Следотърсача

ГЛАВА XXVII

Внезапната смърт на Мюр сякаш постави начало на не по-малко зашеметяващи събития. Войниците едва бяха успели да вдигнат трупа на интенданта, да го отнесат настрани и да го покрият с шинел, когато Чингачгук мълчаливо се върна на мястото си при огнището и Следотърсача и Санглие веднага забелязаха на пояса му пресния кървав скалп, но не му зададоха никакъв въпрос. Дори Санглие, макар да беше разбрал, че Пронизваща стрела е убит, не прояви ни най-малко съжаление или интерес към съдбата на своя съучастник и продължаваше невъзмутимо да яде супата си, сякаш нищо не се беше случило. В това високомерно равнодушие, в това презрение към ударите на съдбата се чувстваше известна доза подражание на индианците, макар че немалка роля играеше душевната грубост на отявлен побойник и закоравял войник. Следотърсача също изглеждаше спокоен, но това беше само привидно. Той не обичаше Мюр, любезното угодничество на поручика отвращаваше неговата честна и открита душа. Колкото и да беше привикнал към превратностите на живота край границата, той бе потресен от внезапната и насилствена смърт, а самият факт на измяната го ужаси. Понеже искаше да разбере всичко, той едва дочака да отнесат тялото на Мюр и започна да разпитва френския капитан за всичко, което можеше да хвърли повече светлина върху тази история. Тъй като не виждаше необходимост да крие повече своя агент, след като той бе умрял и вече не можеше да му бъде полезен, Санглие веднага след закуската разказа подробно на Следотърсача редица неизвестни за него обстоятелства, които не са безинтересни и за читателите, защото изясняват някои второстепенни епизоди от нашия разказ.

Веднага след като петдесет и пети полк бил прехвърлен на границата, Мюр предложил услугите си на неприятеля, като изтъкнал, че поради близките си отношения с майор Лунди има достъп до важни и достоверни сведения. Французите с удоволствие приели това предложение и господин Санглие няколко пъти се срещал с Мюр в околностите на Осуиго, а веднъж дори прекарал тайно нощта в самия форт. Връзката между тях обикновено се поддържала от Пронизваща стрела. Анонимното писмо, получено от майор Лунди, било съчинено от Мюр и изпратено във Фронтеняк, където го преписали и върнали в Осуиго чрез тускарора. Тъкмо когато се връщал след тази мисия, той бил заловен от „Вихър“. Така Джаспър бил избран за жертва, като го обвинили в предателство, за да отклонят подозрението от Мюр, който издал на неприятеля мястото на поста. Срещу специално възнаграждение — парите, които бяха намерени в джоба му — Мюр се задължил да даде на французите сигнал за нападение. С тази цел той бе поискал да го включат в експедицията, командвана от сержант Дънъм. Тъй като имал слабост към нежния пол, Мюр нямал нищо против да се ожени за Мейбъл, както и за всяка друга хубава девойка, която би се съгласила, но увлечението му по дъщерята на сержанта било всъщност престорено. То станало благовиден предлог за присъединяването му към отряда на Дънъм, без да се натоварва с отговорност за предстоящото поражение. Тайните подбуди на Мюр, както и ухажването на Мейбъл, били добре известни на капитан Санглие, който разказваше за това с усмивка и разобличаваше една след друга интригите на злополучния интендант.

— Touchez la!93 — каза в заключение капитанът, като протегна към Следотърсача жилестата си ръка. — Вие сте honnette94, a това е beaucoup95. Ние използваме шпиони, както се използва горчиво medicine96 — в интерес на службата. Mais je les deteste. Touchez la!97

— Аз ще стисна ръката ви, капитане — отговори Следотърсача, — защото вае сте наш естествен и законен враг и мога да кажа — смел враг. Но трупът на интенданта няма да осквернява английска земя. Мислех да го откарам на Лунди, за да го погребе под звуците на своите любими гайди, но сега реших: нека остане тук, където е вършил своите злодейства, и нека измяната му служи за надгробен паметник. Изглежда, капитан Каменно сърце, че общуването с предатели влиза в задълженията на войника от редовната армия. Трябва да ви кажа откровено, че такава служба не би ми допаднала и аз съм доволен, че тази история лежи на вашата, а не на моята съвест. Какъв закоравял грешник! Да прави заговори срещу родината, срещу приятелите, срещу бога! Джаспър, ела за минутка, момчето ми, искам да ти кажа няколко думи.

Следотърсача отведе настрани младия моряк, стисна ръката му и със сълзи на очи се обърна към него:

— Ти ме познаваш, Сладка вода, и аз те познавам и затова тези събития не измениха с нищо моето отношение към тебе. Нито за миг не повярвах на клеветата, макар че имаше период, когато всичко изглеждаше подозрително, защо да отричам — крайно подозрително и аз не знаех какво да правя. Но не се усъмних в тебе, защото те познавам много добре, макар че трябва да призная: не считах, че и интендантът е способен на такава подлост.

— А той има офицерски диплом, грамота от самия крал!

— Няма значение, Джаспър Уестърн, дали е от краля, или не е. Той имаше заповед от самия Бог да служи честно и да изпълнява дълга си пред Бога и хората, а е постъпвал като подлец!

— Дори ухажването на Мейбъл е било престорено.

— Да, той е бил истински негодник. Сигурно майка му е съгрешила с някой минго, защото само един мелез може да се отнесе нечестно с жена. Господ затова е създал жените слаби и безпомощни, за да печелим любовта им с доброта и преданост. На смъртното си легло сержантът ми повери Мейбъл и милата девойка каза, че е съгласна да стане моя жена. Сега се чувствам задължен да се грижа за два живота, да мисля за две същества, да утешавам две сърца. Понякога ми се струва, че съм недостоен за тази прекрасна девойка.

Джаспър за първи път чуваше тази новина и тя му подейства като гръм от ясно небе. Макар че нещастното момче се стараеше да не се издаде, лицето му стана мъртвешки бледо. Все пак той намери сили да каже убедено и твърдо:

— Ти си достоен дори за самата кралица, Следотърсачо.

— Ти мислиш така, момчето ми. Наистина безпогрешно ще улуча елен или минго, ако се наложи, няма да отстъпя на който и да било в разчитането на следи в гората, ще намеря пътя си по звездите, а с тези неща не всеки може да се справи. Мейбъл няма да чувства липса нито на дивеч, нито на риба, нито на гълъби. Но какъв ще й се сторя аз, когато стане дума за знания, за възгледи и мнения, за приятни разговори? Рано или късно всеки ще застане пред другия в истинския си вид.

— Ако ти, Следотърсачо, се представиш в сегашния си вид, всяка жена на тоя свят ще бъде щастлива с тебе. Няма от какво да се безпокоиш.

— Зная, зная, това е мнението на приятел. Когато обичаш някого, виждаш само хубавото у него. Но с младото момиче не е същото. Тя естествено мечтае за избраник на нейните години, който би й съответствал във всичко останало. Не мога да разбера, Джаспър, защо Мейбъл не избра теб. Ти би й подхождал много повече.

— Защо не е избрала мен? — повтори след него Джаспър, като се стараеше да прикрие треперенето на гласа си. — С какво бих могъл да спечеля нейната привързаност? Аз имам същите недостатъци, каквито имаш ти, но нямам достойнствата, за които те уважават дори генералите.

— Каквото и да се говори, това е чиста случайност. Колко жени съм съпровождал през гората, колко съм виждал и във форта, но към никоя не съм изпитал чувството, което изпитвам към Мейбъл Дънъм. Наистина сержантът ме бе предразположил към нея предварително, а когато я опознах малко, нищо вече не можеше да ме спре да мисля за нея ден и нощ. Аз имам желязно здраве, Джаспър, наистина желязно. Всички ме знаете като силен човек, но ако загубя Мейбъл Дънъм, няма да го преживея.

— Стига сме говорили за това, Следотърсачо — каза решително младежът и тръгна към огъня с безразличен вид. — Тия разговори не водят до нищо. Ти си достоен за Мейбъл и тя е достойна за теб. Баща й ти е оказал предпочитание и никой не може да оспори правото ти да се ожениш за нея. А интендантът с неговата престорена любов ме възмущава до дъното на душата. Според мен тази негова постъпка е по-лоша и от измяната към краля.

Двамата приятели приближиха до огъня и прекъснаха разговора си. В това време се зададе Кап, замислен и тъжен, и закрачи към тях. Той беше седял досега в блокхауса до постелята на умиращия и нищо не знаеше за събитията, станали след капитулацията на неприятеля. Самоуверената безцеремонност, която придаваше оттенък на презрително снизхождение в отношението му към всички, бе изчезнала и той изглеждаше някак оклюмал и смирен.

— Каквото и да се говори, смъртта е тъжна работа, джентълмени — каза той, като се приближи. — Ето сержант Дънъм, който е истински войник например… Дошло е време да пуска котва, а той се е хванал за веригата, сякаш не иска да я пусне през клюза98. Много обича дъщеря си и това го задържа. А пък аз, когато виждам, че на приятеля му предстои дълъг път, винаги му пожелавам бързо и благополучно заминаване.

— Да не искаш да убием сержанта, за да ускорим смъртта му — каза Следотърсача с укор. — Животът е скъп дори на старците. Колкото по-малко струва, толкова повече го ценят.

На Кап не му беше минавала дори през ума жестоката мисъл да ускорява смъртта на своя шурей, макар да се чувстваше неудобно в ролята на болногледачка, която оправя постелята на болния, и да желаеше на своя стар приятел по-бързо избавление от физическите и душевни мъки. Обиден от неправилното тълкуване на думите му, той каза раздразнено:

— На твоята възраст и при твоя опит, Следотърсачо, не е хубаво да нападаш човек, който в тежки мигове на скръб не е съумял да изкаже както трябва своите мисли. Сержант Дънъм е мой шурей и близък приятел — доколкото войникът може да бъде близък на моряка — и аз го почитам и ценя. Зная, че той е преживял достойно живота си и не виждам голям грях в това, да се пожелае на добрия човек благополучно пускане на котва в небесното пристанище. Всички сме смъртни, дори и най-добрите между нас, и не трябва да забравяме това, за да не се възгордяваме от нашата сила или красота… Но къде е интендантът, Следотърсачо? Трябва да се прости със сержанта, макар и за кратко време, защото на всекиго от нас предстои същият път.

— Мастър Кап, ти попадна точно на целта. Известно е, че правилните мисли се раждат често от главите на хора, които дори не подозират това. Трябваше да допълниш своята мисъл и да кажеш, че не само най-добрите, но и най-лошите от нас са смъртни. Интендантът не успи да се прости със сержанта. Неочаквано и за него, и за другите, той го изпревари по пътеката на смъртта.

— Много неясно се изразяваш днес, Следотърсачо. В такъв час наистина ни приличат сериозните мисли, но защо трябва да си служим с притчи.

— Възможно е думите ми да са непонятни, но мисълта ми е ясна, мастър Кап. Накратко казано, докато сержант Дънъм, като солиден и сериозен човек, без да бърза, се готви за дългия си път, интендантът го изпревари с главоломен скок. И макар че това е въпрос, по който не се осмелявам да имам свое мнение, позволявам си да мисля, че пътищата им са различни и никога вече няма да се пресекат.

— Обясни ми, приятелю — каза морякът, като се оглеждаше объркан, търсейки Мюр, чието дълго отсъствие започваше да го учудва. — Не виждам никъде интенданта, но предполагам, че има достатъчно смелост, за да не избяга тъкмо сега, когато сме спечелили победа. Друго би било, ако предстоеше сражение.

— Всичко, което е останало от него, е пред теб, под този шинел — отговори водачът и накратко разказа на Кап каква смърт е постигнала поручика. — Тускарорът го нападна с бързината и сръчността на гърмяща змия, но без предупреждение. Присъствал съм на доста дръзки нападения и яростни изблици у индианците, но никога не съм виждал човешката душа да напуска така бързо тялото, и то в най-неблагоприятна за умиращия минута. Дъхът на Мюр секна заедно с лъжата, която произнасяше устата му, а душата му отлетя в мига, когато коварството му бе достигнало върха си.

Кал слушаше Следотърсача с отворена уста и на два пъти се изкашля, сякаш за да провери собственото си дишане.

— Той е бил в състояние да продаде всичко: родина, душа, тяло, Мейбъл и скалповете ни на оня, който му даде повече. Този път услугите му са били заплащани от съотечествениците на капитан Каменно сърце.

— Това напълно им подхожда. Те винаги купуват онова, което не могат да вземат със сила, а в краен случай бягат колкото им държат краката.

Господин Санглие с насмешлива галантност повдигна шапка, благодарейки за комплимента с учтиво презрение, което не направи някакво впечатление на бавномислещия моряк. Но Следотърсача, с неговия вроден такт и чувство за справедливост, не можеше да остави без отговор нападката на Кап.

— Според мен — каза той — разликата между англичани и французи не е толкова голяма. Те говорят на различни езици и служат на различни крале, но мислят и чувстват като хора. Ако французинът понякога трепери от страх, това се случва и с англичанина, а без да се оглежда, бяга и конят, не само човекът и това не зависи от националността.

Капитан Каменно сърце, както го нарече Следотърсача, отново се поклони, но вече дружелюбно и без иронична усмивка, сякаш бе разбрал, че Следотърсача говори добронамерено, макар и да се изразява малко грубо. После пак се обърна и с целия си вид показваше, че всичко, което ще каже или направи такова нищожество като Кап, никак не го интересува и няма желание да спира закуската си заради него.

Като гледаше любопитно тази изразителна пантомима, Кап продължи:

— Аз дойдох всъщност за интенданта. Сержантът си отива и помислих, че ще пожелае да каже няколко думи на своя заместник, но съм закъснял. Поручикът, както правилно се изрази, Следотърсачо, го е изпреварил.

— Няма защо да безпокоим сержанта за такова нещо. Капралът успешно може да командва отряда или по-точно — това, което е останало от него. А всичко останало сержантът ще поръча на мен. Трябва да погребем нашите мъртъвци и да изгорим всички постройки, защото са на територията на неприятеля — по разположение, ако не по право — и няма защо да му ги подаряваме. Французите ни откриха и да се връщаме тук, би означавало да се пъхаме съзнателно във вълчи капан. Голямата змия и аз ще свършим всичко това. Свикнали сме да организираме и настъпления, и отстъпления.

— Много добре, приятелю — каза Кап, — но какво да правим с моя шурей. Не бива да оставяме човека да си отиде без напътствени думи. Трябва да помогнем на душата му да се отдели от пристана и да прибере котва. В края на краищата смъртта засяга всички ни, защото никой няма да я избегне.

— Това е напълно вярно, Солена вода, и аз се стремя винаги да бъда готов. Често съм мислил, че е щастлив оня, който нищо не оставя след себе си, когато му дойде времето. Да вземем мен например. Аз съм ловец, разузнавач и водач, нямам парче своя земя и все пак владея такива богатства, че с мен не може да се сравни дори притежателят на най-голямото имение в Олбъни. Когато вървя под открито небе и стъпвам върху килим от сухи листа, имам чувството, че съм собственик и господар на тази земя. Какво повече му трябва на човек? Не мога да кажа, че няма неща, които ме свързват със земята, макар и да не са кой знае какви — като изключим Мейбъл Дънъм, но и нея не мога да отнеса със себе си. В съседния форт имам малки кученца, много мили животинчета, но още не са за лов и затова временно живеем разделени. Признавам също, че ще ми бъде мъчно да се разделя със сърнебойката, но защо пък да не легнем заедно в гроба, нали сме еднакво дълги — точно шест фута. А освен кучетата и пушката имам само една лула, подарена от Голямата змия, и някои дреболии, спомени от разни пътешественици. Всичко това може да се събере в торба и да се сложи под главата вместо възглавница. Ето защо заповедта за заминаване никога няма да ме свари неподготвен.

— И аз мисля така — каза морякът. Двамата вървяха към блокхауса, но така се бяха увлекли от собствените си проповеди, че бяха забравили къде и защо отиват. — Моето положение е същото. Често, когато ни е заплашвало корабокрушение, ми е ставало по-леко само от мисълта, че не аз, а друг е собственик на кораба. „Ако старото корито отиде на дъното — си казвах, — това ще ми струва живота, но не и състоянието.“ Като скитах по широкия свят, без да смятам тази кратка разходка по сладка вода, съм забелязал, че ако човек има няколко талера, заключени в сандъче, той държи и сърцето си в същото сандъче. Човек без сърце не струва колкото черупката на яйцето. Той прилича на риба с пробит мехур.

— А пък човек без съвест изобщо не е човек, а жалък мелез, това се знае от всеки, който е имал работа с мингосите. Аз не се интересувам от талерите и съм съгласен с теб, че ако човек има пълно сандъче с пари, той държи при тях и сърцето си. По време на последния мир само за две години приготвих толкова кожи, че почти се почувствах богаташ. И когато мисля за женитбата с Мейбъл, тревожи ме само опасността да не се привържа прекалено към вещите в желанието си да й създам повече удобства.

— Ти разсъждаваш като философ, мастър Следотърсач, и като истински християнин, доколкото разбирам.

— Не бих подал ръка на човека, който би се усъмнил в това. За мене белият човек не може да не бъде християнин, както и червенокожият не може без вярата във Вечните ловни полета. Затова, като допускам разликата в обясненията за онова, което става с душата след смъртта, считам, че всеки добър делауер е добър християнин, макар и да не са го кръстили, а всеки добър християнин е добър делауер в разсъжденията си за човешката природа. Ние с Голямата змия често говорим за това. Той много се интересува от тия неща.

— Да върви по дяволите с неговия интерес! — извика Кап. — Кой ще го пусне в черква с тия скалпове на пояса?

— Не бързай да отсъждаш, приятелю Кап, а се опитай да вникнеш в същината на работата. Всичко това е външна обвивка, резултат от въздействието на средата и възпитанието, а също и на естествените склонности на човека. Погледни човешкия род и се постарай да разбереш защо тук виждаш червени войници, там — черни, а на други места — бели армии! Всичко това, пък и много други неща, които мога да изброя, е създадено с особена, неизвестна за нас цел и ние не трябва да отричаме фактите и да си затваряме очите за истината. Всяка раса си има свои обичаи, свои закони и своя вяра, затова не бива да се осъжда онова, което още не сме проумели както трябва.

— Ти сигурно си чел много, Следотърсачо, защото за всичко имаш установено мнение — каза Кап, на когото бяха направили силно впечатление простите и ясни символи на вярата на неговия спътник. — Сега и на мен всичко ми стана ясно, макар че сам никога не бих могъл да го проумея. Какво е твоето вероизповедание, приятелю?

— Не те разбрах.

— Към коя секта принадлежиш? Или към коя църква?

— Погледни наоколо и ще разбереш. Аз всеки миг съм в църква — ям в църква, пия в църква, спя в църква. Земята е църква Божия, и аз съм убеден, че ежедневно служа на моя Творец. Не, никога няма да се отрека от своята кръв и от цвета на кожата си. Аз съм се родил християнин и ще умра като християнин. Моравските братя99 доста ме изкушаваха; обработвал ме е един кралски капелан, макар че тия хора не обичат да се затрудняват; говорил е с мен дори и един католически мисионер от самия Рим, когото съпровождах из гората. На всички отговарях по един и същи начин: аз вече съм християнин и не желая да бъда нито моравски брат, нито член на англиканската църква, нито католик, без да се отричам от кръвта и произхода си.

— Според мене, Следотърсачо, твоето слово би могло да улесни пътя на сержанта през рифовете и плитчините на смъртта. С него сега е само нещастната Мейбъл, а тя му е дъщеря, при това съвсем младо момиче.

— Мейбъл е слаба само телом, приятелю Кап, обаче в тия неща е по-силна от нас, мъжете. Но сержант Дънъм е мой приятел и твой зет и сега, когато спечелихме битката и защитихме правата си, трябва да бъдем при него в смъртния му час. Аз съм изпратил не един умиращ — продължи Следотърсача, който по обичая си често спираше, хващаше събеседника си за копчето и започваше подробно да разказва спомени от своето минало, — изпратил съм не един умиращ, виждал съм последната му тръпка, чувал съм последното му издихание. След треската и неразборията на битката не е излишно да се замислиш над съдбата на тия, на които не им е провървяло в боя, да наблюдаващ колко различно се проявяват хората в такъв важен момент. Едни си отиват от живота слепи от невежество, сякаш Господ не им е дал нито разум, нито съзнание, а други умират с радост, като че ли се избавят от голяма тежест. Аз мисля, приятелю, че в тия мигове човешкият ум работи с особена яснота и всичките ни дела преминават пред вътрешния ни поглед.

— Това е точно така. Аз сам съм изпадал в подобно положение и според мен човек става по-добър от това. Веднъж мислех, че дните ми са преброени и започнах да прелиствам корабния дневник на моя живот с такова старание, че дори се изненадах от себе си. И не защото се мисля за голям грешник — ако съм грешил, грешил съм в дреболии, макар че ако се поровиш, ще намериш боклук и по моята съвест, както и по съвестта на всекиго от нас. Не съм бил нито пират, нито изменник, нито подпалвач или каквото и да е от тоя род. Виж, дребни грехове като контрабанда и други подобни имам, но какво да се прави — аз съм моряк, а всеки занаят си има своите тъмни страни, в това число и твоят, Следотърсачо, колкото и да е полезен и почтен.

— Наистина сред водачите и разузнавачите по границата има много непоправими мошеници; срещат се и такива, които като нашия интендант служат за пари на двама господари. Аз нямам нищо общо с тях, макар че съблазните стоят на пътя на всекиго, независимо от професията му. Три пъти ме е изкушавал дяволът и едва не съм му се поддавал, макар и не в такава степен, че това да ме тревожи на смъртния одър. Първия път намерих в гората връзка кожи, които принадлежаха на един французин; той ловуваше откъм нашата страна на границата, без да има такова право. Бяха двайсет и шест боброви кожи, една от друга по-хубави, една от друга по-пъстри! Това беше голяма съблазън, знаех, че и законът е почти на моя страна, макар да беше мирно време. Добре, че си спомних, че законът не се отнася до ловците и че той сигурно си прави някакви сметки за зимата, разчитайки да продаде тези кожи. Оставих ги на мястото им. Мнозина после ме подиграваха, но тази нощ спах като праведник, а това е най-главното доказателство, че си постъпил правилно. Друг път намерих пушка — единствената в тази част на света, която можеше да се сравни с моята сърнебойка. Знаех, че ако я взема или само я скрия, ще стана първият стрелец в нашия край. Тогава бях млад и неопитен в стрелбата, а младостта е честолюбива и находчива. Въпреки това, благодарение на Бога, потиснах това желание, а най-важното, приятелю Кап, още в първото състезание по стрелба победих собственика на пушката — той стреляше с нея, а аз със сърнебойката — в присъствието на самия генерал.

Тук Следотърсача спря, за да се посмее. Очите му и загорялото му лице сияеха от гордост.

— Но най-силно бе дяволското изкушение третия път. Случайно попаднах на шестима мингоси. Те спяха, а пушките и барутът им бяха струпани малко по-настрани, можех да ги взема, без да ме усетят. Какъв щастлив случай би било това за Голямата змия! Той щеше да им смъкне скалповете по-бързо, отколкото аз разказвам случката. О, Чингачгук е храбър войн, но не е и по-малко честен, а такъв добряк едва ли може да се намери!

— И какво направи в този случай, Следотърсачо? — попита любопитно Кап. — Доколкото разбирам, очаквал те е или много успешен, или съвсем неуспешен десант на брега.

— Ще ти кажа, щом се интересуваш: и успешен, и неуспешен. Неуспешен беше поради много голямата съблазън. И все пак всичко завърши както трябва. Не пипнах дори косъм от главите им — за белия човек е непристойно да взема скалпове, не им взех нито една пушка. Поради голямата си омраза към мингосите аз сам не се доверявах на себе си.

— Що се отнася до скалповете, ти си прав, достойни приятелю, но за оръжието и барута не съм съгласен. Всеки съд в християнския свят ще вземе решение не в тяхна полза.

— Това е така, но аз исках да покажа на мингосите, че белият човек не напада спящи и невъоръжени врагове. Много са ми скъпи достойнството, цвета на кожата и вярата, за да ги жертвам така лесно. Оставих мингосите да се наспят и отново да тръгнат по пътеката на войната. А след това, като действах от засада, нагостих негодниците в нужната степен. — Следотърсача обичаше да употребява купешки думички, научени тук и там, но често ги казваше не на място. — Само един от тях се върна в своя вигвам, но и той накуцваше. За щастие великият делауер — той бе изостанал по пътя, преследвайки дивеч — дойде навреме. Когато се изправи, пет скалпа висяха там, където им е мястото. Така че аз постъпих правилно, без да пострадат нито честта, нито трофеите.

Кап одобрително промърмори нещо под носа си, макар че някои пунктове от морала на Следотърсача му бяха непонятни. Така, като се прекъсваха един друг и се спираха, увлечени от разговора, двамата приятели вървяха към блокхауса. Но когато го наближиха, желанието им за разговор секна и всеки започна мислено да се подготвя за прощаването със сержанта.