Случаят в Момчилово

4

За пръв път в моята двегодишна ветеринарна практика аз трябваше да спасявам от смърт не животно, а жив човешки екземпляр. Добре, че сред личните си вещи между едно томче избрани стихотворения от Пушкин (на руски език) и мрежата си за пеперуди бях скътал за всеки случай и една нормална спринцовка и няколко ампули с камфоров разтвор.

За по-малко от пет минути ние доприпкахме при ранения старшина. Землистият цвят на клепките му толкова ме уплаши, че насмалко не изтървах спринцовката. Бих инжекцията, без да проверявам пулса. Сетне помогнах на Георги да го качи на гърба си.

Поехме за в къщи.

Аз носех карабината, фуражката и окървавения пешкир. Кремавата кърпа силно лъхаше на хлороформ.

Поставихме го в моето легло и старшината Георги изхвръкна навън.

Измих ръцете си със спирт и прегледах раната. Не личеше да има счупена кост. Слабият кръвоизлив беше причинен от няколкото продълговати драскотини, които водеха от темето към врата. Явно беше, че керемиденият цвят на лицето около устата и носа се дължи на вдишания хлороформ.

Проверих пулса — с всяка секунда ставаше по-отчетлив и твърд. И синилото по клепките започна да чезне, а на горната устна се появиха капчици пот.

Запалих спиртника и сложих джезвето да направя кафе. Докато водата възвираше, в стаята се втурнаха неколцина от познатите ми — председателят на стопанството, майорът картограф, който беше началник на пункта, и вторият геолог. Старшината Георги, успокоен донякъде, остана да дежури навън.

Моите познати налетяха в стаята ми уплашени и задъхани, сякаш ги бяха гонили вълци по петите. Понеже и по-нататък в разказа ще стане дума за тях, ще ми се да кажа по някоя и друга предварителна приказка за особите им, та да се запомнят, и както казват нашенци — да се имат „напредвид“.

Бай Гроздан, председателят на стопанството, беше нисък, тантурест, червендалест човек, с теме, което лъщеше като изчукан бакър, с месесто лице, кръгли добродушни очи и уши, клепнали встрани поради овнешкия калпак, който почти никога не сваляше от главата си. Имаше една страст — тютюневия разсад, — една по-особена слабост — да сдобрява хора, които се карат и мразят — и едно удоволствие за неговите шестдесет години да пие анасонлия ракийка на гладно сърце. Тъй като участието на бай Гроздан в тази заплетена история е малко ограничено, мисля, че тия няколко думи са предостатъчни, за да се загатне най-необходимото — че той беше един сърдечен и приятен човек.

Преди половин година в Момчилово пристигна смесена военно-геоложка група. Тя сигурно си имаше специални секретни задачи по границата — нейна си работа, аз не проявявах никакъв интерес по този въпрос, нито пък сега се интересувам от него. Но сигурно тази работа ще да е била много отговорна, защото дойдоха заедно със специалистите и двамата старшини — Стоян и Георги, — за да охраняват Илязовата къща, където беше установен щабът на групата.

Щабът се състоеше от трима души: началник — майорът картограф Стефан Инджов, оплешивял ерген на около петдесет години, мършав, попрегърбен, с костелив ястребов нос и с тънки, възсинкави, едва забележими устни. Винаги стегнат, избръснат, с огледално лъснати ботуши, строг и като че ли все недоволен от нещо си — този човек внушаваше голям респект у момчиловци и колчем заговореше някого, ако беше служил войник — мигом заемаше войнишки стоеж, като да се намираше пред ротния си командир.

Рядко се смееше, а когато се усмихваше лицето му кой знае защо добиваше измъчен вид, като у болен и много изморен човек. Не пиеше, но пушеше много и ако нещо не вървеше в работата — двете стъклени пепелници на масата му не можеха да побират угарките — пепелта от цигарите падаше върху чертожните листове, а в стаята въпреки отворения прозорец въздухът изглеждаше синкав от напластения дим.

Беше хладно учтив, сдържано любезен, хаплив, когато се сърдеше, и много самотен. Не се събираше с приятели, пък и него като че ли никой не търсеше.

Вторият член на групата беше старши геологът Боян Ичеренски. И той си имаше някои особености в характера, но за него ще се върнем при друг подходящ случай, защото отсъствуваше от Момчилово, когато се случи това нещастие в Илязовия двор. Беше заминал с мотоциклета си за Пловдив, където живееше жена му. Той отскачаше до Пловдив всеки съботен ден следобед и се завръщаше в понеделник по пладне. Майорът чумереше вежди, сърдеше се на тия закъснения, канеше се да го наказва, но всичко това приличаше на гръмотевици без дъжд.

Помощникът на Боян Ичеренски беше минният инженер Кузман Наумов Христофоров. И аз съм по природа студен човек, но Кузмановата студенина се равняваше примерно на хиляда мои. Той беше мрачен екземпляр и в това отношение изглеждаше непостижим. Висок, сух, с преждевременно посивели коси, с очи сиви като изстинала пепел, с блуждаещ поглед, който виждаше сякаш всичко и в същото време не забелязваше нищо — такъв беше на външност минният инженер. Ходеше с модни, но неогладени дрехи, със скъпи обувки, които рядко виждаха четка, а ризите му — повечето от тях носеха чужд етикет под яката — миришеха на пот и тютюн и винаги бяха кирливи около врата.

И аз съм мълчалив човек, макар хората кой знае защо да мислят обратното. Но Кузмановата мълчаливост беше особена, тя приличаше някак си — ако на един ветеринарен лекар е позволено да се изрази литературно — на мрачен есенен следобед. Неговата мълчаливост беше навъсена, отблъскваща, потискаше. Личеше сила в плещите му, в жилестите му ръце, в яката му шия, но движенията му бяха тежки, отпуснати, а гласът му, когато говореше — звучеше глухо, като да идеше из затиснато от налепи гърло.

По онова време аз си мислех, че този човек е преживял или преживява тежка любовна мъка. Спомням си, че преди години, когато едно познато момиче се омъжи, гласът ми загуби изведнъж всичката си звучност, сякаш бях се разболял от сливици. Нямах охота ни да се бръсна, ни да чистя обувките си. Запомнил съм тия неща, защото точно по това време момичето, за което става дума, реши да встъпи в брак с един мой приятел от детинските години. То ходеше в бяла рокля и имаше малко извито и доста несериозно носле.

Четвъртият човек беше капитанът от артилерията Матей Калудиев. И за него аз ще разкажа по-сетне, защото тоя неделен ден и той отсъствуваше от село. Но като стана дума за капитана, не мога да не отбележа тутакси един доста тъжен факт. Този хубавец с телосложение на древен атлет и при това с артилерийска специалност изведнъж беше проявил някакво странно и необяснимо влечение към медицината. Това ми загатна веднъж моята колежка, доктор Начева, когато аз най-случайно я запитах защо той ходи толкова често в амбулаторията.

— Интересува се от медицината — скромно отвърна тя.

— А защо ти не насочиш вниманието му към моята медицина — казах аз. — Шапът и кокошата чума са доста интересни болести.

Тя се съгласи, че тия болести са интересни.

— При това аз съм под носа му — настоявах, като се мъчех да изглеждам съвсем безразличен, — а до твоята амбулатория, в Лъките, човекът трябва да бие дванадесет километра път!

— О — каза тя, — това не пречи. Та нали капитанът има нов мотоциклет!

Искам да забележа между другото, че моята колежка имаше също такова вирнато носле като онова момиче, което се омъжи някога за приятеля ми от детинските години. На всичко отгоре и тя се казваше Катя. Но и тази Катя като предишната много разсеяно ме слушаше и като че ли думите ми не стигаха до ушите й.

Та по онова време капитан Калудиев продължаваше да ходи на гости в Лъките, а аз отново извадих от долапа моята стара мрежа за ловене на пеперуди.