Случаят в Момчилово

10

До срещата при полковника имаше още два часа. Авакум постоя пред фотосите, изложени във витрините на Театъра за младежта, погледна със скептична усмивка гримьорските остроумия на артистите и снизходително повдигна рамене. После застана на спирката и тогава съвсем случайно забеляза, че обувките му не са излъскани и затова имат доста овехтял вид. „Трябва непременно да ида при Сали“ — помисли той.

Като го видя да влиза в магазинчето, Сали се ухили до уши. „Днешният ден ще започне с голям бакшиш“ — помисли си момчето и така удари двете четки една о друга, че брат му Ахмед, който седеше гърбом към вратата, подскочи от столчето си като убоден с нож.

— Сали — каза Авакум, — искам да лъснеш обувките ми и откъм вътрешната страна, чуваш ли! Иначе няма да получиш в повече нито грош!

Зъбите на Сали се бялнаха, щеше му се да направи някаква шега, да каже нещо много весело, но като погледна мрачното и уморено лице на клиента си, наведе очи и захвана усърдно да четка напрашените маншети на панталоните му.

Авакум седеше умърлушено на високото столче и за да не скучае — гледаше розовата фасада на насрещната къща и прозорците й — засенени с къдрави тюлени перденца, и балкончетата — оградени с железни дантели и боядисани в жълт цвят.

— Сали — попита някак ненадейно и за себе си Авакум, — оня другар, дето носи небесносиня връзка със сребърни цветчета, дохождал ли е тия дни?

— Дохождал — кимна Сали. — Понеделник подир обяд беше. — Той нацупи пълните си червени устни и поклати глава: — Стиснат човек!

— Лош човек — усмихна се Авакум.

На едно от насрещните балкончета зад желязната му дантелена ограда изведнъж разцъфна фигура на млада жена. Тя беше облечена в кремава рокля без ръкави, стоеше изправена и сутрешното слънце, което грееше от изток, правеше косите й златни.

„Като същинска ружа“ — помисли Авакум и се усмихна.

Младата жена постоя зад жълтата дантела, сякаш размисляше нещо, после се извърна и бързо изчезна през отворената врата. А на Авакум се струваше, че една кремава ружа стои все още възправена на балкончето, и понеже обичаше тия цветя, продължаваше да гледа пред себе си с немигащи очи.

— Сали — каза той, като помръдна внезапно рамене, — не е необходимо да лъскаш толкова много обувките ми откъм вътрешната им страна. Там и без това не се вижда!

— Ами аз не съм започнал! — ухили се Сали.

— Нищо — Авакум махна с ръка. — Следващия път ще продължиш!

Той се изправи, мушна една монета в ръцете на Сали и изскочи навън.

Момчето гледаше подире му със зяпнала уста, учудено до немай-къде.

Кой знае как, те се срещнаха точно сред градинката с шадраванчето. Разбира се, тази среща беше съвсем случайна. Сия обикаляше басейнчето откъм западната му страна, пък Авакум — от източната. Ако не вървяха един срещу друг, сигурно не биха се срещнали. При това изглежда, че никой от тях не подозираше присъствието на другия. Те наблюдаваха шадраванчето, защото там водата шуртеше по много интересен начин. Водата излиташе нагоре, после падаше обратно в коритото.

Като го видя срещу себе си, Сия много се изненада. Лицето й поруменя, дори и на Авакум се стори, че то сега прилича не на ружа, а на разцъфнал мак.

— Ах — каза тя, — по какъв случай и как така?

Авакум, който умееше винаги умно и хубаво да отговаря, този път си замълча.

После те се досетиха, че не са си подали ръце, и затова побързаха сърдечно да се поздравят. Сия беше някак си смутена от срещата и подържа ръката си по за дълго в неговата. В тоя миг, докато тя държеше ръката си в неговата, Авакум успя да поразгледа лицето й. Очите й уж се смееха, а зад тоя смях като че ли нямаше нищо весело. Затова смехът в очите й изглеждаше доста тъжен. Имаше и едва видими тъмни сенки под орбитите и гънчици около устата и едно леко потрепване на устните — както прави пеперуда, която се готви да литне. „Така трепкат устните на децата, когато се силят да се смеят, пък им се плаче“ — помисли Авакум.

— Аз съм в отпуска — каза Сия и погледна встрани.

— Зная — кимна Авакум и също погледна встрани.

Повървяха около басейнчето с цветните плочки. Водата продължаваше все така интересно да си шурти, но сега те не й обръщаха никакво внимание.

— Зная, че си в отпуска — повтори Авакум. — Нали се бяхме договорили да вземем отпуските си в едно и също време?

Тя не отговори, а само лекичко въздъхна. Всъщност това беше прекъсната въздишка — Авакум можеше да се обзаложи на едно срещу хиляда, че в очите и има влага. „Така секва въздишката, когато се превръща на влага в очите“ — помисли той. И съвсем небрежно запита:

— А ти виждала ли си нашия общ приятел — инженера?

И понеже тя се бавеше да отговори, Авакум я подсети:

— От понеделник насам?

— Не мисля повече да го виждам — отвърна някак сопнато тя.

Сега водата на шадраванчето започна много весело да шурти.

Авакум каза:

— Колко са хубави тия розови фасади на къщите! Много ми харесват.

— Така ли? — усъмни се Сия. — Но преди три месеца ти мислеше другояче. Настояваше, че са грозни, че приличат на проснато бельо! Не си ли спомняш?

— Не си спомням — засмя се Авакум.

— И аз мисля, че тия фасади са хубави! — Сия каза това с някаква особена нежност в гласа си. Сетне запита, както някога: — Искаш ли да се поразходим в парка?

— Защо не! — зарадва се Авакум.

И както някога — хвана я подръка и се наведе над ухото й:

— След петнайсет минути имаме заседание в Института по археология. Нека да отложим нашата среща за утре, може ли?

Сия повдигна рамене.

— Може — усмихна се тя.