Случаят в Момчилово

12

Аз описвам тия събития така, както сега ги виждам и разбирам — когато всичко е отминало вече, приключено и изяснено. А от онова време измина повече от една година.

Така се случи, че преди три дни — беше в събота привечер излязох да се поразходя по пътя, дето води за съседното село — Лъките. Аз много обичам да се разхождам по този път. Той е мек, равен, покрит е винаги с дебела наслойка от сива пепел и когато стъпваш по него, струва ти се, че вървиш по някакъв безкраен губер. От двете му страни ту се издигат, ту се снишават заоблени хълмове, едни с борови гори по раменете си, а други изглеждат наметнати със зелени чаршафи, с мъхнати родопски халища, тук и там изпъстрени с боровинки и глог. Заек ще застане насред пътя и преди да го пресече — ще наостри уши и внимателно ще се ослуша. После — клефуц, клефуц — ще подметне нагоре сивата си задница и тозчас ще затрие дирята си покрай пътния храсталак. Познавам маршрута на тоя кротък разбойник — ще се прокрадне до зеленчуковата градина на момчиловци, за да си хрупне къдраво зеле и малко сладък пипер. Добър апетит… В здрачния въздух прелитат прилепи. Мерне се нещо — остави мигновена следа и изчезне… Наоколо мирише на бор и треви. И е толкова тихо, че ако отнякъде дочуеш ранния и още сънлив крясък на нощна птица — ще ти се стори, че е ревнал до ушите ти горски звяр. Колко пъти съм се сепвал по най-малодушен начин от тази глупава измама! Особено по ония места, където пътят извива край Змеица… Но аз съм свикнал да минавам из тия кривини в усилен войнишки марш. Упражнявам се в бързо ходене, защото съм слушал да се приказва, че бързото ходене укрепвало сърцето. Аз упражнявам този ход, докато тайнствената Змеица остане на стотина крачки зад гърба ми. После отново влизам в нормалния си курс. Сега вече откъм пасищата между Момчилово и Лъките звънят навремени и много успокояващо медни хлопатари — там из моравите пасат стотици глави овце. Далечният кучешки лай звучи в ушите ми като сърдечен поздрав. Става ми весело. Нека си лаят кучетата, това си е тяхна работа!

Та заради всичките тия неща аз много обичам пътя, дето води от Момчилово за Лъките. По този път минава понякога и доктор Начева, когато отива при някои болни из махалите. Но това е незначителна подробност. Аз ходя преди всичко заради природата, сред която лъкатуши този черен междуселски път. Наистина случва се понякога да се срещнем, защото аз съм изучил много добре часовете, когато тя се завръща от обиколките из своите махали. Но това, както казах вече, е дребна и съвсем незначителна подробност.

С тази подробност аз съвсем случайно се сблъсках оня ден, когато пак бях излязъл на разходка към Лъките. Тя беше наметнала раменете си с един резедав шал от мека вълна и под дългите му ресници се подаваха ръцете, голи до над лактите. Придружаваше я едно босоного юначе, чието носле доста напомняше първолаческа запетайка.

Ние се спряхме и както винаги, побъбрихме си за това-онова. Била ходила в Инджовата махала при една млада жена, която щяла скоро да ражда. Мъжът й работел в Мадан, бил ударник и печелел добри пари. Жената я попитала: „Момче ли ще бъде?“ Много искала, горкичката, да роди на мъжа си непременно момче! Тя отговорила: „Непременно ще бъде момче.“ Тогава жената повикала братчето си и му заповядала да изпроводи „докторката“ досами Лъките.

— Казвам му, „върни се“, а то не ще — смееше се много весело моята колежка. — Гледа ме милно-милно с тия чернички и припка подире ми като вързано с връвчица!

Изслушах с голямо внимание тази история. После забелязах, че моята колежка ме гледа някак си лукаво и доста интимно. И си помислих: „Дали да й обадя, че кравата Рашка е дала тази вечер рекорден млеконадой?“ Но преди да я запозная с интересния случай, аз видях, че тя помръдна с рамене и затова резедавият й шал се разтвори широко на гърдите.

— Е, какво? — запита ме тя и аз долових едно особено лукавство в гласа й.

Стори ми се, че моментът не е подходящ, за да й съобщавам новини във връзка с млеконадоя на нашата Рашка. А също така ми се стори, че не е красиво за един сериозен и делови човек като мене да зяпа бюста й от толкова близко. Затова наведох глава и започнах да чертая с върха на обувката си някакви геометрични знаци. Тогава тя изведнъж и съвсем ненадейно каза:

— Хайде, Али, да вървим, че ще се мръкне! — Тя, се обърна и толкова весело се изсмя, че изпита дори нужда да сложи ръце върху хълбоците си. Макар че ми стана обидно от този смях, аз пак констатирах, че е високонога като сърна и има много тънък кръст.

После аз си тръгнах към Момчилово с настроение, което не беше твърде бодро. Размишлявах върху причините за внезапния й смях. Изглежда, че много работи съм премислял, защото — когато вдигнах глава да поогледам местността — забелязах, че Змеица е останала далече зад гърба ми. Минал съм, значи, покрай това неприятно място, както заран минавах примерно край Илчовата механа. Останах доволен от себе си и почувствувах, че изстиналото ми настроение се е позатоплило поне с една десета част от градуса.

Но тази вечер ми било съдено да се сблъскам с още по-голяма изненада. Когато наближавах Момчилово, видях насреща си една гъста пушилка, която стремглаво се носеше към мен. „Това е лека кола“ — рекох си и предвидливо се отклоних встрани от пътя. Само след секунда-две покрай мен префуча тъмнозелена газка. Махнах с ръка пред лицето си, за да попречистя въздуха от пепелта, и се ослушах: отдире ми заскърцаха спирачки, дочу се шум от заковани колелета, които стържат засъхналата земя. Аз се обърнах тутакси и видях, че един човек скочи пъргаво от газката и изтича към мен. Нищо не можах да помисля, защото, докато се опитвах да мисля нещо, видях се прегърнат от две здрави ръце.

Беше Авакум.

Поотслабнал малко и като че ли по-възрастен, отколкото бяха годините му, и с повече и по-дълбоки бръчки по челото. Слепоочията му бяха съвсем посивели. Погледът му беше все така проницателен, твърд, винаги ровещ и винаги пресмятащ нещо, но сега като че ли онази едва забележима по-рано замисленост беше понатежала в гледците.

— Ти си ходил до Лъките, за да се видиш с доктор Начева — усмихваше, ми се той, като все ме държеше за раменете. Но срещата е излязла ялова, не такава, каквато си я мислил, и затова се връщаш в Момчилово с увиснал нос. Ех ти, ветеринарни звездоброецо, не можа ли да се научиш от капитан Калудиев как трябва да се държиш с жените?

Аз смънках нещо, а той ме прегърна и отново ме потупа по раменете.

После ми обясни, че пътувал за Смолян по работа, че много бързал, затова не успял да се отбие в Момчилово. Обеща ми, че на връщане след седмица-две щял да ми погостува за няколко дена, та стрина Спиридоница да има това пред вид и да пръждоса нанякъде голошиестия си вампир.

А на изпроводяк ми каза:

— След един месец на Змеица ще пристигнат миньорски бригади. Чуваш ли, ветеринарни мечтателю? Там ще закипи такъв живот какъвто Момчиловци не са виждали дори насън. Змеица ще даде, както предвиждаше даскал Методи, истинска скъпоценна руда!

Сетне той ми стисна ръката до прималяване, изтича до газката, която вече потегляше, и с един скок се намести до шофьора. Машината се затули зад облаци прах.

В къщи стрина Спиридоница ме посрещна със засмяно лице.

— Сварила съм ти чорбица от кокошка — зарадва ме тя.

След вечеря аз се изкачих в плевнята, легнах върху прясното сено и сложих ръце под главата си. Нещо зашушна по керемидите. Заваля кротък дъжд. „Първият есенен дъжд“ — помислих си аз.

Реших да си представя как тежките облаци са прихлупили голото теме на Карабаир. Нямаше нищо весело в тази картинка. Тогава се обърнах на дясната си страна и се помъчих да мисля за Авакум.

А на другия ден, като се върнах от кравефермата, сложих нов писец на писалката си и започнах да пиша втората част на тази тъмна история.

Дъждът продължаваше да вали.