да ни търси. Ако искаш, да се приближа до брега и да разузная.

— Тръгвай, момчето ми, но греби внимателно и в никакъв случай не слизай на брега.

— Благоразумно ли е това? — попита Мейбъл поривисто, като забрави всяка предпазливост и повиши приятния си глас.

— Крайно неблагоразумно красавице, ако продължавате да говорите така високо. Вашият мек и звучен глас е истинска наслада за ухото ми, особено след като толкова дълго време съм слушал само груби мъжки гласове, но засега той не бива в никой случай да се чува, и то тъй високо. Вашият баща, храбрият сержант, ще ви каже, като се срещнете, че мълчанието е двойно по-неоценимо, когато търсиш следи. Тръгвай, Джаспър, и ни докажи още веднъж своето благоразумие.

Изтекоха десет тревожни минути от момента, в който кануто на Джаспър изчезна в нощта. Той така безшумно се отдели от лодката на Следотърсача и потъна в мрака, че Мейбъл дълго не можа да се опомни и да повярва, че младежът наистина се е наел сам да изпълни подобна задача, която нейната разгорещена фантазия си представяше като изключително опасна. През това време тяхната лодка продължаваше да плава по течението. Всички мълчаха и затаили дъх, напрегнато се мъчеха да доловят и най-малкия звук, долитащ от брега. Но наоколо цареше все същото тържествено — би могло да се каже дори величествено — безмълвие — само плисъкът на водата, срещнала някакво препятствие по пътя си, и шумоленето на вятъра в листата нарушаваха съня на гората. Но ето че отново се чу слабо изпращяване на сухи клонки и на Следотърсача му се стори, че до слуха му достига звукът от сподавени гласове.

— Може и да греша — каза той, — тъй като въображението често рисува онова, което сърцето желае, но от брега ми се счу плътният глас на делауера.

— Нима мъртвите индианци продължават да бродят и след смъртта си? — попита Кап.

— Да, дори тичат и гонят дивеча, но само във вечните ловни полета. Червенокожият завършва земния си път, щом душата му се отдели от тялото. Не му е в природата да броди около вигвама си, щом часът му е ударил.

— Нещо плува във водата — прошепна Мейбъл. От момента, в който бе изчезнала другата лодка, тя напрегнато се взираше в тъмния бряг.

— Това е лодката — радостно възкликна Следотърсача. — Очевидно всичко е наред, иначе момчето отдавна щеше да ни прати вест.

След минута двете лодки се доближиха и заплаваха една до друга. Едва тогава пътниците успяха да различат силуета на Джаспър, застанал на кърмата. На носа, с гръб към тях, седеше още един човек и когато младежът с няколко удара на греблата обърна така лодката, че Следотърсача и Мейбъл да видят лицето на спътника му, те и двамата веднага разпознаха делауера.

— Чингачгук! Моят брат! — възкликна ловецът на езика на делауерите. Гласът му тръпнеше от силното вълнение. — Вожде на мохиканите, сърцето ми е пълно с радост. Често сме се сражавали с тебе рамо до рамо и сме проливали кръв, но аз се боях, приятелю мой, че това вече никога няма да се случи.

— Ух! Мингосите — просто скуоу! Три техни скалпа висят на пояса ми. Те не знаят как да убият Голямата змия на делауерите. В сърцата им вече няма капка кръв, а мислите им са поели обратния път през водите на Голямото езеро.

— Значи ти беше сред тях, вожде? А какво стана с воина, с когото се бореше в реката?

— Той се превърна в риба и сега лежи на дъното заедно със змиорките! Нека неговите братя хвърлят въдиците си да го хванат… Следотърсачо, аз преброих нашите врагове и се докоснах до пушките им.

— Да, знаех си, че той от нищо не се плаши! — каза Следотърсача на английски. — Този отчаян храбрец е бил сред нашите врагове и сега всичко ще ни разкаже за тях. Говори, Чингачгук, а аз ще предам твоя разказ на нашите приятели.

И делауерът разказа последователно на тих глас всичко, което бе узнал, след като Джаспър го беше оставил да се бори с ирокеза в реката. За съдбата на своя противник той не каза нито дума повече, тъй като воинът не трябва да се хвали и открито и подробно да разправя за своите подвизи. След като излязъл победител в тази отчаяна борба, той доплувал до източния бряг, предпазливо се измъкнал от водата и под прикритието на нощта, без никой да го познае, се смесил с ирокезите. Най-важното било, че никой ни най-малко не се усъмнил в него. Веднъж го запитали кой е, той отговорил, че е Пронизваща стрела, и никой повече не го закачил за нищо. От случайни забележки скоро разбрал, че отредът от ирокези е тръгнал със задачата да залови Мейбъл и вуйчо й, когото те по погрешка очевидно смятаха за някаква по-значителна личност. Освен това мохиканът успял да се увери в предателството на Пронизваща стрела. Причината, поради която този индианец бе предал пътниците на враговете им, не беше напълно ясна, тъй като Кап още не бе му платил за услугите.

От този разказ Следотърсача предаде на своите спътници само това, което би могло да разсее страха им. И прибави, че сега трябва да се направят последни усилия, докато ирокезите още не са се съвзели от понесените загуби.

— Сигурен съм, че ще се срещнем отново с тях при прага на реката — продължи той — и там ще се реши съдбата ни: дали ще се промъкнем невредими, или ще попаднем в ръцете им. От там до гарнизона разстоянието вече е много кратко и аз бих искал да взема Мейбъл и да я преведа по някоя от страничните пътеки, а вие да опитате щастието си с лодките през бързея.

— Планът ти в никакъв случай няма да успее, Следотърсачо — прекъсна го оживено Джаспър. — На Мейбъл няма да й стигнат силите да се промъква из гората в такава тъмна нощ. По-добре е да се прехвърли в моята лодка и аз отговарям с живота си, че ще успея да я преведа невредима през прага дори в тази тъмнина.

— Не се съмнявам в добрите ти намерения, момче. Никой не се съмнява в готовността ти да помогнеш на дъщерята на сержанта. Но само благодарение на провидението, а не на твоите зорки очи бихте могли на преминете здрави и читави прага на Осуиго в нощ като тази.

— А кой ще успее да я преведе невредима през гората? Нима нощта не е тъй тъмна на брега, както е над реката? Или си мислиш, че аз владея занаята си по-зле, отколкото ти твоя?

— Смело казано, момчето ми, смело казано. Но ако аз загубя пътя си в тъмното — а струва ми се, никой не може да твърди, че подобно нещо ми се е случвало, най-голямата беда ще е тази, да прекараме нощта в гората, докато едно погрешно замахване с греблото или случайно завъртане на лодката ще изпратят във водата и теб, и дъщерята на сержанта. И тогава гибелта й е сигурна.

— Нека оставим Мейбъл сама да реши, но аз съм уверен, че тя ще се чувства по-сигурна в лодката.

— Имам пълна вяра и в двама ви — отвърна девойката — и не се съмнявам, че всеки от вас е готов да направи всичко, което е по силите му, за да докаже предаността си към моя баща. И все пак да си призная не бих искала да напусна лодката, след като знам, че в гората можем да се натъкнем на неприятелите, които вече срещнахме веднъж. Но нека по-добре вуйчо ми реши този въпрос.

— Мен гората също не ме привлича много — рече Кап, — след като пътят ни по реката е тъй ясен и можем да си плаваме спокойно по течението. Освен това, Следотърсачо, вие говорите само за червенокожите, а забравяте акулите.

— Акулите ли? Че кой е чувал да има акули в гората?

— Да, да, акули, мечки или вълци — не е важно как ще ги наречете, щом могат да хапят.

— За Бога, човече, нима се страхувате от животните, които бродят из американските гори? Дивата котка е опасно животно, признавам, но за опитния ловец е истинска шега да се справи с нея. Да кажете, че се страхувате от мингосите и от тяхната жестокост, разбирам, но да вдигате лъжлива тревога заради някакви си мечки и вълци…

— Лесно ви е да разсъждавате така, Следотърсачо, защото тези животни са ви познати и можете да ги назовете по име, ако ги срещнете. Навикът е много важно нещо. Той прави смел и страхливеца. В тропическата зона имах случай да видя моряци да плуват с часове сред акули, дълги петнадесет-двадесет стъпки, и те се чувствуваха тъй спокойни сред тях, както се чувствува мирянинът сред своите събратя на излизане от църква след неделната служба.

— Това е удивително! — възкликна Джаспър, който още не беше научил най-същественото в своя занаят — да разказва небивалици. — А на мене са ми разправяли, че да попаднеш сред акули, означавало сигурна смърт.

— Забравих да ви кажа, че момчетата винаги носеха със себе си по някой шпил, аншпуг33 или най-обикновен лост, за да удрят акулите по носа, в случай че започнат да ги безпокоят. Не, нека си призная, не са ми по вкуса нито мечките, нито вълците, макар че ако става въпрос за кита, според мен той не се различава от пушената херинга. Ето защо ние с Мейбъл предпочитаме да си стоим в лодката.

— В такъв случай по-добре е Мейбъл да се премести в моята лодка — додаде Джаспър. — Тя е съвсем празна, а пък и Следотърсача ще се съгласи, че по водата моите очи са по-непогрешими от неговите.

— Напълно съм съгласен, момчето ми! Водата — това е твоето призвание и никой не може да отрече, че си овладял този занаят до съвършенство. Имаш пълното право да смяташ, че дъщерята на сержанта ще бъде в по-голяма безопасност в твоята лодка. С радост бих я задържал при себе си, но съм твърде загрижен за нейната съдба, за да не й дам верен съвет. Приближи лодката успоредно с нашата, Джаспър, за да ти поверя това тъй безценно съкровище.

— Да, наистина безценно — отвърна младежът и без да губи нито миг, изпълни поръчението на Следотърсача. Мейбъл се прехвърли от едната лодка в другата и седна върху своите вещи, които до този момент съставляваха единственият товар на лодката на Джаспър.

След като всички се настаниха по местата си, лодките се отдалечиха на известно разстояние една от друга и веслата заработиха отново, макар и много предпазливо, за да се избегне всякакъв шум. Разговорът постепенно стихна. Още малко им оставаше, да стигнат до опасния праг и всички очакваха с вълнение и тревога този драматичен момент. Нямаше никакво съмнение, че враговете им щяха да се опитат да стигнат това място преди тях. Но тъй като изглеждаше малко вероятно някой да се осмели да премине прага в непрогледната тъмнина, Следотърсача беше почти убеден, че мингосите ще се настанят на двата бряга с надежда да ги заловят при слизането им от лодките. Той едва ли щеше да се реши да направи онова свое последно предложение, ако не бе сигурен, че ще успее да превърне надеждите за успех на мингосите в сигурно средство за проваляне на техните планове.

Сега всичко зависеше от умението и ловкостта на тези, които направляваха лодките. Ако едно от леките канута се натъкнеше на скала, то щеше или да се разбие, или в най-добрия случай — да се преобърне и тогава всички пътници и по-специално Мейбъл, щяха не само да се изложат на опасностите, които криеше реката, но и неизбежно да попаднат в ръцете на своите преследвачи. Случаят налагаше да бъдат предпазливи и всеки от пътниците беше тъй погълнат от собствените си мисли, че разговорът се свеждаше само до най-необходими забележки.

Лодките продължаваха да се плъзгат безшумно, когато до ушите на пътниците достигна бученето на водата при прага. С усилие на волята Кап се задържа на мястото си при тия зловещи звуци, долитащи от дълбините на мрака, който едва позволяваше да се различат очертанията на гористия бряг и на тъмния свод над главата му. Впечатлението му от преминаването на водопада беше все още тъй живо, че въображението му не само свързваше приближаващата се опасност с главоломния скок, който беше направил същия ден, но повлияно от страха и неизвестността, дори я преувеличаваше. Тук обаче старият моряк грешеше. Прагът на Осуиго — както по своята същност, така и по силата на течението — е чисто и просто един буен пенлив поток, проблясващ сред камъните и плитчините, докато водопадът, както вече го описахме, действително заслужаваше името си.

Мейбъл също не се чувствуваше много спокойна, но необичайната и съвсем нова за нея обстановка и голямото упование във водача на лодката й помагаха да запази самообладание. Тревогата й щеше да бъде много по-голяма, ако по-добре вникнеше в цялата сериозност на положението и ако знаеше колко безпомощен е човекът, дръзнал да се изправи срещу мощта и величието на природата.

— Това ли е мястото, за което споменахте? — попита тя Джаспър, когато ревът на водата за първи път достигна съвсем ясно и отчетливо до слуха й.

— Да, това е, и много ви моля, Мейбъл, доверете се напълно на мен. Ние се познаваме много отскоро, но тук в пустинята човек изживява за един ден толкова, колкото другаде би изживял за много дни. Аз вече имам чувството, че ви познавам от години!

— Аз също ви чувствувам много близък, Джаспър, и напълно се осланям на вашето умение и желанието ви да ми помогнете.

— Добре, ще видим, ще видим! Ех, гледай ти, Следотърсача насочва лодката към самата среда, а коритото на реката е по̀ към източния бряг. Но сега вече едва ли ще ме чуе. Дръжте се здраво за лодката и не се бойте от нищо.

В следващия миг бързото течение ги увлече към прага и в продължение на три или четири минути девойката, по-скоро смаяна, отколкото уплашена, не виждаше нищо освен една лъскава разпенена пелена и чуваше само грохота на водата. Двадесетина пъти лодката заплашваше да се блъсне в някоя от искрящите къдрави вълни, които се различаваха съвсем ясно дори в напрегнатата тъмнина, но всеки път се изплъзваше невредима, изтласквана от силната ръка на младежа, който я направляваше. Само веднъж Джаспър загуби власт над крехкото кану и то се завъртя на едно място, но с отчаяни усилия той успя да го овладее отново и да го върне в желаната посока. Скоро Джаспър бе възнаграден за голямото напрежение — лодката заплава в спокойните дълбоки води по-долу от прага, вън от всяка опасност, без да е загребала дори една шепа вода.

— Всичко се свърши, Мейбъл — радостно извика младежът. — Опасността мина и сега вече можете да се надявате, че още тази нощ ще се срещнете с баща си.

— Слава на Бога! И това голямо щастие ние ще дължим на вас, Джаспър!

— Колкото на мен, толкова и на Следотърсача. Но къде впрочем се дяна другата лодка?

— Виждам нещо във водата недалеч от нас. Дали това не е лодката на нашите приятели?

С няколко удара на греблото Джаспър стигна до предмета, който беше привлякъл вниманието им. Това действително беше другата лодка, но преобърната с дъното нагоре. Щом разбра това, младежът се зае да търси пострадалите и за своя най-голяма радост скоро откри Кап, който се носеше по течението. Старият моряк бе приел риска да се удави, пред страха да попадне в ръцете на ирокезите. Джаспър не без усилие го изтегли в лодката и с това диренето приключи. Младият моряк беше уверен, че Следотърсача ще предпочете да прегази до брега, тъй като водата беше плитка, вместо да се раздели с любимата си пушка.

Останалата част от пътуването беше кратка, макар че пътниците чак до края не успяха да се освободят от страха, който им внушаваше заобикалящият ги мрак. Не след дълго до слуха им долетя глухо бучене, което на моменти напомняше тътена на далечна гръмотевица, след него следваше шум от плискане на вода. Джаспър поясни на спътниците си, че този шум идва от прибоя на езерото, Скоро пред тях се показаха ниски, криволичещи ивици земя. Една от тези ивици образуваше малко заливче, към което лодката се насочи и безшумно се плъзна по чакълестия бряг. После така бързо тръгнаха нанякъде, че Мейбъл едва разбираше какво става. След няколко минути минаха покрай часовоя. Отвори се някаква порта и развълнуваната девойка се намери в обятията на един баща, когото до този миг изобщо не познаваше.