Случаят в Момчилово

26

Върна се по същия път и пак влезе в стаята си, като се изкачи по клоните на стария бор. Наближаваше четири часът, но мракът беше все така дълбок, като че ли не настъпваше разсъмване, а наближаваше полунощ.

Той запали лампата, погледна се в джобното си огледалце и се засмя. Остави кожената чанта върху масата и започна да изважда от бездънните джобове на шлифера си другите си трофеи от Бояновия дом: празното шишенце, чието съдържание Ичеренска беше изляла на пода, други две шишенца, пълни с червена течност, и едно листче с няколко набързо надраскани цифри.

Върху крилото на прозореца, през който беше наблюдавал Виктория Ичеренска, зееше една празна рамка. Личеше си, че стъклото е изваждано внимателно, защото по черчеветата не можа да открие нито едно гвоздейче — всичките гвоздейчета бяха изскубнати до едно. Рамката не беше маджунирана и следите от дупчиците изглеждаха съвсем пресни. Авакум премери дължината и ширината на празната рамка и записа размерите й върху листчето, което сега постави на масата. Всъщност той беше проврял ръката си през този отвор, за да отвори куката на прозореца и се промъкне в стаята.

Двете шишенца не бяха негови — той ги намери в кухнята сред една камара други шишета. А течността, с която ги беше напълнил — вероятно вино, — той изля от две съвършено еднакви бутилки, които откри в долната половина на кухненския шкаф. И двете бутилки бяха до половината празни, имаха еднакви етикети „Българско шампанско“ и той сигурно нямаше да им обърне никакво по-специално внимание, ако върху етикета на едната бутилка не беше забелязал малко кръгче, изписано с химически молив.

И така, като остави трофеите, той изми ръцете си със спирт (спирта на бедния даскал Методи!), отвори чантата и се залови със сребърната чаша. Шийката и дъното на тази чаша бяха еднакви, имаха еднакъв диаметър, но диаметърът на вътрешното дъно беше сравнително по-малък от външния. Тя грееше меко, с матов блясък, защото среброто беше старо. Дебел инкрустиран венец обикаляше шийката околовръст — и този венец веднага направи впечатление на Авакум. Върху цилиндричните чаши златарите обикновено не поставяха венци. Златарите поставяха венци на конусообразните чаши, за да уравновесяват разликата между шията и дъното. Този венец, разбира се, беше безвкусица.

Но все пак венецът съществуваше и дори се набиваше в очи с големината си. Авакум знаеше от опит, че когато нещо се набива в очи, елементът „случайност“ трябва да се изключва от сметката.

Той погледа някое време чашката, без да примигва, после изведнъж завъртя шийката й отдясно наляво. Горната част на чашата започна леко и плавно да се отвинтва от долната й част.

Нарезите бяха малко — но плитки и гъсти като на далекоглед. Под тях се източваше втора — вътрешна чаша, направена от някакъв тънък и лек метал. „Дуралуминий“ — помисли Авакум.

Тази вътрешна чаша беше разграфена на дребни квадратчета и във всяко квадратче личеше изрязана по една латинска буква. Буквите образуваха думи и редове. Редовете бяха четири и следваха един под друг като стихотворение.

И още една подробност забеляза Авакум: изрезките на буквите бяха плътно запълнени с някакво зеленикаво вещество.

Той угаси осветлението и миниатюрните буквички в същия миг блеснаха със своя светлина.

Беше красиво, много красиво и Авакум прехласнато гледаше стиховете и усмихнато им се любуваше.

Но времето течеше, от насрещния двор изкукурига петел. Той се сепна и направи това което всеки друг на негово място щеше да направи: продиктува на свръзката си в София английските думи — буква по буква, така както бяха поместени в квадратчетата. Съобщи общия брой на квадратчетата и ония помежду тях, които бяха празни или съдържаха някакъв препинателен знак. Сетне помисли няколко секунди и предаде: „Наредете незабавно, на управлението в Пловдив да бъде арестувана Виктория Ичеренска; също — собственикът на вилиса, с който тя е пътувала тази нощ до Момчилово.“ Изчука два пъти кодовото съкращение „много бързо“, поиска среща в два часа следобед и даде край.

И след като прибра и „трофеите“ в куфара си, той се мушна под завивката и тутакси заспа.

Навън беше започнало да се развиделява. Настъпваше мъгливо навъсено утро.

Към 9 часа той дойде да закуси в Илчовата механа. От приказка на приказка стана дума за жената на Ичеренски.

— Да съм на негово място — каза Авакум, — аз не бих я оставил да си живее самичка в Пловдив. Геологът има тук хубава квартира. Какво им пречи, за да се съберат заедно като хората?

Бай Марко повдигна рамене.

— Тя никога ли не е дохождала в Момчилово? — попита Авакум.

— Ами! — поклати глава бай Марко. — Май че на два пъти е идвала, но за по няколко часа. Тъй ми се струва.

След един час Авакум пристигна в града. Изпрати виното от двете шишенца за лабораторен анализ и докато чакаше резултата, реши да позвъни по телефона на Сия. Беше събота — нейният почивен ден.

Той вдъхна дълбоко от цигарата си и като притисна слушалката, запита:

— Сия, ти ли си?

Оттатък мълчаха. Стори му се, че в стаята й свири радио и някакъв мъж се смее наблизо.

— Сийка е заета — отвърна мъжът. — Кой я търси?

Авакум отпусна ръката си и остави телефонната слушалка върху вилката.

Той изпуши цигарата си прав, без да помръдне от мястото си. Сетне дълго и много съсредоточено гаси угарката в стъклената пепелница, сякаш това беше една много важна и деликатна работа.

Когато излезе навън, вятърът загреба купчинка изсъхнали листа от улицата, завъртя ги и ги посипа отгоре му като бални конфети.

Беше влажно, във въздуха се носеше тежкият мирис на есен, на пожълтяла шума.

Лабораторният анализ показа това, което и той предполагаше: в едното шише виното беше чисто, а другото съдържаше силен примес от бързо действуващи упоителни вещества.

Той качи на задната седалка човек от управлението и потегли за Лъките. Като стигнаха Змеица, Авакум тръгна пеш за Момчилово, а човекът от управлението се върна обратно за Смолян с мотора.

Авакум мина покрай Илчовата механа, но чак когато наближи портата на Балабаница, си спомни, че не е обядвал: „Късно закусих — помисли си той. — Няма смисъл.“

Полегна на кревата. До уговореното време на радиосрещата оставаше половин час.

„Къде ли е била столицата на Момчил?“ — запита се Авакум. Помъчи се да си представи равнината южно от Карабаир — огряна от слънце, златна, леко надиплена от зелени хълмове, осеяна с маслинени горички и лозя. Но от това не излезе нищо, защото пред очите му непрекъснато се ширеха безкрайни валма от мъгли.

В два часа без пет минути той сложи слушалките на ушите си и зачака. Прозвуча тихият условен сигнал Авакум взе молива и започна да записва. Емисията продължи около един час.

Най-напред отговориха на вчерашното му запитване за фамилията на Ичеренски и му съобщиха, че Виктория Ичеренска и собственикът на вилиса са арестувани тази заран в осем часа. После му продиктуваха съдържанието на трите радиограми — от десети, деветнадесети и двадесети август. Зашифрованият текст на тия радиограми е бил дешифриран с помощта на английското стихотворение. Четирите стиха образували своеобразния ключ на шифъра.

Когато от София завършиха обяснението на сложната шифрова система, Авакум даде знак, че ще предава. Поиска да му се съобщят честотите на вълните, с които чуждата радиостанция е кореспондирала с нашата тайна ултракъсовълнова станция; кодовият знак на повиквателния й сигнал и кодовият знак на тайната ултракъсовълнова станция.

Само след пет минути той имаше в тефтерчето си и честотите на вълните, и съответните кодови знаци.

Авакум даде край и затвори радиостанцията.