Случаят в Момчилово

11

— И така — подхвана разговора полковник Манов, — аз прочетох вашите два доклада и, струва ми се, имам вече известна представа за становището ви по тази тъмна история. — Той погледна към Авакум, помълча някое време, сетне продължи: — Междувременно аз получих и няколко добри известия, които напълно подкрепят и потвърждават тезата на капитан Слави Ковачев. А именно, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август учителят Методи Парашкевов е извършил покушение срещу старши милиционера Стоян Марков Стоименов и че същият този Методи Парашкевов е разбил прозореца на военно-геоложкия пункт и е задигнал оттам една стратегическа скица и две хиляди лева пари… Другарят Авакум Захов, който все още се съмнява във виновността на Методи Парашкевов, трябва да научи сега, че нашите технически служби са установили безспорни следи от пръстите му върху няколко парчета от разбитите стъкла; че угарката от недопушената цигара е негова и е пипана от неговите пръсти и че същата тази угарка е била смачкана от подкована обувка, каквато той носи. Тия открития, в които никой не може да се съмнява, събрани с другите доказателства — разказа на старши милиционера, пешкира и хлороформа, — образуват едно ясно и категорично убеждение, което — повтарям пак — напълно се покрива с убеждението на капитан Слави Ковачев. Констатираната първа неискреност в показанията на Методи Парашкевов — тоест опитът му да заблуди следствието за посоката на своя нощен излет — показва първото усилие на престъпника да се измъкне от ноктите на обвинението. Аз се учудвам само на това — позволявам си да го изтъкна, — че такъв опитен човек като другаря Авакум Захов не е успял да се ориентира навреме в една сравнително проста обстановка!

— Случват се понякога и такива работи! — засмя се весело Слави Ковачев.

— Няма място за смях — начумери се полковникът. И като извърна лицето си към Авакум Захов, той угрижено го запита: — Как се е случило, че не си могъл да видиш една такава очевидна истина?

Авакум поиска разрешение да запуши, всмукна от цигарата си няколко пъти и помълча. Сетне каза:

— Тази история е много по-заплетена и много по-тъмна, отколкото я вижда моят колега Слави Ковачев. Не е трудно въз основа на няколко само доказателства да се обвини в смъртен грях един човек. Трудното е в това — да се открие истината, когато безспорните доказателства насочват следствието по фалшива следа.

— Той нарича безспорните доказателства „фалшива следа“ — разпери ръце Слави Ковачев.

— Вие не го прекъсвайте! — начумери се за втори път полковникът.

Той избягваше да пуши, защото не беше добре с кръвното си налягане, но сега порови в чекмеджето си, откри една папироса между книжата и с удоволствие я запали от кибритената клечка, която му поднесе Авакум.

— Нека моят колега Слави Ковачев възпроизведе произшествието така, както той го вижда във въображението си — настоя Авакум. — Тогава аз ще посоча ония пунктове, в които той очевидно много греши. И вие ще видите, че истината не е толкова проста, колкото ви изглежда на пръв поглед.

Полковникът се намести по-удобно в креслото си и с още по-видимо удоволствие вдъхна от тютюневия дим.

— Щом като на другаря Захов не е ясна картинката на произшествието, аз ще я възпроизведа — така, както е било! — започна в доста висок регистър Слави Ковачев. Той присви очи: — Часът е между един и два след полунощ. Методи Парашкевов се връща откъм местността Змеица. Змеица е страшна местност, която неопитни хора мъчно биха се решили да посещават нощно време. Той минава през двора на пункта, казва няколко думи на старшината и си дава вид, че много бърза. Но едва направил няколко крачки в тъмнината — припка обратно и с железен предмет удря милиционера по тила. Нещастният човек губи съзнание и пада на земята. Тогава Методи Парашкевов изважда от джобовете си ампулата и пешкира, впръсква хлороформ в пешкира и здраво омотава главата на жертвата си. По този начин той си осигурява няколко часа спокойствие и свобода на действие.

Това е първата част на драмата. Вторият акт започва така. Методи Парашкевов се доближава до прозореца на пункта. Той е висок човек и за него е лесно да стигне прозореца. Първият удар върху стъклото — слаб удар, за да не се вдига шум — той нанася с железния предмет. Образува се отвор широк, колкото да провре ръката си, за да се улови за желязната пръчка. След това, опрял крака върху стената, той започва внимателно да изважда стъкла от черчеветата. Когато свършва тази работа, той се отпуска на земята и за да си отпочине и за да събере нови сили — запалва папироса. Естествено, той крие папиросата в ръката си. Но времето тече. Стъпква набързо недопушената папироса, отново подскача, отново се опира върху стената и сега започва да пили със стоманена пила една от железните пречки. Тя е тънка, направена е от меко желязо. За изпиляването й не са необходими повече от десет минути. Той огъва разполовената пръчка — сега в прозореца има отвор, достатъчно широк, за да се промъкне в стаята. Всичко това става за около петнадесет-двадесет минути. Влязъл в стаята, той отваря с малък шперц шкафчето с документите и парите. Задига скицата, която му трябва, а за да придаде криминален характер на престъплението, т.е. за да забули шпионското му съдържание — взема и двете хиляди лева, които се намират върху най-горната лавица на шкафчето… После нашият герой си отива в къщи — ни лук ял, ни на лук мирисал! Ляга, както си е обут, да спи. На разсъмване захваща да стяга раницата си — уж ще ходи на излет или лов. А всъщност — да укрие упойката; и да го няма в първите часове, когато престъплението ще бъде вече открито.

Слави Ковачев изтри с ръка потта от челото си и мярна със снизходителни очи Авакум: „Щял си да намериш слаби пунктове в моите позиции! Брей да му се не види! Хайде, опитай се де!“

И тримата помълчаха някое време.

— Мога ли да направя няколко забележки? — попита Авакум.

Полковникът кимна с глава.

Авакум стана от мястото си и започна бавно и със ситни стъпки да снове между прозореца и вратата.

— Разстоянието от земята до най-ниската част на прозореца е точно два метра и петнадесет сантиметра. От такова разстояние стъклото на прозореца може да бъде строшено само с помощта на бастун, на прът или на друг някакъв подобен предмет. То може да бъде строшено и от подхвърлен камък при условие, че злосторникът не се бои от по-силен шум. Да предположим, че злосторникът е счупил стъклото по един от тия няколко начина, и да вървим по-нататък.

Известно е, че рамката на прозореца е външна — черчеветата, в които е поставено стъклото, се намират на един пръст вън от стената. Опитайте се да счупите такъв джам! Какво ще се получи? Във всички случаи ще се получи едно и също: по-големи или по-малки стъкълца непременно ще паднат на земята. Непременно ще паднат на земята стъклени цепленчици, макар и незабележими на пръв поглед. Но обикновено в такива случаи падат и по-големи парчета. Аз ви моля да обърнете внимание на това: на земята, непосредствено под разбития прозорец, не бяха открити нито стъкла, нито цепленки, нито цепленчици, нито дори стъклен прашец. Аз изследвах земята с лупа и не констатирах никакви следи от счупено стъкло.

По-нататък. Колегата Слави Ковачев твърди, че злосторникът е промушил ръката си през образувания първоначален отвор на стъклото, закрепил се е върху стената и е започнал да вади джамове от черчеветата и да ги хвърля на пода. Това твърдение според мен е абсолютно несъстоятелно. И ето защо. Когато човек се закрепи върху каквато и да било стена, той непременно и във всички случаи ще остави по повърхността й някакви следи. Дори ако е събул обувките си, пак ще остави някакви следи. Бос или обут в чорап — кракът непременно оставя отпечатъци или следи. А върху стената непосредствено под разбития прозорец и встрани от него не бяха открити абсолютно никакви следи. Аз изследвах с лупа мазилката и не констатирах нищо такова, което да напомня следи от обувки, следи от боси или обути в чорапи крака. Моля!

Авакум извади от портфейла си една купчинка картички и ги постави на масата пред полковника.

— Това са сектори от стената, които аз съм заснемал със специален филтър, за да личат порите на мазилката. Секторите са номерирани и ако ги наставите според номерацията, вие ще видите цялата повърхнина на онази част от мазилката, която се издига на един метър от земята. — Авакум се усмихна: — Не личат никакви следи от туристически железца, нали?

Той запали нова цигара и пак продължи да снове бавно напред и назад.

— Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът — уловил една от железните пръчки и опрян с крака върху стената — е започнал да вади с другата си ръка стъкла от черчеветата и да ги пуска на пода. Аз бих запитал: но защо пък непременно върху пода, а не на земята? Много по-удобно би му било да хвърля тия парчета на земята, отколкото вътре, в стаята. Но както и да е! Нека отминем тази подробност. Човешката душа не е под стъклен похлупак, че да прочетеш намеренията й, нали? Нека се върнем на парчетата, това е по-просто.

И тъй, злосторникът вади големи и малки парчета и ги пуска на пода. Ние открихме и изпратихме на изследване две парчета, широки до педя и половина, и десетина по-малки, с размери колкото една мъжка длан. Сега аз ви моля да вземете две неща пред вид. Първо — че подът на Илязовата къща е покрит с каменни плочи. Второ — че разстоянието на тия каменни плочи до перваза на прозореца е метър и петдесет и три сантиметра. Ако пуснете от такава височина парче джам върху камък, то, разбира се, ще се счупи на съвсем дребни парченца. Всяко едно от тия парченца ще бъде значително по-малко от една мъжка длан. А ние намерихме два къса, големи колкото три мъжки длани. Не разбирам твърде от стъкларство, но предполагам, че прозорците на Илязовата къща не са направени от йенско стъкло.

По-нататък. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е изпилил със стоманена пила средната желязна пръчка на прозореца, а после е подгънал тази пръчка, за да си отвори място за влизане. Вярно е, че върху прозореца на пункта има изпилена и подгъната пръчка. Но аз искам да ви обърна внимание върху следното. Изпилените места на пръчката са по-широки откъм вътрешната им страна, тоест откъм страната, която е обърната срещу стаята. Ако вие висите зад прозореца и имате пила в едната си ръка — на вас ще ви бъде хиляди пъти по-удобно да пилите желязото, което ви пречи, откъм себе си, а не от противоположната ви страна. Второ. Когато искате да се промъкнете някъде и една желязна пръчка ви пречи, и тази пръчка е преполовена, вие, естествено, я подгъвате. Но как правите това? Вие непременно ще подгънете пръчката срещу себе си, а не към себе си. От разказа на моя колега личи, че злосторникът е постъпил по втория начин, тоест подгънал е пръчката към себе си. Няма на света такъв глупав и непохватен злосторник. Но да предположим, че нашият злосторник е архиглупав и архинепохватен и затова е извил пръчката към себе си. В такъв случай следва да се зададе въпросът: как при това положение е успял да се промъкне в стаята? Посоката на движението, което ще направи, за да се промъкне навътре, и посоката на стърчащата навън пръчка са право противоположни една към друга.

Авакум извади от портфейла си една картичка и я постави на масата.

— Съдете сами — каза той — дали може човек да се промъкне през това място, без да остави по изпилените върхове част от дрехите и от кожата си? За всеки случай аз гледах с лупа тия краища и не констатирах по тях никакви следи от дрехи или кръв.

Имам още една забележка и ще завърша. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е държал желязната пръчка с ръката си. Това е вярно, но само наполовина. Аз изследвах с лупа желязната пръчка и не можах да забележа по нея следи от допир на пръсти или на длан. Аз забелязах друго — ръждата по средата на пръчката е слабо изтрита — сякаш там е натискал вълнен предмет. Открих върху перваза — пак с помощта на лупата — няколко сини власинки сред железния прашец. Не може да има никакво съмнение в това, че злосторникът е действувал с ръкавици. Както виждате, той не е нито архинепохватен, нито архиглупав! Ръкавиците са били изплетени от прежда, боядисана в син цвят.

Авакум седна в креслото си и се умълча. Всички мълчаха. После Авакум каза:

— От всичките тези дребни забележки, които също изхождат от безспорни доказателства, може да се направи един основен извод. В този извод трябва да се търси и самият ключ на следствието: прозорецът на пункта не е разбиван отвън.

Слави Ковачев повдигна глава.

— Е добре — каза той, — аз приемам тази малка поправка. Методи Парашкевов е влязъл в пункта не през прозореца, а през вратата. Голяма работа! Имал е шперц човекът и е влязъл!

— Така ли? — засмя се Авакум. — А защо му е трябвало на Методи Парашкевов да разбива прозореца отвътре, да изважда внимателно стъкла от черчеветата, да слага отпечатъци от пръстите си върху тях и внимателно да ги поставя на пода? Защо му е трябвало след това да слага ръкавици на ръцете си, да изпилява желязната пръчка и да я извива навън? При наличието на ключ или шперц, който отваря външната врата и осигурява тихо влизане в помещението и спокойно излизане?

Бузите на Слави Ковачев почервеняха, той наведе глава.

— Моята теория за случая е такава. — Авакум се изправи и отново захвана да се разхожда. — Лицето X, което засега не ни е известно, е получило задача да открадне от пункта известен документ със стратегическо значение. Това е един вариант. Има и друг възможен вариант: лицето X не е получавало никаква задача, а чисто и просто е искало да навлече тежко подозрение върху човек, който е неудобен или твърде опасен за него. Има и трети вариант: комбинация на първите два варианта.

По някакъв мистериозен начин това лице X успява да се сдобие със стъкла, които носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. По-нататък историята е ясна. Лицето X влиза в пункта през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, като отваря вратата с ключ. Непременно с ключ, защото на излизане от пункта той се е погрижил отново да я заключи. Отворил е прозореца и е разбил стъклото, като част от парчетата е отнесъл със себе си, а на пода е оставил ония стъкла, за които е бил уверен, че носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. След това, за да изглежда грабежът още по-истински, той е изпилил желязната пръчка, извил я и когато всичко това е било завършено, благополучно се е измъкнал навън. Но вие ще кажете: ами хлороформа и пешкира? Ами угарката, която носи отпечатъци от обувката на Методи?

Да се отговори на тези въпроси не е никак трудно. Представете си, че ние тримата живеем в Момчилово. И че другарят Манов има например цианкалий и това — че има цианкалий — е известно на някои хора. Междувременно и аз се сдобивам тайно с такава отрова и умъртвявам с нея моя колега Слави Ковачев. Никой не знае, че аз притежавам тази рядка отрова и затова поне на първо време никой няма да се усъмни в мен. Но в другаря Манов ще се усъмнят мнозина, тъй като мнозина ще си спомнят, че именно той, другарят Манов, притежава такава рядка отрова. И лицето X, като е знаело, че Методи Парашкевов има хлороформ и че в Момчилово само Методи Парашкевов има хлороформ, решава да действува не с друго оръжие, а именно с хлороформ. На практика лицето X е осъществило поговорката „с един куршум — два заека“. Тоест хем ще свърши полезна за себе си работа, хем ще навлече подозрение върху друг човек. В случая лицето X е действувало със свой хлороформ. А що се, отнася до пешкира — аз мисля, че лицето X го е откраднало от учителя в навечерието на двадесет и втори срещу двадесет и трети август. Колкото до угарката — това е обикновена случайност. Тя е на учителя, разбира се. Като е минавал под прозореца, той е захвърлил недопушената си цигара и фаса е стъпкал с крак.

Както виждате, лицето X не е лишено от досетливост и комбинативно въображение. Неговият адрес не трябва да се търси в никакъв случай между непохватните и неинтелигентни хора.

Но въпреки своята „похватност“ и въпреки своята „интелигентност“ лицето X е извършило в случая няколко непростими за каузата си грешки. Ако престъпниците не правеха грешки, то и престъпленията им никога не биха били разкривани, нали? За нас въпросът се свежда до това — грешките да бъдат забелязани навреме.

Аз мисля, че системата на диверсия, усвоена от лицето X, в общи линии е хитро скроена и умно замислена. Но в осъществяването й X е допуснал няколко съществени грешки. Първо — не се е погрижил да остави върху стената на пункта няколко драскотини, които да напомнят следи от човешки крак. Второ — не се е досетил да хвърли върху земята, в подножието на разбития прозорец, няколко цепленки от разбития джам. Трето — X е извършил голяма нетактичност, като е изпилил желязната пръчка отвътре и като е огънал тази пръчка навън вместо навътре. Груба грешка е и това, дето е оставил върху каменния под големи парчета стъкло.

Ако лицето X беше съумяло да избегне тия дребни, но фатални грешки, аз в никакъв случай нямаше да открия диверсионния характер на извършеното престъпление. И аз щях да предполагам, както предполага моят колега Слави Ковачев, че авторът на престъплението е учителят Методи Парашкевов.

Авакум постоя някое време пред прозореца. Долу по отсрещния плочник бавно вървеше млад мъж с мека филцова шапка върху главата си. Той вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Мъжете носят шапките си обикновено малко надясно, към дясното ухо — помисли Авакум. — А тоя е направил обратното, накривил е шапката си наляво, към лявото ухо.“ После изведнъж се досети, че стои обърнат гърбом към полковника. „Нито е прилично, нито е уставно“ — укори се той и бързо се върна на мястото си.

Полковникът пак ровеше в чекмеджето си — търсеше скътана цигара и това правеше с голямо усърдие и много съсредоточено.

Авакум отново си припомни човека с филцовата шапка, който вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Научил е неприятна новина, или пък се вълнува от нещо, което изведнъж е объркало плановете му“ — помисли той.

Слави Ковачев сдържано въздъхна, тръсна глава и се изправи. Той имаше още тоя самоуверен вид на лицето си, но беше малко пребледнял и като че ли бръчките по челото и около очите му бяха станали по-дълги и по-дълбоки.

„Сега честолюбието му се гърчи като настъпено змийче“ — досети се Авакум и тутакси почувствува, че някаква особена и едва доловима жалост е изпълнила сърцето му. Но кого жалеше повече в тоя миг — дали отчаяния човек с филцовата шапка, или смутения си колега, — не можеше да разбере.

Полковникът намери скътаната цигара, погледа я някое време, после сякаш се разсърди за нещо, смачка цигарата между пръстите си и я захвърли в кошчето за книги. Той отправи очи към Слави Ковачев и помълча.

— Е какво — повдигна той рамене, — вие, другарю капитан, сигурно искате разрешение да си отивате?

— Моля за разрешение да си отида — каза тихо Слави Ковачев.

Полковникът стана и му подаде ръка.

— Благодаря за старанието ви — каза той.

Слави Ковачев събра вежди, сякаш изведнъж го беше заболял кътен зъб.

— Вие можете още днес да се върнете в службата си — каза сухо полковникът.

Слави Ковачев пристъпи към Авакум, за да се сбогува. Той стисна с овлажняла ръка десницата на колегата си и му се усмихна. Влажната ръка, усмивката, сърдечното приятелско ръкостискане — всичко това натъжи още повече Авакум. Той се попрегърби на стола си и заби поглед в цветните шарки на килима.

Полковник Манов застана до него и сложи ръка на рамото му:

— Днес на обяд ти ще ми бъдеш гост. Аз ей сега ще кажа на Христина да ни приготви юфка с прясно зеле и с много черен пипер. Нали това беше любимото ти ястие? И ще й кажа да тури под чешмата две бутилки „Карловски мискет“. Ние ще благословим твоето унгарско ястие с нашенско вино и резултатът ще бъде отличен.

Докато Авакум търсеше най-прилични думи, за да отклони поканата, началникът на управлението предаваше вече поръчката си по телефона. Лицето му грееше от радост. В тоя миг той изглеждаше по-млад — такъв го помнеше Авакум от ония години, когато работеше в оперативния отдел.

Когато поръчката до къщи беше предадена и слушалката сложена върху вилката, полковникът постави ръцете си на масата и се поизкашля.

— Другарю Захов — започна той и пак се поизкашля, за да изчисти от гласа си интимните нокти, — доколкото ми е известно, вие се намирате в отпуска, нали?

— Аз ползувам редовната си годишна отпуска — отвърна Авакум. „Пак започва тази игра на жмичка“ — помисли той и допълни: — Прекъснах временно отпуската си, но съм решил да я възобновя от утре.

— Тъй, тъй… — кимна по обичая си полковникът. — Много добре! Това е ваше право, разбира се. Море, плаж, слънце — тия неща са приятни, не ще и дума. Човек лежи, почива си, за нищо не мисли. Един вид — живее безгрижно и щастливо.

Авакум си спомни, че за утре беше определил среща на Сия, и се усмихна.

— Да. — Полковникът въздъхна. — Много се радвам. А вашият Методи Парашкевов между впрочем е само на една педя от въжето. Аз трябва да ви кажа, нищо добро не очаква този човек.

Авакум усети по страните си горещина.

— Вие, струва ми се, щяхте да ходите във Варна — на Златните пясъци или нещо подобно? — продължаваше полковникът. — Аз всяко лято си давам дума, че ще се потъркалям из тия пясъци, пък по-надалече от банята в село Банкя не отивам. А виж, зимно време понякога ми се случва да бия път към морето… По служба, разбира се… Та искам да ви кажа, че положението на този Методи Парашкевов не е никак добро. Вие сигурно знаете, че правосъдието се ръководи от безспорните факти и от очевидните доказателства. А безспорните факти и очевидните доказателства са против вашия даскал — колкото и на вас да ви е мъчно за това… Аз съм сигурен, че вашите хипотези за случая са абсолютно верни — но за правосъдието са важни фактите, а не хипотезите. Безспорните следи от пръстите на Методи Парашкевов върху разбитото стъкло — това е факт, нали? А че желязната пръчка била извита навън вместо навътре — по дяволите! Пръчките могат да се извиват и навън, и навътре, те за това са пръчки.

Та искам да кажа, другарю Захов — само когато вашите хипотези бъдат облечени във факти, тоест когато лицето X бъде открито и заловено — само тогава Методи Парашкевов ще види, както се казва, бял ден.

Но въпросът не се свежда единствено до Методи Парашкевов. Ако следствието започне и завърши с него — ще бъде реализирано точно онова, което враговете са кроили — истинският престъпник, шпионинът може би, да остане на свобода и с развързани ръце… Един такъв изпечен, хитър и ловък шпионин на границата — вие представяте ли си, другарю Захов, какво означава това?

Да… Но казват, че на Слънчевия бряг било по-приятно, отколкото на Златните пясъци. Вярно ли е това? В такъв случай защо вие не отидете да се потъркаляте там… Ще се печете по дюните, ще дишате влажен морски въздух… Може да се случи и гореща юфка с прясно зеле да откриете в някой ресторант…

Сега Авакум не усещаше горещина по страните си, а като че ли му ставаше все по-студено и по-студено. Той слушаше разсеяно полковника, някои негови думи дори не чу, защото на няколко пъти пред очите му се мяркаха розови фасади с жълти балкончета, а до слуха му като да достигаше познатото шуртене на един малък водоскок. После той си помисли: „А защо все пак тя не иска да се среща вече с инженера?“ Полковникът предричаше бесило за Методи Парашкевов и гореща юфка със зеле за него. Той му разказваше за Слънчевия бряг, но кой знае защо вместо пясъчните дюни на Слънчев бряг пред погледа му се повлякоха ония белезникави къдели, които видя в дълбоките долища на Змеица. И се запита: „А нима ще обесят Методи Парашкевов?“ И изведнъж почувствува, че в душата му е много тихо и много спокойно. Полковникът говореше за горещо зеле и морски въздух, а той като да виждаше в тихото спокойствие на душата си картинката, която нечия отколешна ръка беше издълбала върху теракотения пахар: една летяща дългопереста стрела гони сърна.

— Другарю полковник — усмихна се той, — ако вие нямате нищо против, аз бих отложил за неопределено време отпуската си. В края на краищата и в Момчилово климатът не е лош! Знаете ли? Там има една местност Змеица, която по хубост, струва ми се, не отстъпва твърде на Слънчевия бряг.

Полковникът пак затършува в чекмеджето си за скътана цигара. Макар и да нямаше хрема, той смръкна с нос и се намръщи. Сигурно се намръщи за това, че в чекмеджето си не успя да открие скътана цигара. После сложи ръка върху телефонната слушалка и като извърна към Авакум грейналото си и развълнувано лице, каза с тържествен глас:

— Ще наредя на Христина да тури под чешмата още една бутилка. Нали нямаш нищо против?