Следотърсача

ГЛАВА XIV

В това време на кутера всичко си вървеше в обичайния ред. Джаспър, както и самият „Вихър“, очакваха да задуха бреговият вятър, а войниците, привикнали към ранно ставане, до един се бяха натъркаляли върху своите сламеници в главния трюм. На палубата стояха само екипажът, мистър Мюр и двете жени. Интендантът с всички сили се стараеше да се хареса на девойката, но нашата героиня не обръщаше внимание на тези ухажвания, които отдаваше отчасти на обичайната за всички военни галантност и отчасти може би на собственото си красиво личице. Тя се наслаждаваше на необичайната обстановка и положение, които криеха непознато за нея очарование.

Платната бяха опънати, макар във въздуха да не се чувстваше и най-слаб полъх, а езерото беше така гладко и спокойно, че на кутера не се усещаше никакво движение. Речното течение го беше отнесло на малко повече от половин миля от брега и сега той лежеше неподвижен, сякаш прикован на място, прекрасен със своите пропорции и форми. Младият Джаспър се намираше на юта, достатъчно близо, за да чува откъслеци от разговора, който се водеше между Мейбъл и интенданта, но младежът беше твърде скромен и стеснителен и прекалено погълнат от задълженията си, за да направи опит да се намеси в него. Прекрасните сипи очи на Мейбъл следяха всяко негово движение с такова очарователно любопитство, че неведнъж се налагаше интендантът да повтаря своите комплименти, за да ги чуе девойката, дотолкова беше заета тя да следи всичко, което ставаше на кутера, и можем да добавим, безразлична към красноречието на събеседника си. Накрая дори и мистър Мюр замлъкна и над водата се възцари пълна тишина.

Скоро наблизо до форта се чу изтрополяването на гребло в лодка и звукът отекна така отчетливо, сякаш се беше разнесъл на самата палуба. После долетя някакво тихо шумолене, сякаш въздъхна самата нощ, платната запърхаха, мачтата заскърца и кливерът заплющя. След тези добре познати звуци кутерът леко се наклони настрани и платната му се издуха.

— Ето го и вятъра, Акдърсън! — извика Джаспър на най-старшия от моряците. — Грабвай руля!

Тази кратка заповед беше незабавно изпълнена, рулят се обърна така, че да следва посоката на вятъра, носът на кутера леко се отпусна. След няколко минути водата са запени, заклокочи под форщевена51, „Вихър“ се плъзна по езерото и се понесе със скорост пет мили в час. На кутера всичко се вършеше мълчаливо, докато Джаспър не даде отново команда:

— Отпускайте постепенно шкотите52 и се придържайте до брега.

В този момент именно тримата мъже излязоха от задната каюта и се изкачиха на палубата.

— Както се вижда, нямаш голямо желание да се доближаваш много до нашите съседи французите, Джаспър — забеляза Мюр, който се възползва от случая да възобнови разговора. — Това е добре, това е добре, най-малко аз ще взема да те укорявам за твоята предпазливост, защото мразя канадците не по-малко от теб.

— Аз се придържам към този бряг заради вятъра, мистър Мюр. На късо разстояние до сушата бреговият вятър винаги е по-силен, стига обаче да не се приближиш дотолкова, че да попаднеш в завета на дърветата. Трябва да прекосим залива Мексико, а после спазвайки същия курс, ще излезем в открити води.

— Радвам се все пак, че не се налага да прекосим Мексиканския залив — намеси се Кап. — Това е част от света, която не бих желал да посетя с такава езерна черупка, като вашата. Кажете, мастьр Сладка вода, при буря вашият кутер подчинява ли се на руля?

— Дори много добре, мастьр Кан, но охотно се подчинява и на вятъра, както и всеки друг кораб, когато се движи много бързо.

— Предполагам, че ви се намират такива неща като рифове53, макар че едва ли имате случай да ги използвате?

С крайчеца на окото си Мейбъл забеляза усмивката, която за миг пробяга по красивото лице на Джаспър, но освен нея никой друг не долови този моментен израз на учудване и презрение.

— Имаме рифове и често ни се случва да си служим с тях — кротко отвърна младият човек. — Преди да стигнем до местоназначението си, може би ще ни се представи възможност да ви покажем как го правим, защото небето на изток започва да тъмнее, а дори и над океана вятърът едва ли се носи така бързо, както над езерото Онтарио.

— Ето какво значи невежество! В Атлантическия океан съм наблюдавал вятърът да се върти в кръг и в продължение на цял час бясно да тресе платната, а корабът стои на едно място като закован и не знае накъде да се обърне.

— Ние тук, разбира се, нямаме такива внезапни промени — отвърна кротко Джаспър, — но и на нас ни се случва понякога да попаднем под неочакваните капризи на вятъра. Надявам се обаче, че този брегови вятър ще ни завари поне до първите острови, а там вече няма опасност да бъдем забелязани и последвани от някоя наблюдателна лодка от Фронтеняк.

— Мислите ли, че французите държат разузнавачи в открито езеро, Джаспър? — попита Следотърсача.

— Да, имам доказателства за това. Миналия понеделник през нощта едно кану е стигнало до Осуиго. Ловката доплувала до източния нос и от нея слезли един индианец и един офицер. И ако тази нощ ти беше излязъл на разузнаване както обикновено, щяхме да хванем единия, а може би дори и двамата.

Беше доста тъмно, за да се забележи как обветреното лице на водача се обля с тъста червенина. Той изпита чувство за вина, загдето бе прекара същата тази нощ във форта, унесен в нежния глас на Мейбъл, докато тя пееше песни и балади на баща си, запленен от милото й личице, което му се струваше най-очарователното на света. Една от главните отличителни черти на този необикновен човек беше честността и в мисълта, и в помислите. Затова забележката на младежа изведнъж го накара да се почувства посрамен заради бездействието, което си бе позволил, но дори и през ум не му мина да вземе да се оправдава или да се мъчи да отрича собственото си нехайство.

— Това е вярно, Джаспър, признавам — каза той смирено. — Ако бях на мястото си тази нощ — а аз не си спомням някаква уважителна причина да ме е задържала, можеше наистина да стане тъй, както ти казваш.

— Тази вечер ти беше с нас, Следотърсачо — наивно забеляза Мейбъл. — На човек, който прекарва по-голямата част от времето си в гората, лице с лице с врага, е простено да отдели няколко часа за своя стар другар и неговата дъщеря.

— Не, не, откакто се върнах в гарнизона, само мързелувам — отвърна водачът с въздишка — и момчето направи добре, че ми го припомни. Ленивецът трябва да се мъмри, да, наистина трябва да се мъмри.

— Да се мъмри ли, Следотърсачо? Та на мен и през ум не ми е минало да се обвинявам в нещо и най-малко теб бих упрекнал за това, че някакъв си френски шпионин и един или двама индианци са ни се изплъзнали от ръцете! Сега, когато знам къде си бил, твоето отсъствие ми се струва напълно естествено.

— Аз не се сърдя, Джаспър, не ти се сърдя за това, което каза, тъй като то беше напълно заслужено. Ние всички сме хора и всички грешим.

— Не бива да говориш така, Следотърсачо!

— Дай си ръката, момче, дай си ръката! Не ти ми даде този урок, а съвестта ми.

— Добре, добре — прекъсна го Кап. — Сега, когато спорът привърши и двете страни са удовлетворени, може би ще ми кажете как стана известно, че неотдавна около нас са обикаляли шпиони. Това поразително ми прилича на „обстоятелство“!

Произнасяйки последните думи, морякът многозначително настъпи сержанта по крака и смушка ловеца с лакът, като в същото време намигна, макар че последният знак остана незабелязан в тъмнината.

— Стана ни известно благодарение на това, че на другия ден Голямата змия намери следите им — от офицерски ботуш и мокасина. Освен това един от нашите ловци е видял на следващата сутрин лодката да плава към Фронтеняк.

— Следата към форта ли водеше, Джаспър? — попита Следотърсача с такъв виновен и смирен тон, че заприлича на ученик, когото са смъмрили. — Следата към форта ли водеше?

— Струва ми се, че не. Макар да не я открихме на другия бряг, тя водеше до източния нос при устието на реката, откъдето може да се види всичко, което става в пристанището, но на другия бряг на реката не можахме да я открием.

— А защо вие не вдигнахте котва, мастър Джаспър, и не ги подгонихте? — попита Кан. — Във вторник сутринта духаше чудесен вятър. При такъв вятър кутерът ви можеше спокойно да се движи с девет възли.54

— Това навярно може да се направи в океана, мастър Кап — намеси се Следотърсача, — но не и тук. По водата не остават следи, а да преследваш минго или французин, е все едно да преследваш самия дявол.

— Че кому са нужни следи, щом лодката, която преследваш, се вижда от палубата, какъвто е бил случаят според думите на Джаспър? И какво представляват ако ще и двадесет от вашите мингоси и французи, щом по петите им се впусне един добър плавателен съд, строен в Англия? Давам ви думата си, мастър Сладка вода, че ако ме бяхте повикал онзи вторник, щяхме да настигнем тези мизерници.

— Не се съмнявам, мастър Кап, че съветът на такъв стар и опитен моряк, какъвто сте вие, може да допринесе само полза на един млад моряк като мене. Но позволете ми да отбележа, че преследването на едно кану е дълга и безнадеждна история.

— Трябва само да понапрегнеш сили и да го притиснеш до брега.

— Към брега ли, мастър Кап? Вие съвсем нищо не разбирате от плаването по нашите езера, ако смятате, че е лесна работа да притиснеш едно кану към брега. Веднага щом разберат намеренията ти, тези изменници започват да гребат с всички сили срещу вятъра и докато успееш да се опомниш, те са ти избягали на една-две мили.

— Да не би да искате да ме уверите, мастър Джаспър, че ще се намерят безразсъдни храбреци, които не се боят от удавяне и са готови да излязат в езерото с такава яйчена черупка, когато има вятър?

— Аз самият често съм прекосявал с кану Онтарио, даже при истинска буря, и мога да ви кажа, когато се управляват както трябва, от тях няма по-сигурни лодки на света.

След този разговор Кап отведе зет си и Следотърсача настрани и започна да ги уверява, че съобщението на Джаспър за шпионите било „обстоятелство“, и то „важно обстоятелство“, затова заслужавало най-внимателно разследване, а разказът му за лодките бил крайно неправдоподобен и в него личало явното му намерение да заблуди слушателите. Джаспър говорел така уверено за двамата непознати, слезли от лодката, щото за Кап било вън от всяко съмнение, че момчето знае за тях много повече от това, което може да се заключи от една следа. Колкото до мокасините, додаде той, то в тази част на света те се носели не само от индианци, но и от бели — той самият си бил купил един чифт, а пък ботушите не можели да служат за отличителен белег на войниците. Макар тези доводи да бяха крайно неубедителни за сержанта, те все пак му оказаха известно въздействие. На него му се стори малко странно обстоятелството, че двама шпиони са били забелязани тъй близо до форта, без той самият да знае нещо за това. От друга страна, такива сведения според него нямаха отношение към преките служебни задължения на Джаспър. Наистина един-два пъти „Вихър“ беше прекосявал езерото, с цел да откара разузнавачи или да ги върне обратно, но доколкото беше известно на сержанта, в тези случаи Джаспър бе играл една съвсем второстепенна роля. Капитанът на кутера знаеше целта на пътуването на онези, които превозваше, толкова, колкото и екипажът му. Сержантът не можеше да проумее и това, че от всички присъстващи единствено Джаспър беше осведомен за появяването на шпионите. Следотърсача обаче гледаше на цялата тази работа съвсем другояче. С присъщата си скромност той се упрекваше, че е пренебрегнал дълга си. Винеше се, че той, разузнавачът, е допуснал подобна грешка и осведомеността на Джаспър приемаше единствено като заслуга на момчето. Той не намираше нищо странно в това, че Джаспър е запознат с всички тези факти, които им бе разказал. Странно, да не кажем позорно, му се струваше по-скоро това, че той едва сега узнаваше за тях.

— Що се отнася до мокасините, мастър Кап — каза той, възползвайки се от краткото мълчание, което беше настъпило, — вярно е, че ги носят както бледолики, тъй и червенокожи, но следите, които оставят на земята, не са едни и същи. Набитото око на горския жител винаги ще отличи следата на индианеца от следата на бял човек, независимо дали са обути в ботуши или мокасини. Нужно е по-убедително доказателство, за да повярвам в предателството на Джаспър.

— Но все пак ще се съгласите, Следотърсачо, че съществуват на света предатели, нали? — философски отбеляза Кап.

— Никога досега не съм срещал честен минго, такъв, на когото да можеш да се довериш, той винаги ще се съблазни да те предаде. Те сякаш са надарени да мамят и понякога си мисля, че повече заслужават да бъдат съжалявали, отколкото преследвани.

— Тогава защо не допускате, че и Джаспър може да притежава същия недостатък? Човекът си е човек, а аз от собствен опит зная колко жалка може да бъде понякога човешката природа. Казвам от свой опит, защото съдя за това по собствената си природа.

С това започна още един дълъг и безсмислен разговор, в който въпросът за виновността и невинността на Джаспър бе нашироко обсъден. Имаше и „за“, и „против“, но в края на краищата сержантът и неговият шурей почти изцяло се убедиха, че Джаспър е виновен, докато техният събеседник все по-ревностно се застъпваше за обвиняемия и все повече се затвърждаваше у него становището, че младежът е несправедливо обвинен в измяна. Това беше напълно в реда на нещата, защото няма по-сигурен път да достигнеш до едно определено гледище от този, да започнеш да го защитаваш. Най-непоколебимите ни схващания са тези, които се пораждат в спора, когато си даваме вид, че търсим истината, а всъщност само подкрепяме с доводи собствените си предразсъдъци.

Сега вече сержантът беше стигнал до такова състояние, че беше склонен да гледа на всяка постъпка на младия моряк с недоверие и скоро, подобно на своя роднина, започна да смята осведомеността на Джаспър относно шпионите — тъй като тя не влизаше в кръга на служебните му задължения — за „обстоятелство“.

Докато този въпрос се обсъждаше близо до хакборда, Мейбъл седеше мълчаливо до корабната стълба. Мистър Мюр беше слязъл долу, за да се погрижи за удобствата си, а Джаспър стоеше малко настрани със скръстени на гърдите ръце. Очите му блуждаеха от платната към облаците, от облаците към тъмните очертания на брега, оттам към езерото и накрая пак се връщаха на платната. Нашата героиня също се беше вглъбила в своите мисли. Вълненията на неотдавнашното пътуване, събитията, които отбелязваха деня на нейното пристигане във форта, срещата с един баща, който всъщност беше чужденец за нея, необичайността на положението й в гарнизона и сегашното пътуване — всичко това се нижеше пред мисления й взор като една дълга върволица от спомени, сякаш бяха изминали месеци.

Трудно й беше да повярва, че тъй скоро е напуснала града и привичките на цивилизования свят и особено се удивляваше на това, че събитията, които се бяха разиграли по време на спускането им по Осуиго, са оставили толкова слаби следи в съзнанието й. Тя беше твърде неопитна, за да знае, че изобилието от впечатления ускорява видимо хода на времето и че при бързата им смяна по време на пътуване незначителните епизоди придобиват мащабите на събития. Тя се стараеше да подреди в съзнанието си дати и дни в желанието да се убеди, че познава Джаспър, Следотърсача и дори своя собствен баща едва от седмици. Мейбъл беше по-скоро девойка с богата душа, отколкото с богат ум, макар че не беше лишена от него, и й беше трудно да определи силата на чувствата си към тези, които доскоро й бяха съвсем чужди. Тя не беше привикнала да размишлява върху преживяванията си и да вниква в чувствата, които те предизвикват у нея. Но чистата й душа до този миг не беше изпитала пагубното влияние на недоверието и тя не подозираше нищо лошо у своите поклонници. Най-малко от всичко би могло да й мине през ума, че някой от спътниците й е изменник, предател на краля и държавата.

По времето, което ние описваме, Америка хранеше необикновена привързаност към немската фамилия, която тогава владееше английския престол, защото, както обикновено се случва, добродетелите и съвършенствата, приписвани на трона от хитрите лицемери, които го заобикалят, стават политическо верую на лековерните и наивни хора от по-отдалечените краища. Тази истина несъмнено е валидна и днес, що се отнася до „чудесата на републиката“, както е била и тогава по отношение на онези далечни владетели, чиито съвършенства е било разумно да хвалиш, а недостатъците — да премълчаваш, за да не те обвинят в измама.

Вследствие това ограничение на свободата на мисленето общественото мнение изцяло е зависело от интригантството и лукавщината на нечестни политикани и широката маса, която се е гордеела със своите успехи и познания, получавала сведения за всичко, което е засягало интересите на господстващата класа от втора ръка, при това от хора, изцяло послушни на волята на онези, които дърпат конците зад кулисите.

Макар и притискани от французите, които по това време обграждали британските колонии със свои крепости и поселища, осигурявайки си за съюзник индианците, американците едва ли са обичали англичаните толкова, колкото са мразели французите. И хората живеещи по онова време, сигурно биха сметнали за съвършено немислим съюза, сключен след някакви си двадесет години между американските поданици на британската корона и нейните изконни врагове. С една дума, в колониите мненията така се преувеличавали, както и модите. И ако предаността към короната в Лондон представлявала само един вид политическа игра, то в Ню Йорк тя тъй се преувеличавала, че се превръщала в непоколебима вяра, способна едва ли не да повдигне планини. По тези причини недоволството било рядко явление, а измяната към краля в полза на Франция или на французите изглеждала в очите на жителите на колониите страшно злодеяние. Мейбъл в никакъв случай не можеше да заподозре Джаспър в престъплението, в което той тайно беше обвинен. И ако заобикалящите я се терзаеха от мъките на съмнението, то тя беше изпълнена с безгранично женско доверие. Никакви намеци още не бяха достигнали до ушите й, а собственият й разум никога не би й внушил подобна мисъл. Картините от миналото и настоящето, които бързо се редуваха в живото й въображение, бяха безоблачни и нищо в тях не хвърляше сянка върху човека, към когото изпитваше влечение. Тя остана замислена още четвърт час, а всичко около нея беше изпълнено с непомрачено спокойствие. Есенната нощ беше толкова красива, че още повече усилваше чувствата, които новите впечатления пораждат у младите, здрави и щастливи същества. Времето беше топло, както много рядко бива в тези области дори и през лятото, а лекият повей от сушата носеше със себе си прохладата и уханието на гората. Вятърът не беше силен, но весело гонеше „Вихър“ напред и поддържаше вниманието будно, тъй като тъмнината винаги се съпътства от известна несигурност. Джаспър очевидно беше в добро настроение, ако се съди по няколкото думи, които той размени с Мейбъл.

— Ако плаваме все така, Сладка вода — каза нашата героиня, привикнала вече да се обръща с това име към младия моряк, — скоро ще стигнем до определеното място, нали?

— А баща ти каза ли ти къде се намира то, Мейбъл?

— Не, нищо не ми е казал. Моят баща е войник по душа и така е отвикнал да има семейство около себе си, че не говори с мен по тези въпроси. А нима е забранено да се казва къде отиваме?

— Мястото не е далече. Като се движим в това направление още шестдесет-седемдесет мили, ще стигнем река Свети Лаврентий, където французите може и да ни накарат малко да се поизпотим. Но общо взето, пътуването по това езеро никога не може да бъде много дълго.

— Така казва и вуйчо Кай, но според мен, Джаспър, между Онтарио и океана почти няма разлика.

— Ето че ти си била на океана, докато аз, който уж съм моряк, още не съм видял солена вода! Сигурно дълбоко в душата си ти презираш моряци като мене, Мейбъл Дънъм?

— Сърцето ми не е способно на подобно чувство, Сладка вода. Какво право имам аз, неопитната и невежа девойка, да презирам някого, а особено пък тебе, комуто майорът е поверил командването на този прекрасен кораб! Аз никога не съм плавала по океана макар и да съм го виждала, и пак ти повтарям: не намирам никаква разлика между това езеро и Атлантическия океан.

— А между тези, които плават там, и тези, които плават тук? Страхувам се, Мейбъл, че след всичките нападки, които вуйчо ти изсипа върху нас, сладководните моряци, ти ще започнеш да ни мислиш за самозванци.

— Нека това не те тревожи, Джаспър, аз познавам своя вуйчо. Той така говори против жителите на сушата, когато е в Йорк, както сега говори против тези, които плават по езерата. Не, не! Нито моят баща, нито аз мислим така. Ако вуйчо ми заговори открито ще се окаже, че мнението му за войниците е още по-лошо от това за моряците, които никога не са виждали океана.

— Но баща ти трябва да има отлично мнение за войниците, Мейбъл, щом желае да те омъжи за войник.

— Джаспър Сладка вода! Аз да стана жена на войник! И това да го желае моят баща? Че защо би желал подобно нещо? За кой войник от този гарнизон бих могла да се омъжа аз и кому би желал той да ме даде за жена?

— Човек може така силно да обича професията си, че в неговите очи тя да изкупва хиляди недостатъци.

— Но човек не бива да обича така професията си, че да забравя всичко друго. Ти казваш, че баща ми искал да ме омъжи за войник, но в Осуиго няма такъв войник, на когото той би желал да ме даде. Аз всъщност се намирам в крайно затруднено положение, защото не подхождам достатъчно да бъда жена на някой джентълмен от гарнизона, а в същото време, струва ми се, ти сам ще признаеш, Джаспър, не ми приляга и да стана жена на обикновен войник.

Докато говореше тъй откровено, Мейбъл цялата поруменя, без сама да знае защо, но в тъмнината нейният събеседник нищо не забеляза. Тя се засмя смутено, като човек, който съзнава, че темата е деликатна, но смята, че си заслужава да бъде обсъдена докрай. Джаспър обаче явно не преценяваше положението й така, както го преценяваше тя самата.

— Вярно е, Мейбъл — каза той, — че ти не можеш да се наречеш лейди в обикновения смисъл на думата…

— Нито пък в който и да е друг смисъл, Джаспър — прекъсна го разпалено доблестната девойка. — В това отношение никак не съм лековерна. По волята на Провидението аз съм дъщеря на сержант и ще бъда напълно доволна да остана в положението, в което съм се родила.

— Но не всички остават в това положение, в което са се родили, Мейбъл. Някои се издигат над него, а други падат по-ниско. Мнозина сержанти са ставали офицери, генерали дори. Защо тогава една дъщеря на сержант да не може да стане жена на офицер?

— Ако става въпрос за дъщерята на сержант Дънъм, то не мога да ти изтъкна по-убедителен довод от този, че едва ли ще се намери офицер, който да поиска да се ожени за нея — отвърна със смях Мейбъл.

— Ти си мислиш така, но има хора в 55-и полк, които мислят другояче. Има един офицер в този полк, Мейбъл, който действително желае да те направи своя жена.

С бързината на светкавица през паметта на Мейбъл преминаха лицата на пет-шестимата младши офицери от гарнизона, у които, съдейки по възрастта и склонностите им, най-вероятно можеше да се породи подобно желание. И за да бъдем обективни, не бива да скриваме, че мисълта да се издигне над своето положение достави истинско удоволствие на девойката, защото, макар и да казваше, че е доволна от участта си, дълбоко в себе си тя беше убедена, че с възпитанието и образованието, което беше получила, следва да заслужи нещо повече. Това чувство обаче трая само миг, защото Мейбъл Дънъм беше девойка с твърде чиста и възвишена душа, за да гледа на брачния съюз само като на практична сделка, която да й осигури високо положение в обществото. Мимолетното чувство, завладяло я в първия миг, беше резултат от възпитанието й, докато трайният и устойчив възглед за тези неща, към които всъщност се придържаше, произтичаше от самия й характер и от принципите й.

— Не познавам офицер от 55-и полк, пък и от който и да било друг полк, склонен да направи подобна глупост. А и аз самата не бих си позволила глупостта да се омъжа за офицер.

— Глупост ли, Мейбъл?

— Да, глупост, Джаспър. Ти знаеш много добре, както и аз самата, с какви очи гледа обществото на подобни бракове и на мен би ми било обидно, би ми било много мъчно да разбера един ден, че мъжът ми съжалява, загдето си е позволил дотолкова да се увлече по едно хубаво личице и една стройна фигура, че да се ожени за дъщерята на човек с по-ниско звание от неговото, за дъщерята на сержант.

— Мъжът ти, Мейбъл, едва ли ще вземе да мисли за бащата, той по-скоро ще мисли за дъщерята.

Девойката говореше разпалено и дори с известна закачливост, но след последната забележка на Джаспър тя почти цяла минута не произнесе нито дума. После отново продължи, но вече не тъй шеговито и един по-внимателен слушател би доловил в тона й дори лека тъга:

— Родители и деца трябва да живеят в пълно единомислие, чувствата и мечтите им не трябва да се отличават. Единството на възгледи според мен е необходимо не само за съпружеското щастие, но и за щастието на другите членове на семейството. А най-важното е и у мъжа, и у жената да не съществуват някакви особени причини да се чувствуват нещастни — животът и без това носи толкова скръб и мъка.

— От това трябва ли да заключа, Мейбъл, че ти не би се омъжила за офицер, само защото е офицер?

— А имаш ли право да ми задаваш такива въпроси, Джаспър? — с усмивка попита Мейбъл.

— Никакво друго право, освен силното желание да те видя щастлива, Мейбъл, а това може би не е достатъчно. Безпокойството ми нарасна, когато случайно узнах, че баща ти има намерение да те склони да се омъжиш за поручик Мюр.

— У моя скъп баща не може да се породи такова нелепо, такова жестоко намерение!

— Каква жестокост може да има в желанието му да те направи жена на един интендант?

— Вече казах какво мисля по този въпрос и не мога да направя думите си по-убедителни. След като ти отговорих тъй откровено, Джаспър, имам правото да те попитам, откъде знаеш, че баща ми действително има такова намерение?

— Че ти е избрал вече съпруг, зная от него самия. Неведнъж ми го е казвал по време на разговорите ни, когато му се е налагало да надзирава товаренето на припасите. А пък и мистър Мюр сам ми каза, че смятал да поиска ръката ти. Като съпоставих едното с другото, стигнах до извода, за който вече ти споменах.

— А може би моят стар баща — започна Мейбъл, а думите й се отронваха бавно от устата, сякаш се вслушваше несъзнателно а някакъв свой вътрешен импулс. — Може би моят стар баща да е говорил за някой друг? От това, което ти казваш, съвсем не се разбира, че той е имал предвид мистър Мюр.

— Ако се вгледаш внимателно във всичко, което става, ще видиш, че съм напълно прав. Кое доведе интенданта тук? Преди той никога не е смятал за нужно да съпровожда отрядите, които са тръгват за островите, той е намислил да те направи своя жена, а и баща се е съгласил, ти не може да не са забелязала, Мейбъл, че той те харесва?

Мейбъл нищо не отговори. Женският инстинкт наистина й бе подсказал, че е предмет не възнесение от страна на интенданта, но и че чувствата му могат да бъдат на сериозно, както твърдеше Джаспър. От случайните забележки на баща си беше заключила, че той наистина просто се ръководи от желанието да я задоми, но не и да я свърже с някой определен човек. Тези мисли обаче тя запази за себе си, защото чувството й за достойнство и женската й сдържаност й подсказваха, че е неудобно да обсъжда този въпрос с младия си събеседник, ето защо, за да промени темата на разговора и спре настъпилата пауза, която продължаваше вече дълго и започваше да смущава и двамата, тя каза:

— В едно можеш да бъдеш сигурен, Джаспър, и туй е последното нещо, което ще кажа по този въпрос поручик Мюр, дори и полковник да беше, пак нямаше да стане мъж на Мейбъл Дънъм. A сега да поговорим нещо за нашето пътуване, кога ще свърши например?

— Това е неизвестно. Тръгнеш ли веднъж по вода, ти се отдаваш изцяло на прищевките на вятъра. Ако го попиташ, Следотърсача също ще ти каже, че за да ти поднесе дивеча сутринта, никога не знае къде ще го свари нощта.

— Но сега не сме за дивеч, нито пък е сутрин, така че примерът на Следотърсача е безполезен.

— Не гоним дивеч наистина, но гоним нещо, което е още по-трудно да се хване. Нищо повече не мога да ти кажа, защото сме задължени да пазим тайна, все едно дали от това ще зависи нещо, или не. Страхувам се обаче, че няма да останеш достатъчно дълго на „Вихър“, за да ти покажа на какво е способен той и в слънце, и в буря.

— Струва ми се че само една неблагоразумна девойка може да се омъжи за моряк — ненадейно и съвсем неволно се изпусна да каже Мейбъл.

— Странно схващане. И защо мислиш така?

— Защото морякът винаги дели любовта си между кораба и жена си и тя е длъжна да се примирява с това. Вуйчо Кап също казва, че морякът никога не трябва да се жени.

— Той има предвид моряците от океаните и моретата — отвърна Джаспър със смях. — Той смята, че жените не са достойни да бъдат другарки на тези, които плават по солената вода, но за сладководните моряци навярно преценява, че може. Надявам се, Мейбъл, да не си съставиш мнение за нас, сладководните моряци, само по онова, което разправя мастър Кап.

— Хей, платно! — извика в същия миг този, за когото говореха. — Впрочем лодка, ако искаме да сме по-точни.

Джаспър изтича към носа и действително забеляза някакъв малък предмет откъм подветрената страна55 на около сто ярда пред кутера. Още от първия поглед младежът разбра, че това е пирога. Нощем цветовете не могат да се различават, но привикналият с тъмнината поглед може да определи формата на даден предмет, макар и той да е отдалечен, а зорките и опитни очи на Джаспър не можеха да сбъркат, щом ставаше въпрос за толкова познати неща.

— Това трябва да е неприятел — забеляза младежът. — Добре ще е да го заловим.

— Той гребе с всички сили, момче — обади се Следотърсача, — и явно възнамерява да пресече пътя ни и да тръгне срещу вятъра, а да вземеш да го преследват тогава, ще бъде все едно да преследваш елен със снегоходки.

— Обърни срещу вятъра! — извика Джаспър по човека, който държеше кормилото, — Дръж здраво срещу вятъра, докато румпелът56 не затрещи! Така, така, дръж здраво!

Кормчията се подчини и „Вихър“, порейки пъргаво водата, след минута-две пресече пътя на лодката тъй, че тя в никакъв случай не можеше да се измъкне. Сега Джаспър сам хвана кормилото и с ловко и внимателно маневриране приближи кутера до лодката така, че успяха да, я заловят с кука. На двамата души, които се намираха в нея, бе заповядано да се качат на борда и когато те се появиха на палубата, всички познаха в тях Пронизваща стрела и жена му.