Случаят в Момчилово

15

Първата среща с този човек се е запечатала в паметта ми с най-мрачни бои. Ето как стана това.

В Момчилово има две кръчми (аз ги наричам постарому тоя тип заведения): по-голямата и по-нова от тях носи на челото си модерна ламаринена фирма с внушителен надпис „Ресторант «Карабаир»“. Ресторантът заема половината от новата сграда на селкоопа, има широки прозорци, които гледат на площада, а вътре е чистичък, спретнат, с бели покривки върху масите и с високи лавици зад лъскавия тезгях. Момчиловци много се гордеят със своя нов ресторант и на драго сърце се отбиват вътре, за да си пийнат ментовка и послушат радио, макар и да се притесняват донякъде от белите му покривки и от гладко рендосания му дъсчен под. Тук идват на обяд тримата учители от местното училище, счетоводителят на стопанството и майорът картограф Стефан Инджов. Вечерно време тази сериозна компания се увеличава с двама души — младия агроном и съпругата му, винаги щастливо усмихната и винаги с жълто невенче над ухото си.

Другата — старата момчиловска кръчма — се намира в източния край на селото, току пред кръстопътя, където се срещат двата друма — от Горната махала и за село Лъките. Тя се помещава в едноетажна ниска сграда — овехтяла от годините и олющена от времето, с един-единствен прозорец, препречен с железни пръчки, с четири каменни стъпала пред тесния вход. Под надвесената и плочеста стряха няма никаква фирма. Едва се чете полуизтрит от дъждовете надпис, може би писан преди четвърт век от ръката на някогашния собственик:

Отдолу, където ще да е било името на кръчмаря, има сравнително прясна лента, теглена издебело с червена боя.

Момчиловци наричат тази кръчма Илчова механа.

Вътре Илчовата механа не изглежда толкоз удобна, колкото е отвън. Тя е широка — побира около десетина дъсчени маси, поставени на по два разкрача една от друга. Подът е землен, таванът й е от почернели дебели греди. Дървеният тезгях е натъкмен право срещу входа, но малко надясно, а отляво, в ъгъла, има старинен оджак с провесена верига над огнището. Сводът на оджака е масленочерен — пушилката на огъня го е близала сигурно от десетилетия, та чак до наши дни.

Между огнището и тезгяха има врата, но сега е останала само касата й с пантите, а самата врата е откачена. Оттук се влиза в една малка соба със сковани ниски миндерлъци покрай стените. Миндерлъците са покрити със стари, изтъркани от сядане шарени черги. По тях преобладава жълтият цвят — широки жълти ленти, обиколени с червени и сини правоъгълници. В средата на собата е поставена дълга маса с поокуцели вече къси крачета. Светлина влиза през едно тясно продълговато прозорче, обърнато точно срещу кръстопътя. Понеже кръчмата е достроена на едно повдигнато място, през това прозорче може да се види дори минарето на схлупената джамия в Горната махала и значителна част от пътя, който води до село Лъките.

„Карабаир“ привлече, разбира се, лъвската част от постоянната клиентела на Илчовата механа. „Карабаир“ имаше и радио, и бира през лятото, и топла чорба за закуска, и много видове мезета за ракията. Той се посещаваше от по-видните ръководители на селските работи и беше станал като клуб на позабогатялото през последните две-три години кооперативно стопанство. В „Карабаир“, както и в модерната сграда на смесеното училище, момчиловци като да виждаха външния символ на новото, което беше настъпило в техния живот.

Илчовата механа, която се славеше с буен живот в миналото, започна изведнъж и някак ужасно да старее, да усамотява, заприлича на изоставен паметник, напомнящ далечни и безвъзвратно отминали неща. Тя повече се посещаваше от старци, от неколцина тихи пиячи, посещаваха я сегиз-тогиз дърводобивници от Горната махала, които все още не можеха да свикнат с белите покривки на „Карабаир“.

Че беше безнадеждно изостанала от живота като старите речни воденички — по това не можеше да се спори. Но че в нейните бъчви имаше по-отлежало, силно и чисто вино от виното на „Карабаир“ — в тази истина само неопитни хора биха могли да се усъмнят. Марко Крумов — комуто селкоопът беше възложил стопанисването на Илчовата механа, — не признаваше никакви ментовки, ликьори и прочее изкуствени питиета, с каквито се тафреше по лавиците си „Карабаир“. Но Марко Крумов винаги държеше под тезгяха няколко дамаджанки с жълта сливовица — кой знае как и откъде доставена, ароматна, огнена сливовица, която караше беловласите старци да си спомнят младите години, а дърварите от Горната махала да се похващат за ножовете си и да святкат като рисове с очи. „Карабаир“ се гордееше с мезетата си, но не можеше и насън да мечтае за специалитета на Илчовата механа печените лютиви чушленца, накиснати в олио и винен оцет. Вярно е, че и там поднасяха чушки, но те бяха облагородени, сладки или едва налютяваха, пък чушленцата на Илчовата механа бяха същински зелени пламъчета, изскочили из самия ад. Трябваше човек да има език, подплатен с два ката гьон, за да не се просълзи от непостижимата им лютивина.

В Илчовата механа нямаше чорба и готвено. Марко Крумов гощаваше верните си клиенти с тлъста овнешка пастърма, позатоплена на жар солена сланина, пържеше им яйца с лук и сирене, печеше под връшник охранени петли.

А какъв беше на вид този Марко Крумов? На вид той нямаше нищо общо с управителя на „Карабаир“. Оня, беше сух и строг, гледаше недоверчиво, приличаше на ловец, застанал на пусия в гюме. А Марко имаше солиден корем и червени младежки бузи — макар и да надхвърляше петдесетте. Мустаците му, по хайдушки засукани нагоре, правеха, червендалестото му лице да изглежда много юначно. А очите му, винаги лукаво засмени, пъдеха мъката от сърцето на човека и напомняха, че на тоя свят освен грижи има място за цяло море от удоволствия и веселби. Представете си тази фигура с щръкнала като четина посивяла коса, с огромни и космати ръце, голи до лактите, с престилка, която никога не е бяла, и вие ще имате представа за човека, който управляваше и стопанисваше Илчовата механа.

Ах, аз много обичах това старо бордейче! И не заради лютивите чушленца, от които ми е идвало да рева с глас. Аз гълтах тези зелени пламъчета пряко сила, само за да не ме гледат достойните посетители на Илчовата механа с насмешка и пренебрежение. И към жълтата сливовица никога не съм имал слабост, а овнешката пастърма не можех изобщо да понасям. Разбира се, не искам да кривя душата си, като отричам, че виното ми е харесвало. Да — виното и печените петли винаги са ми харесвали, обичал съм ги и ще продължавам да ги обичам, въпреки че такава една обич не е твърде свойствена за положителен човек като мене. Аз прерових много литература и никъде не открих подобна слабост у ветеринарните лекари — да обичат вино и печени петли.

Но както и да е! Дори само лимонада и лютиви чушленца да имаше в тази Илчова механа, аз пак щях да ходя там, а какво ме привличаше — и сега не зная. В двете соби беше винаги сумрачно и някак тъжно и глухо. Но в оджака пърпореше огнец, подскачаха пламъчета и аз често седях на трикрако столче срещу огнището и ровех с пръчка в пепелта. Това беше много приятно, особено есенно време и зиме. Слушах как вятърът шушне в комина или как вие снежната виелица и си мислех за разни неща. Най-напред мислех за кравата Рашка, защото аз съм ветеринарен лекар, пък Рашка е голяма гордост на нашето стопанство. Мяркаха се в мислите ми и други неща, като например резедавия шал на моята колежка, доктор Начева или миглите й, по които веднъж видях полепнал снежец, или ми се струваше, че някъде до мен, но пак срещу огъня седи на трикрако столче едно същество в бяла рокличка и протяга ръцете си към жарта. Аз много ясно виждах тия малки и бели ръце, протегнати към огъня, и ми ставаше смешно. Имаше защо да се смея, разбира се. Нима не е смешна такава картинка: момиче в лятна рокля, в снежнобяла рокля, седи срещу огъня с протегнати ръце. Ако имаше на раменете си шал, един резедав шал например, а под шала — жълт пуловер с висока яка, какъвто носи доктор Начева — всичко щеше да бъде напълно в ред и аз нямаше да се смея… Но изобщо сигурно ще да съм мислил повече за нашата Рашка, защото тя даваше рекорден млеконадой и ние много се гордеехме с това.

Та на въпроса — защо обичах да ходя в Илчовата механа — аз и сега мъчно мога да отговоря. Може би ходех там заради огнището — да си пека картофи в горещата пепел.

Работите в Илчовата механа се промениха донякъде, след като от София пристигна геоложката група. Най-напред всички тези личности, както трябваше да се очаква, удостоиха с вниманието си чистичкия и модерен „Карабаир“. В това нямаше нищо чудно, хората бяха свикнали на удобства, пък и сигурно радиото ги привличаше. „Карабаир“ им предлагаше супа и готвено всеки ден.

Илчовата механа си живееше тихичко и постарому. Освен мене тук идваше понякога и учителят Методи Парашкевов, а бай Гроздан, председателят, на път за „Карабаир“ честичко се отбиваше, за да си поизплакне гърлото с шишенце анасонлийка. Това той правеше стоешком, до тезгяха — уж бързаше, все не му стигаше време да поседне. Пък аз знаех, че бързането му си има друга причина — боеше се човекът да не каже някой: виж го ти, председателят поддържа старото! Затова пиеше анасонлийката си на крак. А Методи Парашкевов, противно на старите ергени, малко приказваше, малко пиеше, но много ядеше лютиви чушки и хляб. Случваше се понякога да донесе на бай Марко Крумов заек или див петел. Бай Марко приготовляваше дивеча по мъжки, по ония забравени вече закони на хайдушките поляни. Но и в тия тържествени за Илчовата механа случаи Методи Парашкевов не се трогваше много. Той си ядеше лютивите чушчици, топеше огромни залъци в парещата им настойка, а от дивеча похапваше малко. Може би му се щеше за нас да има, ние да ядем повече, та затова се въздържаше.

Веднъж, на един такъв тържествен обед — в калената тенджерка имаше задушен заек, — Методи Парашкевов доведе Боян Ичеренски — заместник-началника на геоложката група. Боян Ичеренски беше лаком човек, сам изяде половината заек и сам отопи половината от винения сос. Ние с Марко Крумов не бяхме много възхитени от тази лакомия, но Методи Парашкевов като да се стапяше от блаженство. Сякаш сам той беше излапал половината заек.

От този ден в Илчовата механа настъпи онази промяна, за която одеве стана дума.

След като се наяде до насита и изпи литър и повече вино, Боян Ичеренски поразкопча ризата си, въздъхна дълбоко и захвана любопитно да оглежда обстановката. Ние се хранехме в малката соба.

— Ама че бърлога! — засмя се той и помълча. И пак се засмя: — Аз, че квартирата ми е на хвърлей камък оттук, да не знам тази лисича дупка, ами се мъкна в онази ахчийница на центъра! Бива ли, даскале!

Методи Парашкевов кимна щастливо с глава. И на мен ми стана приятно; промънках: „Разбира се, разбира се!“ — но Боян Ичеренски не ми обърна никакво внимание. А Марко Крумов, изпаднал във възторг от откровението на геолога, тозчас принесе две нови половници с вино на масата.

Тук е мястото, струва ми се, да кажа няколко думи и за този Боян Ичеренски. Когато стана произшествието в Илязовия двор, той се беше запилял при жена си в Пловдив, та затова отложих описанието му за по-сетне. А той като тип имаше интересни неща в портрета си, макар и да не беше такъв хубавец като капитана от артилерията Матей Калудиев. Преди всичко Боян Ичеренски правеше впечатление с масивната си снага и с масивната си глава. На височина нямаше повече от метър и седемдесет сантиметра, не изглеждаше дебел, но тежеше точно сто килограма аз с очите си видях това, когато се премери върху децимала на селкоопа. Той имаше рамене на борец от най-тежка категория, къс и як врат и мишци, на които би могъл да завиди и най-жилавият дървар от Горната махала. Главата му беше лъвска широко чело, изпъкнали скули и могъщи челюсти с четвъртита брада. Най-интересно у него бяха очите — жълто-кафяви, но повече жълти, когато беше сърдит или весел, и повече кафяви — в минути на замисленост или умора.

Гласът му беше топъл, ясен, движенията — меки, точни, неочаквано деликатни за тази огромна маса от мускули и месо. Той умееше да прави хората весели, а сам малко се смееше, настройваше ги да пеят, а него не чух нито веднъж да запее.

Беше човек със заслуги — имаше в актива си няколко открития на минни полета в Маришкия басейн и в гористите пазви на Странджа, но страшно мразеше да говори за себе си или да слуша хвалби по свой адрес.

И той си имаше особености и някои чудновати черти в характера си, но за тях — допълнително, когато му дойде времето. Сега аз ще спомена само една от тия черти — Боян Ичеренски беше с всичките си познати любезен и внимателен, но някои от тях той като че ли не забелязваше, приказваше им, без да ги вижда, сякаш бяха за очите му празно пространство. Към последните кой знае защо и аз се числях. Пък аз бях ветеринарен лекар на района.

Но това е личен въпрос. Ставаше дума за промяната, която настъпи в Илчовата механа. Още на другия ден Боян Ичеренски доведе със себе си капитана от артилерията и минния инженер Кузман Наумов Христофоров. Капитан Матей Калудиев много се въодушеви, като видя обстановката. Той възседна един стол и доста бойко подвикна на управителя:

— Старшина!

Марко Крумов дотича, прибра корема си и прилепи длани до шевовете на престилката.

— Какъв огън имаш в раклите — боен или халосен?

— Само боен, другарю капитан! — рече управителят и мустаците му подскочиха няколко пъти нагоре.

От този ден в малката и мрачна соба на Илчовата механа отново започна да кънти весел живот. Геолозите с капитана, даскалът и моя милост редовно седяхме обед и вечер около ниската продълговата маса, бъбрехме и спорехме за какво ли не, понякога си пеехме разни песни и незаетите ни с работа часове летяха, както се казва, неусетно. Аз току-що споменах, че си пеехме разни песни, но трябва веднага да поясня, че това правехме ние — капитанът и аз, — даскалът ни пригласяше изтихо, Ичеренски тактуваше с пръстена си по масата, а Кузман Наумов, както винаги, чумереше вежди и изтежко въздишаше. Но, общо взето, беше весело. Появиха се печените под връшник петли и стана още повесело.

Бай Гроздан, председателят, като видя такава лична компания, събрана накуп под стария покрив, доби мъжество и решително се присъедини към нас. Този ненадминат специалист по тютюневия разсад беше отличен певец: запееше ли нежните и малко тъжни родопски песни, дори Кузман Наумов вдигаше очи към тавана и някак виновно и гузно поклащаше глава.

Само началникът, майор Инджов, не се присъедини към нас. Но и той се отбиваше понякога пътем, защото негово задължение беше да контролира подчинените си. Влизаше намръщен и строг, какъвто си беше винаги, присядаше на самия край на миндера и строго мълчеше. Тогава „старшината“ Марко Крумов му поднасяше върху дървена талерка чаша сливовица, подсладена с малко мед, и работата се оправяше донякъде. Но изобщо началникът не стоеше дълго при нас. Все пак той беше началник и ние не му се сърдехме.

Така неусетно, както казах одеве, летяха незаетите ни с работа часове. Аз обикнах тия хора, макар че Боян Ичеренски все не ме забелязваше и макар че капитанът от артилерията започна все по-начесто да прескача до село Лъките: в село Лъките имаше амбулатория и там царуваше моята колежка, доктор Начева. Тя обичаше да намята раменете си, с резедав шал… Но както и да е! Аз нямах основание да гледам с лоши очи на капитана заради това, че ходел до село Лъките. Той имаше мотор — защо да не ходи?

Рашка даваше редовно висок млеконадой, а в района нямаше ни шап, ни кокоша чума, кооператорите очакваха добри пари наесен, когато изведнъж се случи това неприятно нещо — произшествието в Илязовия двор. Ние бяхме смутени, поразени, като да беше паднал гръм досами нас. Всъщност гръм наистина падна и досами нас — арестуваха нашия прекрасен побратим по маса Методи Парашкевов.

Неговото място на миндера стоеше празно.

Ние пак се събирахме в малката соба, но да кажа, че ни беше весело, сигурно ще излъжа. Капитанът, който не беше сантиментален човек, захвана да въздиша, а Боян Ичеренски стана мълчалив, потъмня, изглеждаше като страшен градоносен облак. Само Кузман Наумов като че ли не се промени. В очите му се четеше дори някакво злорадство, но си мълчеше.

В такова недобро настроение ни завари Авакум Захов. А защо в паметта ми е останал лош спомен от нашата първа среща, аз ей сега ще разкажа.