Следотърсача

ГЛАВА XVII

Жената на войника беше болна и лежеше на койката си, затова Мейбъл Дънъм седеше сама в кърмовата каюта, когато Джаспър се върна — сержантът бе проявил милост към него и му бе разрешил да заеме предишното си място в тази част на кораба. Бихме приписали твърде голяма наивност на нашата героиня, ако кажем, че у нея не се бе събудило никакво подозрение към младия човек, след като го арестуваха. Но ще допуснем несправедливост спрямо доброто й сърце и великодушния й характер, ако не добавим, че недоверието й към младежа беше съвсем незначително и мимолетно. Когато той седна и тя забеляза, че лицето му е помрачено от тревога за съдбата на кутера, в съзнанието й не остана и следа от подозрение: тя виждаше в младия човек само един незаслужено оскърбен човек.

— Не вземай толкова присърце всичко това, Джаспър — каза му тя развълнувано, с оная спонтанна откровеност, с която младите девойки неволно издават съкровените си чувства. — Този, който те познава, не може да се съмнява в твоята невинност. Следотърсача казва, че е готов да гарантира за тебе с живота си.

— В такъв случай, Мейбъл — попита младежът и очите му грейнаха, — в такъв случай ти не ме мислиш за предател, за какъвто ме смята баща ти?

— Моят мил баща е войник и е длъжен да постъпи тъй, както му повелява войнишкият дълг. Но неговата дъщеря има право да мисли за теб като за човек, който й е направил много добрини.

— Мейбъл… аз не съм свикнал да разговарям с девойки като теб или да споделям с когото и да било чувствата и мислите си. Сестра не съм имал, а майка ми умря още когато бях дете, затова не знам дали им е приятно на девойките да слушат…

Мейбъл беше готова да даде всичко на света, за да узнае това, което Джаспър се поколеба да изрече, но вродената й сдържаност и девическата й скромност надделяха над женското й любопитство. Тя зачака мълчаливо той да заговори отново.

— Искам да кажа — продължи младият човек след известна пауза, която още повече го накара да се смути, — че нямам опит и не познавам привичките и начина на мислене на девойки като теб, затова ти ще трябва да допълваш сама всичко онова, което аз не бих могъл да изрека.

Мейбъл имаше достатъчно въображение, за да разбере всичко, но девойките предпочитат първо да чуят словесния израз на някои мисли и чувства, преди да открият сами своето разположение. Мейбъл смътно съзнаваше, че чувствата на събеседника й са именно такива и с присъщата на жените лекота и сръчност побърза да промени разговора, който не й се искаше да бъде продължен в тази несръчна и неудовлетворителна форма.

— Кажи ми само едно нещо, Джаспър, и аз ще бъда доволна — твърдо каза тя, подчертавайки с това, че е уверена в себе си, но и в него. — Ти не заслужаваш женското подозрение, което тежи над теб, нали?

— Не, Мейбъл — отвърна Джаспър, като гледаше в нейните теменуженосини очи така открито и простосърдечно, че дори само това беше достатъчно да разколебае и най-силното недоверие. — Кълна се в спасението на душата си — не!

— Аз го знаех, можех да се закълна в това — радостно възкликна девойката. — И все пак баща ми не го прави с лошо чувство… Но ти не бива тъй да се огорчаваш, Джаспър.

— Сега имам толкова много причини да се безпокоя за друго, че за това дори и не мисля.

— Джаспър!

— Не искам да те плаша, Мейбъл, но ако някой можеше да убеди твоя вуйчо, че трябва да промени схващанията си за управлението на „Вихър“… Ала той е толкова по-възрастен и по-опитен от мене, че съвсем естествено се доверява повече на собствената си преценка, отколкото на моята.

— Нима мислиш, че кутерът е в опасност? — бързо попита Мейбъл.

— Боя се, че да… Във всеки случай ние, моряците от езерото, смятаме, че по-голяма опасност от тази не може да съществува за кутера. Но кой знае, може би един стар и опитен моряк от океана ще намери начин да го спаси.

— Джаспър, ние всички разчитаме на твоето умение да управляваш „Вихър“! Ти познаваш езерото, познаваш кораба — само ти единствен можеш вярно да прецениш истинското ни положение!

— Аз се безпокоя за тебе, Мейбъл, и може би това ме прави по-боязлив от обикновено. Да си призная открито, знам само едно средство, което може да спаси кутера от крушение през следващите два-три часа, но твоят вуйчо отказа да го възприеме. Може би аз се заблуждавам поради невежеството си. Той не напразно казва, че Онтарио е чисто и просто една сладководна локва.

— Нима смяташ, че това може да има значение? Помисли за скъпия ми баща, Джаспър! Помисли за себе си, за всички онези, чийто живот зависи от една твоя дума, казана навреме, за да ги спаси.

— Аз мисля за тебе, Мейбъл, а това е повече, неизмеримо повече, отколкото да мисля за всички останали, взети заедно — прочувствено отвърна младият човек, а горещият му поглед говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Сърцето на Мейбъл заби бързо и благодарна усмивка озари поруменялото й лице. Но опасността беше тъй близка и тъй сериозна, че тя не можеше да си позволи тъкмо сега да се отдава на радостни мечти.

Погледна със сияещи очи Джаспър, но в следващия миг тревогата отново я овладя.

— Не бива да допускаме упоритостта на вуйчо ми да стане причина за нещастие. Иди още веднъж на палубата, Джаспър, и повикай баща ми да дойде тук в каютата.

Младият човек отиде да изпълни поръчението й, а Мейбъл остана да чака, заслушана във воя на вятъра и в грохота на вълните, които се разбиваха в кутера, и изведнъж я обзе страх, какъвто не беше изпитвала никога досега. Тя не страдаше от морска болест, и се държеше като „същински моряк“, както обичат да се изразяват пасажерите, и дори през ум не й беше минало, че това пътуване може да бъде свързано с някаква опасност. Откакто бе започнала бурята, съвсем спокойно беше запълвала времето си с най-обичайни женски занимания, доколкото обстоятелствата позволяваха, но сега изведнъж я обзе силна тревога и тя си даде сметка, че за първи път преживява такава страшна буря сред открита вода. Няколкото минути, които изтекоха, докато дойде сержантът, й се сториха цял час и тя с облекчение въздъхна, когато го видя да слиза заедно с Джаспър по стълбата. Мейбъл бързо разправи на баща си това, което Джаспър й беше казал за положението на „Вихър“, и започна да го умолява, ако изобщо я обича и ако скъпи живота си и живота на подчинените си, да повлияе на вуйчо й и да го убеди да предаде командването на кутера на предишния му капитан.

— Джаспър не е предател, татко — горещо допълни тя, — но дори да беше такъв, каква причина би имал да остави кораба да се разбие в този отдалечен край на езерото и да рискува живота на всички ни, включително и своя? Аз съм готова да гарантирам с живота си за неговата преданост.

— Да, такива разсъждения подобават на млада изплашена девойка — отвърна спокойно баща й, — но човекът, на когото са поверили командването на една такава експедиция, трябва да бъде по-бдителен и предпазлив. Джаспър може да вижда изход за спасение в това — да потопи кораба заедно с всички нас и после чрез плуване да успее да се добере до брега.

— Сержант Дънъм!

— Татко!

Тези възклицания се изтръгнаха едновременно от двамата млади, но с тона си изразяваха различни чувства. В гласа на Джаспър преобладаваше изненада, а в гласа на Мейбъл — упрек. Старият войник обаче, свикнал да се отнася към подчинените си открито и без особени церемонии, не им обърна никакво внимание. След като размисли за миг, той продължи, сякаш изобщо не ги беше чул:

— А и моят шурей, Кап, не е такъв човек, че да позволи на когото да било да то поучава и да му дава съвети как да управлява кораб.

— Но татко, животът на всички ни се намира в крайна опасност!

— Толкова по-зле. Да командваш кораб при хубаво време, не е кой знае какво. Но само когато дойде лошото, командирът може да покаже истинските си възможности. Чарлс Кал едва ли ще изостави кормилото заради това, че корабът е в опасност. Освен това, Джаспър, той смята, че в твоето положение има нещо подозрително, че то повече прилича на измяна, отколкото на разумен съвет.

— Той е свободен да мисли каквото си иска, но нека повика при себе си лоцмана и да попита и него. Всички знаят, че аз не съм виждал човека от онзи ден вечерта.

— Това ми се струва разумно и няма да е лошо да го проверим. Ела с мен на палубата. Всичко трябва да се върши открито и честно.

Джаспър се подчини. Мейбъл беше толкова силно заинтересувана от това, че също се осмели да се изкачи заедно с тях до върха на стълбата, където щеше да бъде достатъчно защитена от силния вятър и пръските на вълните. Девическата й скромност я застави да се спре там, но тя с напрегнато внимание заследи всичко, което ставаше на палубата.

Лоцманът скоро се появи и намерил се на открито, побърза да хвърли загрижен поглед на езерото и заобикалящия го хоризонт. Вярно е, че някои слухове за опасното положение на кутера бяха успели да проникнат до него в каютата, но този път те не бяха преувеличили опасността, както обикновено става, а напротив — бяха я намалили. Дадоха време на лоцмана да се огледа и да прецени положението, а после го попитаха какво смята за разумно да се предприеме.

— Не виждам друг начин да се спаси кутерът, освен да се спусне котвата — отвърна той направо, без да се колебае.

— Какво, тук, насред езерото? — попита Кап, както бе попитал преди и Джаспър.

— Не, по-близо до брега, там, където започват да се разбиват вълните.

Сега вече Кап окончателно се убеди, че между капитана и лоцмана на „Вихър“ има тайно споразумение да разбият кораба в брега, навярно с надежда по този начин да успеят да се спасят. Ето защо той с пренебрежение изслуша мнението на лоцмана, както се бе отнесъл преди и към мнението на Джаспър.

— Уверявам те, братко Дънъм — каза той в отговор на упреците на сержанта, загдето не желае да се вслуша в съвета на двамата моряци, — че нито един истински моряк не би дал с чиста съвест такъв съвет. Да спуснеш котва откъм подветрената страна на брега в такава буря, когато все още някое парченце от платно се държи на мачтата, е безумна постъпка, която при никакви обстоятелства не мога да оправдая пред застрахователите на кораба, но да решиш да спуснеш котва при самите подводни камъни, опасващи брега, трябва да си останал без капка мозък.

— „Вихър“ е застрахован от негово величество краля, братко, и аз съм отговорен за живота на подчинените си. Тези двама души по-добре познават езерото Онтарио от нас и щом като и двамата твърдят едно и също, то, струва ми се, редно е да им повярваме.

— Вуйчо! — възкликна Мейбъл живо, но един предупредителен жест на Джаспър я накара да се въздържи.

— Ние се носим така бързо към пояса от разпенени вълни — каза младият човек, — че няма смисъл да губим повече време в разсъждения. След половин час всичко ще приключи по един или друг начин, но аз ви предупреждавам, мастър Кап, че ако „Вихър“ налети на подводните камъни, нито един измежду нас, колкото и здрави да са му краката, дори и за минута няма да може да устои на палубата. И никак не се съмнявам, че „Вихър“ ще отиде на дъното, без да е стигнал дори и втория пояс от вълни.

— А спускането на котвата какво ще помогне? — гневно извика Кап, сякаш Джаспър беше отговорен за последствията от бурята, както и за своите думи.

— Във всеки случай поне вреда няма да нанесе — кротко отвърна Джаспър. — Като обърнем кораба с носа към вятъра, ща забавим дрейфа и дори да се наложи да дрейфуваме между подводните камъни, опасността няма да бъде вече така голяма след спускането на котвата. Надявам се, мастър Кап, че ще позволите на мен и на лоцмана да приготвим всичко за спускането на котва. Такава предохранителна мярка може само да помогне, но с нищо няма да навреди.

— Добре, размотайте въжетата, щом като искате, пригответе котвите си, разрешавам ви, какво друго да правя. Ние сме в такова положение, че от това по-лошо наистина няма да стане. Сержанте, ако обичаш, ела да разменим две думи.

Кап отведе зет си настрана, тъй че да не могат да ги подслушват, и с непривичен за него смирен тон взе да му обяснява действителното им положение.

— Каква печална история за бедната Мейбъл — каза той с развълнуван глас, след като шумно се изсекна. — Ние с тебе, сержанте, сме вече стари хора, свикнали сме да се срещаме със смъртта и неведнъж сме се измъквали от нея. Службата ни е такава. Но горката Мейбъл, с такова любещо и добро сърце… Надявах се да доживея да я видя как ще си устрои свой дом, как ще стане майка… Но какво да говорим повече, длъжни сме да посрещнем и доброто, и лошото, изобщо всичко, което може да ни донесе едно пътешествие. На мен, стария моряк, ми е неприятно единствено това, че приключението ще завърши на тази проклета сладка вода.

Сержант Дънъм беше храбър човек и неведнъж беше показвал мъжеството си при много по-безизходни положения от сегашното. Но при всички предишни случай той бе имал възможността сам да се бори срещу врага си, докато тук нямаше средства да противостои на враждебната сила. Той не се тревожеше толкова за себе си, колкото за дъщеря си, защото увереността в себе си, която рядко напуска човека с твърда воля и крепко здраве, привикнал да не разчита на друг в минути на опасност, не му изневери и сега. За спасението на Мейбъл обаче не виждаше никаква възможност и с бащинската си любов реши, че ако на дъщеря му е писано да загине, и той ще загине заедно с нея.

— Значи мислиш, че нещастието е неизбежно? — попита той Кап и макар гласът му да беше твърд, пак издаваше вълнението му.

— След двадесет минути ще бъдем вече при камъните и погледни сам — даже най-силният измежду нас едва ли би могъл да оцелее в този кипящ котел.

И наистина изгледите за спасение вдъхваха малко надежда. Сега вече „Вихър“ беше на миля от брега и вятърът го носеше по права линия с такава сила, че беше изобщо немислимо да се издигнат някакви допълнителни платна, за да се обърне корабът в обратна посока. Малката част от грота, която все още не беше събрана и която помагаше само дотолкова, че да държи носа на кораба по-близо до вятъра, за да не се разбиват вълните о самия му борд, така се тресеше и огъваше под бесните пориви на урагана, че здравите въжета, които го държаха, сякаш заплашваха всеки миг да се скъсат. Дъждът беше спрял, но въздухът над езерото приблизително на сто фунта височина беше наситен с воден прах, който приличаше на искряща мъгла, а в безоблачното небе слънцето грееше величествено. Джаспър веднага обърна внимание на тази промяна и каза, че тя е признак за скорошния край на бурята, но независимо от това тяхната съдба щеше да се реши най-много след час-два. Пространството между кутера и брега все още имаше страшен и зловещ вид. Вълните бяха дълги и се разбиваха още на половин миля от брега. Между разбоя и брега водата кипеше, побеляла от пяна, а въздухът беше така наситен с изпарения и пръски, че правеше очертанията на сушата смътни и неясни. Можеше да се забележи само, че на това място брегът е висок и стръмен, нещо съвсем необичайно за Онтарио, и че целият е обвит в зелената мантия на безкрайна девствена гора.

Докато сержантът и Кап мълчаливо наблюдаваха тази картина, Джаспър и хората му усилено работеха на бака. Веднага щом получи разрешение да се заеме с предишните си задължения, младият човек повика на помощ няколко войници, събра пет-шест души от екипажа и се зае усърдно с изпълнението на тъй дълго отлаганата задача. При плаването в сравнително тесни пространства, каквито са езерата, котвите никога не се прибират на борда на кораба, а котвените въжета не се развързват и това избави Джаспър от излишна работа, неизбежна при кораби, плаващи по моретата. След като двете главни котви вече бяха готови за спускане и въжетата бяха размотани, Джаспър спря за момент работата, за да се огледа. През това време не бяха станали никакви благоприятни промени, кутерът бавно се носеше към брега и с всяка изминала минута ставаше все по-ясно, че не може да се придвижи и с един инч към вятъра.

Джаспър още веднъж огледа внимателно езерото и даде ново разпореждане с тон, който показваше, че не бива да се губи нито минута. Две спомагателни котви вече стояха на палубата и въжетата бяха завързани за тях, свободните краища на тези въжета пък бяха завързани за петите на главните котви — с една дума, всичко беше готово, очакваше се само подходящият момент, за да бъдат спуснати. Докато привършваха приготовленията, Джаспър беше непрекъснато в движение, обзет от някаква възбуда, после се успокои и напрежението отстъпи място на съсредоточена решителност. Той се оттегли от бака, който вълните заливаха всеки път, когато „Вихър“ забиваше нос, тъй че работещите там моряци почти през цялото време се намираха изяло потопени във водата. Търсейки някое по-сухо място, младият човек се спря на средната част на палубата. Там намери Следотърсача, застанал редом с Мейбъл, и интенданта. По-голямата част от пътниците на „Вихър“, с изключение на тези, които вече изброихме, се намираха долу — едни лежаха на койките си, надявайки се да намерят облекчение от мъчителната морска болест, други със закъснение се отдаваха на разкаяние заради греховете си. От момента, в който килът на „Вихър“ се беше потопил в прозрачните води на Онтарио, сега за първи път на борда му прозвучаха молитви.

— Джаспър — обърна се към своя приятел ловецът, — цяла сутрин с нищо не помогнах, защото, както е известно, моите способности са без всякаква полза тук на кутера, но ако по благоволението на всевишния дъщерята на сержанта стигне жива до брега, оттам вече благополучно ще я заведа до форта, тъй като познавам добре гората.

— Но дотам е много далеч, Следотърсачо! — намеси се Мейбъл. Всички бяха тъй близо един до друг, че каквото кажеше един, се чуваше и от останалите. — Боя се, че никой от нас няма да стигне жив до форта.

— Да, пътят ще бъде опасен и дълъг. Мейбъл, макар че немалко жени са преминавали дори по-опасен и по-дълъг път от този. Но ето какво искам да ти кажа, Джаспър — ти или аз, един от двама ни трябва да отведе Мейбъл до брега с лодка. Друго средство да я спасим няма.

— Аз съм готов да направя всичко, за да й помогна — отвърна Джаспър с тъжна усмивка, — но никоя човешка ръка не е в състояние да преведе лодка през тия огромни вълни в буря като тази Все пак още не съм загубил надежда да спусна котва. Веднъж успяхме да спасим „Вихър“ по този начин почти от същата беда като сегашната.

— Ако ще спускаш котва, Джаспър — намеси се сержантът, — защо не го сториш веднага? Всеки фут, който губим сега, ще бъде от значение, когато започнем да дрейфуваме на котва.

Джаспър се приближи до сержанта, взе ръката му и крепко я стисна, изразявайки по този начин силните си, почти неудържими чувства.

— Сержант Дънъм — каза той тържествено, — вие сте добър човек, макар че неотдавна се отнесохте грубо е мен. Обичате ли дъщеря си?

— Нима се съмняваш в това, Сладка вода? — отвърна сержантът с хриплив глас.

— Ще й дадете ли… ще дадете ли и на всички нас единствената възможност да спасим живота си?

— Какво трябва да направя, момчето ми, какво трябва да направя? Досега постъпвах тъй, както ми диктуваше съвестта. Кажи, какво трябва да направя?

— Да ме подкрепите срещу мистър Как в продължение на пет минути и всичко, което човек може да направи, за да спаси „Вихър“, ще бъде направено.

Сержантът замлъкна нерешително, защото беше твърде привикнал към дисциплина, за да отмени дадената веднъж заповед. Но той не обичаше и нерешителността. Освен това изпитваше дълбоко уважение към познанията на своя шурей в мореплаването. Докато сержантът размишляваше, Кап се отдели от кормилото, до което стоеше заедно с кормчията, и се приближи към групата.

— Мастър Сладка вода — каза той, щом се приближи достатъчно, че да могат да го чуят, — дойдох да те попитам, не знаеш ли някое място тук наблизо, където бихме могли да изтеглим кутера на брега? Не ни остава нищо друго, освен да прибегнем към това отчаяно средство.

Това моментно колебание от страна на Кап осигури успеха на Джаспър, Младежът погледна сержанта, който му кимна утвърдително в знак, че е съгласен с неговото искане, и младият капитан не остави да се загуби нито една минута от скъпоценното време.

— Да поема ли кормилото? — попита той Кап. — Ще се опитам да стигна до едно малко заливче, намиращо се откъм подветрената ни страна.

— Хайде, действай — съгласи се Кап, като се изкашля, за да прочисти гърлото си. Той се чувствуваше угнетен от отговорността, която все повече натежаваше върху плещите му поради това, че разбираше безсилието си. — Прави каквото знаеш, Сладка вода, защото, да си призная откровено, не виждам какво друго бихме могли да направим. Или ще излезем на брега, или ще потънем!

Джаспър само това и чакаше. Изтича към кърмата и хвана румпела. Лоцманът предварително беше подготвен за това, което щеше да последва, и по знак на младия си командир събра и последната част от платното. В същия миг, без да губи нито минута, Джаспър завъртя кормилото, развързаха въжетата на стансела и малкото корабче, сякаш чувствайки, че се намира отново в познати ръце, се наклони леко и се плъзна бързо между вълните. Тази опасна маневра мина благополучно и в следващата минута кутерът полетя право към разбиващите се вълни с такава скорост, че гибелта му изглеждаше неизбежна. Разстоянието до брега вече беше съвсем намаляло, но на Джаспър му бяха необходими само пет-шест минути за това, което искаше да направи. Той отново завъртя рязко кормилото и въпреки високите вълни кутерът изви нос към вятъра с такава грация, е каквато патицата променя посоката си по огледалната повърхност на вира. Един знак на Джаспър, и хората на бата се раздвижиха. Скоро от всеки борд спуснаха по една спомагателна котва. Сега дори и на Мейбъл стана ясно с каква скорост се носеше кутерът, защото двете въжета се размотаваха с удивителна бързина.

Когато те се обтегнаха, по нареждане на Джаспър спуснаха главните котви и закрепиха въжетата им почти на самия край. Да се удържи такъв лек плавателен съд с помощта на отлични въжета и котви, не е трудна работа. Не бяха изминали и десет минути от момента, в който Джаспър застана до кормилото, а „Вихър“ вече плаваше по вълните с обърнат срещу вятъра нос. Двете въжета се бяха изпънали тъй, че приличаха на два железни пръта.

— Това на нищо не прилича, мастър Сладка, вода! — ядосано извика Кап, като забеляза, че са го измамили. — На нищо не прилича, сър. Заповядвам ти да прережеш въжетата и без да се бавиш нито минута, да изведеш кутера на брега.

Но очевидно никой не беше разположен да изпълни заповедта му. От момента, в който Джаспър бе поел отново командването, екипажът се подчиняваше само на него. Като видя, че никой от хората не се помръдва, Кап, който смяташе, че кутерът е в най-голяма опасност, се нахвърли отново гневно към Джаспър.

— Защо не тръгна към проклетото си заливче — закрещя той, след като изсипа поток от ругатни, които не смятаме за нужно да повтаряме, — ами се насочи към този нос, в който кутерът можеше да се разбие на парчета и всички да се издавим?

— А защо искате да прережем въжетата и да излезем на сушата именно на това място? — сухо му възрази Джаспър.

— Спуснете още тази минута лота и определете скоростта на дрейфа! — закрещя Кап към моряците на бака.

Джаспър даде знак, че потвърждава тази заповед и тя незабавно беше изпълнена. Всички се струпаха на палубата и зачакаха със затаен дъх какъв ще бъде резултатът от проверката. Лотът още не бе успял да достигне дъното, тънкото въженце се обтегна и след две минути стана ясно, че кутерът дрейфува право към носа. Лицето на Джаспър помрачня, защото той знаеше много добре, че нищо не е в състояние да спаси кутера, ако той попадне във водовъртежа на разбиващите се вълни, които ту се надигаха, ту притихваха на един кабелт разстояние от „Вихър“.

— Предател! — закрещя Кап, като се задъхваше от гняв и заплашване с пръст младия капитан. — Ще отговаряш за това с живота си! — добави той след кратка пауза. — Ако аз оглавявах експедицията, сержанте, щях да го обеся на върха на гротмачтата, докато не се е измъкнал с плуване.

— Обуздай чувствата си, братко, успокой се, моля те. Аз смятам, че Джаспър направи всичко това за добро и в последна сметка положението може да не се окаже тъй лошо, както мислиш.

— А защо не се насочи към заливчето, за което говореше? Защо ни доведе тука, при тази отвесна скала, където вълните се разбиват една след друга, ако не за да ни издави всички колкото се може по-скоро?

— Аз се насочих към носа именно защото вълните са тъй нагъсто — отвърна спокойно Джаспър, макар че се чувстваше много оскърбен от грубите нападки на Кап.

— Нима искаш да убедиш стария моряк, че кутерът ще издържи повече от пет минути сред тези полудели вълни?

— Ни най-малко, сър. Смятам, че ще се напълни с вода и ще потъне, още щом се натъкне на първия пояс. Попадне ли сред водовъртежа, в никакъв случай не може да стигне до брега здрав. Но аз все пак се надявам да не го допусна да стигне до разбоя.

— При дрейф една дължина на кораба в минута?

— Котвите още не са се захванали здраво за дъното, пък и аз не се надявам изцяло да спрат дрейфа.

— А на какво разчиташ? Смяташ да акостираш кораба с вяра, надежда и любов ли?

— Не, сър, надявам се на подводното течение. Насочих „Вихър“ към носа, защото знам, че на това място то е по-силно от всякъде другаде. И защото ще можем да се доближим до брега, като минем отстрани покрай разбоя.

Джаспър говореше разпалено, но без да проявява признаци на гняв. Думите му произведоха силно впечатление на Кап. Безкрайно удивление се четеше на лицето му.

— Подводно течение! — повтори той. — Кой, по дяволите, е чувал, че можеш да се спасиш от корабокрушение, като използваш подводното течение?

— Може би в океана то не се използва — отвърна скромно Джаспър, — но ние тук знаем, че понякога помага.

— Младежът има право, братко Кап — намеси се сержантът. — Аз не разбирам много от тези работи, но често съм чувал моряците от езерото да говорят за това. Добре ще сторим, да му се доверим този път.

Кап изруга и измърмори нещо на себе си, но тъй като не виждаше друг изход, беше принуден да се съгласи. Накараха Джаспър да обясни какво разбира точно под подводно течение и той разказа това, което знаеше. Водата, която ураганът изтласквал към брега, трябвало да намери път, за да се върне обратно и да възстанови предишното си ниво. По повърхността на езерото това не можело да стане, защото вятърът и вълните постоянно я изтласквали назад, ето защо тя била принудена да образува един вид водовъртеж дълбоко под повърхността и по този начин да се излее обратно в коритото си. Тъкмо това долно течение се наричало подводно и то неизбежно щяло да окаже влияние на кораб с такава водоизместимост като „Вихър“, щом той нагази в него. Джаспър се надявал това подводно течение да предпази котвените въжета от разкъсване или накратко казано — разчитал на противодействието на горното и долното течение.

Тази теория беше проста и звучеше логично, но нямаше никакво доказателство, че на практика ще излезе вярна. Дрейфът продължаваше, но ако се съдеше по това, че въжетата на котвите бяха започнали да се отпускат, той явно беше намалял. Най-после морякът, който държеше лота, радостно закрещя, че котвите са престанали да браздят дъното с роговете си, и кутерът спря. В този момент „Вихър“ се намираше на около сто фута от първия пояс на разбоя, а той видимо оставяше впечатление, че е дори още по-близо, защото разпенените вълни ту прииждаха отгоре, ту се отдръпваха. Джаспър се втурна към бака, погледна през борда, засмя се и тържествуващо посочи котвените въжета. Сега те не приличаха вече на неподвижни железни пръти, а се бяха отпуснали и се гънеха надолу, така че на всеки моряк веднага стана ясно, че кутерът свободно се люлее по вълните, както става обикновено по време на прилив и отлив, когато напорът на вълните противодейства на силата на вятъра.

— Подводното течение! — възкликна радостно той, като притича по палубата към кормилото и го обърна тъй, че кутерът още по-свободно се задвижи. — Провидението помогна да попаднем право на течението и сега сме далеч, от всяка опасност.

— Да, провидението е добър моряк — избоботи Кап — и често избавя от беда невежите. Подводно ли е течението, надводно ли е, не знам, но знам добре, че бурята отслабна и за наше щастие котвите се заловиха здраво за дъното. Да, да, изобщо тук на тази проклета сладка вода стават доста противоестествени неща.

Човек не е разположен да спори с щастието си, когато то е благосклонно към него, той става раздразнителен и дребнав само когато изпадне в беда. Почти всички на борда бяха убедени, че са се спасили от удавяне единствено благодарение на изкуството и познанията на Джаспър и не обръщаха внимание на забележките на Кап.

Следващият половин час беше все още изпълнен с несигурност и тревога и през цялото това време всички със страх следяха лота. Накрая се успокоиха и уморени заспаха, без да виждат в съня си неизбежна смърт.