Случаят в Момчилово

28

По това време аз седях в стаята си и както се казва, „тръпнех в очакване“. Не че ме беше страх от това, което щеше да се случи. Боях се, че може изобщо нищо да не се случи.

Времето беше хладно и аз зъзнех на стола си. Коленете и раменете ми потреперваха от студ. Винаги треперя, когато ми е студено.

Днес следобед Авакум ужасно ме учуди. Той дойде при мене и ме запита направо, без заобикалки, дали съм готов да окажа някаква дребна помощ за спасяването на един невинен човек.

Аз тутакси изявих съгласието си, макар и да усетих, че нещо ме прерязва през сърцето.

Тогава Авакум извади служебната си карта, показа ми я и аз много добросъвестно я прочетох. Но от това, че прочетох внимателно картата, неприятното усещане в сърцето ми не намаля, а сякаш се удвои. Бях доста изморен от работа този ден.

Пък Авакум имаше добро настроение. Той ме покани да седна (въпреки че аз трябваше него да поканя) и ми каза:

— Да си поговорим като мъже и като комунисти. Тази работа е доста опасна, но щом като я вземеш присърце, всичко ще свърши добре.

— Нали се касае за спасяването на невинен човек? — казах аз. — Можеш изцяло да разчиташ на мен.

Той запуши и аз, макар и да не пуша, посегнах към цигарите му. Исках просто да му правя компания в пушенето. Така е по-приятно.

— И тъй — каза Авакум, като набръчка веждите си — ти няма да излизаш на улицата, докато работата не бъде напълно завършена. Ти няма да си показваш дори носа навън. След малко тук ще пристигне един човек и той ще ти бъде гост до десет часа. И той няма да излиза навън. Този човек ще донесе със себе си едно апаратче и ти няма да му пречиш да го инсталира тъй, както намери за добре.

— Разбира се, че няма — казах аз. После запитах: — А хазяите? Бай Спиридон и стрина Спиридоница?

Авакум се усмихна.

— Ще се погрижа — каза той — тия добри хора да прекарат времето си на друго място. Тук ще цари пълно спокойствие до десет часа вечерта. А като удари десет часът, твоят гостенин ще иде в насрещната стая и ти ще останеш сам.

— Нищо — казах аз. И пак почувствувах в сърцето си онова неприятно усещане.

— Оттук нататък ще започне твоето изпитание — каза Авакум, — но то няма да трае дълго. При тебе ще пристигне един наш общ познат. Вероятно той ще носи пакет в ръката си. Запомни, мили мой: ти ще симулираш абсолютно спокойствие, ще си даваш вид, че си го очаквал като скъп и любезен гостенин.

Когато нашият общ познат ти подаде пакета, ти ще го запиташ: „Успя ли да се справиш с оня хитрец?“

Смисълът на въпроса е такъв: успял ли е да се справи той с мен, археолога, нали разбираш?

А по-нататък режисурата на действието ще поема аз!

И тъй аз седях в стаята си, поглеждах ръчния си часовник и потрепервах от студ. Моят гостенин беше инсталирал нещо като магнитофон под кревата — дочуех ли стъпки, трябваше тутакси да подръпна една жичка — тя лежеше завита под одеялото.

Към единадесет часа дочух стъпки в двора и някой тихо похлопа върху стъклото на прозореца. Подскочих от стола си, дръпнах жичката и отворих вратата.

И едва не залитнах — срещу мене стоеше Боян Ичеренски.

— Угаси лампата — прошепна той.

Аз угасих лампата.

— Не се безпокойте — казах аз, — бай Спиридон и стрина Спиридоница не са в къщи.

— Защо не са в къщи? — просъска с някакъв зловещ шепот Ичеренски.

— Късмет — казах аз, като затворих вратата след него. — Повикаха ги на сватба в Лъките.

Ичеренски сложи върху масата някакъв тежък предмет и дълбоко въздъхна.

— Къде ще скрием станцията? — запита той.

— Намерил съм й място — отвърнах и на свой ред го запитах: — А вие успяхте ли да се справите с оня хитрец?

— Ти не задавай глупави въпроси! — изръмжа през зъби Ичеренски. — Дръж!

Той напъха в ръката ми нещо, което изглеждаше да е тефтерче, обърна се, отвори вратата и прекрачи прага.

Чух глух удар — и Боян Ичеренски се строполи на пода. Още една фигура се строполи върху него, а после от насрещната стая изскочи моят гостенин и в жълтия сноп на фенерчето му видях една кошмарна картина: Авакум беше стъпил с колене върху гърдите на геолога, извиваше ръцете му и сръчно ги омотаваше с едно дълго въже.

След една минута нашият пленник беше довлечен вътре и оставен на пода, до масата ми. Аз го изправих до стената и поднесох до устните му чаша вода. Той отвори очите си и така ме погледна, че аз едва не изтървах чашата на земята.

В това време Авакум беше разопаковал станцията и любопитно заничаше в механизмите й.

— Гражданино Ичеренски — каза той, — вашата станцийка е добра, не ще и дума, но е поостаряла. В някои отношения, както се казва, е вече „демоде“.

Ичеренски повдигна глава и злобно го изгледа:

— Това нещо за ваше сведение аз виждам за първи път!

— Тъй ли? — разпери ръце Авакум.

Той се усмихна, наведе се и с едно бързо движение измъкна из задния джоб на панталона му масивен, тежък пистолет с дълга цев. Оръжието блестеше в ръката му с неприятен металически блясък.

— Сигурно и този предмет не е ваш, нали? Макар и по него да има следи от вашите пръсти и да сте изстреляли преди половин час четири патрона от пачката му в моето легло, като сте се целили в главата ми — вие твърдите все пак, че не е ваш?

— За пръв път виждам тази играчка — сви презрително устни Ичеренски.

— Прекрасно — каза Авакум. — Да предположим, че ние сме донесли тия неща, за да ви шантажираме. Това са материални вещи и те могат да се пренасят от едно място на друго. Но позволете ми да ви задам такъв въпрос: Може ли да се фотографира говорът на човек, когато той мълчи?

— Това е глупост — каза Ичеренски.

Авакум се засмя:

— Преди десет минути вие разменихте няколко думи с доктора. Вие си поговорихте с доктора vis a vis, а ние имахме грижата да заснемем вашия разговор на магнетофонна лента. Сега вие ще чуете вашия глас и понеже гласът на човека не може да се фотографира, когато той мълчи, вие без друго ще признаете две очевидни неща: първо — че гласът е ваш, и, второ — че думите са ваши.

Непознатият извади сандъчето на магнетофонния апарат, натисна едно копче, изчисти шумовете и ние затаихме дъх.

— Угаси лампата! — прозвуча тихо гласът на Ичеренски.

— Не се безпокойте — бай Спиридон и стрина Спиридоница не са в къщи.

— Защо не са в къщи?

— Късмет! Повикаха ги на сватба в Лъките.

Шум от оставяне на тежък предмет.

— Къде ще скрием станцията? — пита тихо Ичеренски.

— Намерил съм й място! А вие успяхте ли да се справите с оня хитрец?

— Ти не задавай глупави въпроси. Дръж!

Непознатият пак натисна копчето и магнитофонът замря.

Ичеренски гледаше в коленете си. По огромното му чело беше избила студена пот.

Авакум притегли едно столче и се намести срещу геолога. Аз изпих чаша вода, защото бях зажаднял, и се оттеглих в ъгъла — за да не преча на Авакум. А той запали цигара, пое издълбоко дима и като се надвеси над геолога, усмихнато го запита:

— Как се чувствувате, гражданино Иларий?

Геологът мълчеше.

Авакум се извърна към мен:

— Вие може би се учудвате, че аз го назовавам така? Не се чудете, моля ви се! Хайде, сложете кафеничето на спиртника, за да направите на всички ни кафе, и аз ще ви разкажа една много интересна история. И не толкова за вас — колкото за Иларий. Любопитен съм да чуя дали той няма да ме поправи в някой пункт.

И така през 1918 година на пловдивския гражданин Стефан Стратев — представител на английски фирми за земеделски машини — се ражда син, когото кръщават Иларий. Четири години по-късно съпругата на Стефан Стратев се влюбва в един чиновник от английското консулство и избягва с него в Лондон, като взема със себе си и малкия Иларий. След някое време прелъстителят изоставя любовницата си, но съдбата е милостива — хубавицата среща на пътя си един български емигрант и той се оженва за нея. Иларий живее сред българско семейство и учи в английско училище. Той се учи добре и скоро става стипендиант на една адвентистка църква, която полага особени грижи за децата на чужденците, намерили убежище в Англия. Тази църква изпраща Иларий да следва геология в кралския минно-геоложки институт. Както знаете, геологията е наука, която има приложение по целия свят — геолозите пътуват навсякъде, за тях има работа по всички кътчета на земното кълбо. Може би и точно затова е била предопределена именно такава наука за Иларий — за да може при нужда да бъде изпращан и до Близкия, и до Далечния Изток. Специални учители обучават Иларий в радиодело, шифър, тайнопис и в много други неща, необходими като хляба и въздуха за бъдещия таен агент.

По същото това време в Лондон живее друг един млад българин на име Боян Ичеренски. Боян е син на Христаки Ичеренски — преселник от Тракия, живущ във Варна, търговец на зехтин и южни плодове. Този човек е вдовец и няма никакви роднини в България. Случва се така, че през 1938 година Христаки изпраща момчето си в Англия с някой си мистър Ралф, капитан на товарен кораб, за да го настани студент в Лондонската кралска политехника. През 1942 година студентът от политехниката Боян Ичеренски е убит от хитлеристка бомба. Малко по-късно и бежанецът Христаки се преселва във вечността, без да узнае поради военните събития трагичната кончина на своя син. Съдбата на тази фамилия е била сигурно известна на някои хора, които следят по-отблизо житието на българската емиграция. И ето защо в началото на 1946 година в България пристига геологът Иларий, но с името и документите на Боян Ичеренски. Какво по-лесно от това — да се възстанови едно име из небитието, което няма ни близки, ни далечни роднини?

Може би ще запитате — защо е трябвало Иларий да бъде върнат в България с чуждо име? Много просто! За да няма нищо общо с богатата и известна фамилия Стратеви. Синът на бежанеца Христаки е едно, а Иларий, наследникът на Стратевци — съвсем друго, нали?

Старият Стефан Стратев умира няколко месеца след Девети септември. От втората си жена той има дъщеря на име Виктория. За да отърси от себе си каквито и да било възможни подозрения, синът на Стефан Стратев се оженва за сестра си Виктория Стратева, която — не изпадайте в паника, докторе! — която всъщност не му е едноутробна сестра.

И тъй, способният и умен, и талантлив Иларий става известен геолог и дълбоко законспириран чужд разузнавач. В едно и също време той открива нови рудни находища за родината и предава родината си на вражеското разузнаване. В едно и също време той говори прехласнато за чистата любов — спомняте ли си, докторе, неговия разказ за чудната дружба между бедния даскал Методи и плетачката Мария? — и спи в едно легло като законен съпруг със сестра си Виктория…

Впрочем нека оставим психолозите да отгатнат дали това е противоречие в един характер, или майсторска игра на един изпечен артист! В случая ние се интересуваме от действията на човека, а не от лабиринта на неговата душа.

В началото на месец април Боян Ичеренски пристига в Момчилово като член на геоложка група. Той се сприятелява с учителя Методи Парашкевов — аз не твърдя, че в това приятелство той е влагал на първо време някаква корист. Но от учителя Методи Парашкевов той узнава един много интересен факт. Този факт първоначално е само предположение: бедният даскал Методи му е доверил една своя хипотеза. А именно — че в местността Змеица съществуват вероятни находки от една много ценна стратегическа руда. В шифрограмата, която Ичеренски изпраща до задграничния център, рудата е означена с атомното тегло на най-важния й химически компонент.

Както казах вече, първоначално Ичеренски е уверен, че хипотезата на учителя не почива на никакви сериозни данни. Той мисли, че това е едно вятърничаво бълнуване, наивна фантазия на един доморасъл самодеец в науката. Но на 7 август Методи му показва проба от предполагаемата руда и опитният геолог след една проверка — макар и повърхностна — констатира в пробата наличие на признаци от стратегическия елемент. Разбира се, той връща камъка на учителя с една оценка, в която няма нищо окуражаващо — оценка абсолютно песимистична. А на десети август съобщава по ефира на своите приятели, че „еди-кой си“ е открил в местността Змеица стратегическа руда. От задграничния център веднага му нареждат да направи по-задълбочени проучвания и да потвърди отново и по-аргументирано наличието на стратегическия елемент.

На двадесети август през нощта Боян Ичеренски отива в местността Змеица и включва своя радиометър в ултракъсовълновата си тайна радиостанция. Тази станция, докторе, която сега има честта да лежи върху вашата маса! И радиометърът започва да предава в звукови сигнали излъчванията на скритата под земята руда. Хората от задграничния център са смутени: те заповядват на своя агент да направи всичко възможно, за да потули откритието.

Но как да се потули? Боян Ичеренски може да убие учителя, но като опитен агент той съзнава, че всяко загадъчно убийство в района на границата влече след себе си най-неприятни последици. Никой не знае докъде ще стигне следствието и дали то няма да опре в края на краищата и до самия него — агента на задграничния център!

И така, опитният разузнавач, когото са обучавали най-големите специалисти в международното разузнаване, решава да убие жертвата си вместо с куршум — с шантаж. Започва да обмисля всевъзможни ходове, но един непредвиден момент ускорява събитията. Даскалът съобщава на приятеля си, че има намерение да прескочи в най-близки дни до София, за да предаде пробата си на лабораторен анализ.

Време за губене няма! На двадесет и първи август Боян Ичеренски заповядва на съучастника си Кузман Наумов да купи от плетачката Мария едни вълнени ръкавици, а посредством жена си или друг човек се снабдява от Пловдив или от Смолян с шишенце хлороформ. Същата вечер той кани учителя в къщи си, за да водят насаме „важен разговор“ за рудата. И през време на тоя важен разговор Ичеренски черпи госта си с вино, а после отново го черпи, но с друго вино, в което предварително е налял някакъв упойващ разтвор. Бедният даскал блажено заспива и докато спи, Ичеренски снема отпечатъци от пръстите му върху едно свое прозоречно стъкло. Малко време след това Ичеренски го събужда и засраменият даскал бърза да се прибере у дома си.

Рано на другия ден Ичеренски отива в пункта и без да бъде забелязан от някого, сменя стъклото на лицевия прозорец. Това не е било трудно, тъй като стъклата са съвпадали по размери, а на прозоречната рамка не е имало маджун.

Денят е събота. Ичеренски знае прекрасно, че всяка събота вечер неговият приятел ходи на вечеря при плетачката Мария и че се връща късно и винаги по един и същ път — през двора на пункта. Той дава на Кузман Наумов един току-що изработен фалшив паспорт, качва го на мотоциклета си и го изпраща в Пловдив, за да му създаде алиби, а той дочаква вечерта скрит из храсталаците на Змеица. После отива в квартирата на даскала, открадва му пешкира и като използува бурята и тъмнината, успява да се промъкне до бряста и да се укрие в огромната му корона.

И докато Методи и плетачката Мария си говорят за минали и бъдещи времена, Боян Ичеренски стои свит зад клоните на бряста и търпеливо очаква завръщането на своя „приятел“.

А после историята е известна… Скицата и кражбата на парите са, разбира се, камуфлаж.

Гражданино Иларий, направих ли някаква грешка?

Боян Ичеренски повдигна глава. Върху подпухналите му устни пълзеше мъчителна усмивка. Той гледаше Авакум с нямо удивление — като борец, повален на тепиха от по-силен и достоен борец.

На другия ден ние отидохме при Балабаница. Тя беше много весела. Накладохме огън и заровихме в горещата пепел една пълна престилка с картофи.

Балабаница ни изпя няколко стари родопски песни.

И Авакум беше весел, но навремени като че ли се замисляше за нещо и тогава очите му изглеждаха уморени и малко тъжни.

Все пак той беше весел и доста се смя.

Навън вали. Бели мъгли са притулили сипеите на Змеица. Но аз си мисля за Авакум и за тоя слънчев ден, когато из дивите усои на нашата Змеица ще запеят мъжествената си песен кирките и лопатите на миньорите.

Колко ли ще бъде хубаво!

Тогава аз ще изляза на пътя, който води за село Лъките, и като срещна доктор Начева, много смело ще я запитам:

— Искаш ли да те заведа на Змеица?